За празниците -
(с) Мария Станкова


Мария Станкова е автор, който няма нужда да бъде въвеждан пред българските читатели. Затова ще започна с чудене. Чудя се как точно да нарека жанра на тази книга. Самата авторка е добавила към заглавието определението "тъмни разкази". То обаче е част от една модна вълна, която кара нашите белетристи да предзадават някаква желана посока на по-доверчивите си читатели. И тъй като доверчиви, а пък и всякакви читатели почти не останаха, тези усилия са напълно излишни; в най-добрия случай те карат критиката да спори с тях.
И все пак усещането за тъмнина, за нещо, което да бъде мислено като тъмно внушение, съществува, когато четем Мария Станкова. Само че тъмното в този случай трябва да бъде разбирано така, както го мислеше може би най-ясният писател в българската литература - Вазов. Както при неговите "тъмни герои", така и тук то означава амбивалентност, съзнателно търсена двойственост в психологията и в сюжетното поведение: добро и лошо, високо и ниско, разум и лудост се сплитат. И така, тъмнината в "тъмните разкази" на Мария Станкова иска да бъде разбрана като отказ от светлината, т.е. като светло-и-тъмно в съвременната действителност, а и в характера на човека изобщо. И наистина, няма нито един еднозначно светъл или еднозначно тъмен герой в нейните разкази. Убийцата събужда разбиране, пропадналият пияница подсказва за някогашен живот на почтен и свестен човек, проститутката е жена като всички други - с мечти и амбиции за прекрасен живот. Специфична за типа изображение при Мария Станкова е особената дистанция в отношението към героите. Авторката не се опитва да съпреживява техните чувства, техните настроения, нито пък разчита на сантименталното отношение от страна на читателя. Човешкият свят е такъв, какъвто е: с доброто и лошото, с грозното и красивото, които не могат да бъдат разделяни. Има нещо "природоизпитателно" в това отношение; повествователят е някъде отстрани и гледа като на филм по канал Discovery как тече - в дребни, понякога натуралистични подробности - животът на неговите герои. Доброто не е добро, лошото не е лошо; те са естествени, те са били винаги-тук в характера на човека и в начините, по които той е живял.
Но нека се върна към жанровия облик на книгата. Може би сборник с разкази? Защото някои от тях са сравнително стари, познати са ни от публикации в литературната периодика. И все пак усещането не е за сборник, а именно за книга: за повествователна цялост със специфичен фрагментарен характер на композицията. За това впечатление допринася и фактът, че всеки фрагмент е различен: със свой стил, със свои похвати на художествено изображение. Веднъж имаме класически разказ със сюжет и фабулни перипетии, друг път - гол диалог между два персонажа, трети път - монолог на циганче, което мие стъкла на кръстовище, четвърти път - кратък текст тип басня или притча, в който героите са животни и разиграват именно "животинската" естественост или "естествения подбор" на света, в който живее човекът. Парадоксално е, но точно тази различност, неравномерност, несводимост на различните наративи към един общ модел на разказване поражда усещането за цялост, за книга. Като пъстра мозайка от различни парчета, които съставят картина, разбираема единствено по принципа на допълването, в нейната затворена цялост.
Специално внимание бих искала да обърна на героините в "Бейби лъжкиньо". Радвам се, че Мария Станкова се е върнала към своя най-силен тип на женско изображение. Като използвам вече въведената метафора, ще ги нарека тъмни жени. Те със сигурност не се вписват в познатите норми за женскост - не са нито добри, нито почтени, нито фатални, нито дори зли, бъбриви, клюкарки, страдалки... Всъщност нравствените категории не подхождат изобщо към тях. Те са просто човешкото, разиграно в конкретни ситуации на социалните отношения. Насилието ражда убийцата, бедността ражда позора, скуката убива любовта и т.н. Но и мъжете-герои, трябва да кажа, съвсем не са мъже от познатите ни норми за мъжкост - те нямат професионални амбиции, не се стремят към власт и пари, не карат леки коли и не са покорители на женски сърца. Това са именно не-мъжките мъже в едно общество; тези, които изпадат в пролуките на представите за щастие и успех - бедняци, просяци, скитници, хора без дом у самите себе си... Изобщо можем да забележим, че интересът на Мария Станкова - и тук, и винаги досега - е към маргиналните фигури на живота, към тези, които предизвикват еднакво жестокост и състрадание в нашето отношение на почтени хора-читатели.
В заключение: "Бейби лъжкиньо" е добро четиво за всеки, който обича да си стои вкъщи на топло през снежните дни. С нея искам отново да пожелая "Весели празници!" на всички Културни читатели.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Мария Станкова. Бейби лъжкиньо. Издателска къща Жанет-45. Пловдив, 2004.