Стискам в ръцете си поовехтяла снимка, запечатала един щастлив миг от 1980 година. От нея ме гледат грейнали лица на млади елегантно облечени абсолвенти, заобиколили своя професор и вдигнали пълни чаши за наздравица. Да, това сме ние - учениците на професор Атанас Илков и той самият със загадъчна усмивка на лицето и вперен поглед в обектива. Тази усмивка, тъй желана, тъй очаквана от нас през всичките години, прекарани в Академията! Та тя значеше толкова много! За нея бяхме готови на всичко - на репетиции до изнемога, на безсънни нощи, на себеотрицание. Вглеждам се внимателно в снимката и откривам парадокса на този миг. Професорът се усмихва! А всички ние гледаме кой в чашата си, кой в обектива, кой в колегата, кой - кой знае къде. Оттогава минаха много години. Всеки пое по своя път и аз също хванах пътечката, която ме отведе във фантастичния свят на кукления театър. Заредиха се роли в различни спектакли, фестивали, награди, аплодисменти, признания. А усмивката на професора? Да, чаках я, търсех я и ето - щрак! Паметта ми е заснела и запечатала няколко важни за мен кадри.
Ето един от самото начало.
Професор Атанас Илков задълбочено анализира моята работа. Той е критичен и в същото време загрижен за мен. Не се щади, а обяснява, привежда примери, разказва истории, за да захрани моето въображение. Поглежда ме в очите и достига до най-съкровените кътчета на душата ми. Дали е разбрал, че неговата оценка е по-важна от оценката на критика, на жури, а дори и на публика?
Щрак! Това е момент от съвместна работа. Професорът режисира, а аз съм потънала в маската на добродушното мече Римчи и умирам от срам, защото учителят не е доволен. Този негов висок критерий! Каквото и да правиш на сцената, все не е достатъчно, за да го достигнеш.
Щрак! Пак съм във ВИТИЗ. Пак същата аудитория и отново с професор Атанас Илков. Само че са минали десет години. Вече седя до него (асистентка съм) и поглъщам всяка дума, отправена към студентите. Лекциите му са безкрайно интересни както за тях, така и за мен. Слушам го и си мисля: "Господи, а аз съм си въобразявала, че знам всичко за театралните процеси!" Не познавам по-точен в анализа на което и да е театрално произведение от него. "Най-добрият диагностик" - казваме помежду си, напълно съзнавайки каква неоценима помощ ни е оказвал при намиране на верния път в изграждането на образи и спектакли.
Щрак! Професорът се усмихва. Доволен е от мен. Щрак! Професорът ме окуражава! Щрак! Професорът ме напътства! Щрак! Щрак! Щрак! А, професорът плаче! Току-що съм изиграла моноспектакъла си на международен куклен фестивал в Прага. Хора, лица, фотоапарати, въпроси, поздравления, глъчка, но аз виждам само тези разплакани очи в салона. Моят скъп учител е развълнуван! Успяла съм да премина през професионалиста и да докосна чувствителната душа на човека Атанас Илков. Ето ти на, отново парадокс! Цял живот търсех и очаквах с трепет усмивката на професора, а дори не подозирах колко щастлива могат да ме направят неговите разплакани очи.
Благодаря, учителю! Може ли една снимка за спомен?!

Жени Пашова