Ще го назова майстор в работилницата на кукления ни театър, на особения хумор на кукленото изкуство - изкуството на пaродията. Откри една от театралните функции на куклата - тази вечна карикатура на човек. Имитирайки го, тя му се присмива и едновременно насърчително му се усмихва. Във времето, в което всеки присмех беше опасен, всяка сатира - подозрителна, когато върлуваше идеологията с лексеми: "Борческо минало! Да живей! Бойни успехи! Победа!" и прочее, той създаде може би първата пародия, която ни позволи да се разсмеем от сърце - "Съкровището на Силвестър" от Анжел Вагенщайн. Гледахме я по няколко пъти. Билетите биваха продадени седмици напред. Едва ли днес някой може да си представи каква заплаха представлява една зала, взривена от смях. (Смехът е винаги свобода!)
Не смея да си послужа с терминологията "специфика", но ми се струва, че една съществена част от нея е способността на куклата да си партнира, да предизвиква, да конкурира на сцената живия актьор. Атанас Илков откриваше хумора на това взаимодействие, владееше естетиката на театралната игра. Стана един от стълбовете, около които се изгради причудливата постройка на нашия куклен театър. Първият свободен театър в България! Терен на друга естетика, която пък раждаше друг смисъл. С открития, които по онова време в драматичния театър наричаха "формалистични".
Задълбочен анализатор, знаещ какво иска от себе си и от другите, той предоставяше на учениците си от ВИТИЗ цялото си знание с неотстъпчивостта на перфекционист, който не желае да се примирява с малките недостатъци на "изделието" куклен театър. (Може би по тази причина направи сравнително малко куклени постановки?) Беше за тях Учителят. От класовете му изскочиха първите куклени режисьори - Яна Цанкова, Злати Златев, Васил Апостолов, а по-късно - Рада Абрашева, Кирякос Аргиропулос, Росица Миновска, забележителните актьори - Анастасия Янкова, Ваня Сивинова, Тодор Димитров, Георги Георгиев, Диана Цолевска, а по-късно - Мая Димитрова, Жени Пашова, Зуека и Нина Димитрова, Георги Спасов, Дарин Петков. И още - Вера Коларова, Мария Сапунджиева, Енчо Данаилов, Къци Вапцаров - не, не мога да изброя всичките. С безпогрешен усет той ги откриваше още на ниво кандидат-студенти.
Куклените му постановки от "Светлосиният Петър" във ВИТИЗ и "Петя и вълка" (заедно с Николина Георгиева) в Централния куклен театър до "Мечето Римчимчи" - последната му работа в ЦКТ, през "Наказаният пакостник", "Приказна въртележка" ("Принцесата и граховото зърно" се играе до днес в ЦКТ), "Бяла приказка", "Копче за сън", "Куцото петле", обмислени до най-малкия детайл, цялостни в игровата си естетика, оставаха с години в репертоарите на куклените ни театри, създаваха престижа на кукленото ни изкуство и в чужбина.
Мислейки за него, от склада на личните ми спомени се появиха две негови постановки в Младежкия театър - "Обърни се с гняв назад" от Джон Осбърн през 1967 година с Жана Стоянович (Лили Райнова), Анани Явашев (Николай Бинев), Банко Банков (Иван Джамбазов), Искра Хаджиева (Меди Димитрова), а по-късно "Стъклената менажерия" с Домна Ганева, Николай Бинев, Мирослава Стоянова, Димитър Буйнозов и Банко Банков. Първите за мене "западни" пиеси. Първият театър, който се занимаваше с човешка психология и с човешки проблеми. И отново същата логична, солидна режисьорска направа, същата перфектна работа с актьори, които помня до днес.
Многообразно е лицето на кукления ни театър. Една от неговите най-отчетливи гримаси - на усмивката, на веселото намигване, на няколкото сълзи между смеха е тази на Атанас Илков. Свитата на учениците му крачи след него.

Рада Москова