През очите на любопитния зрител
Затруднявам се да формулирам мотивите, поради които се включвам в дискусията, започнала на страниците на в. "Култура" след публикуването на разговора между Диана Попова и Свилен Стефанов по повод Международното биенале за съвременно изкуство в Шумен. Първо, защото едва ли бих могла да претендирам, че имам цялостен поглед върху развитието на "средата на изкуството" в България, който би ми позволил да използвам безспорни ориентири и доводи. И второ, защото не познавам неочакван теоретичен подход или риторичен инструмент, с който да постигна разрешаването на споровете за смисъла и значението на съвременното изкуство. Коректно в случая е да предложа гледната точка на изкушения зрител (може би не съвсем обективна), който с цел да попълни, мотивира и разкаже по-късно своята история решава да посети или не, коментира или не, да запомни или забрави определено събитие. Аз не посетих Шуменското биенале. Нямаше причина да го направя, т.е. нямаше причина да не го посетя - все пак заявката изглеждаше сериозна. Това на формално ниво. В съдържанието на формата (или в липсата на обявено съдържание) са мотивите против. Тях смятам да споделя, като се надявам да представляват относима към проблема гледна точка.
-----
Още в началото бих искала да кажа, че не мога да въведа консенсусен критерий по отношение на това какво наричаме съвременно изкуство и трябва да призная, че това дори не ми се струва толкова необходимо. Много по-важна в контекста на настоящата дискусия (и по-вредна в този смисъл) ми се вижда липсата на критерий за социалното качество на събитието.
И тъй като очевидно категорията "критерий за социалното качество на събитие" не би могла да бъде ясна сама по себе си, се налага да допълня следното. Критерият за социално качество не е равностоен или еднакъв на категорията "обществена значимост", нито е свързан с възлагането на мисия за възпитаване/превъзпитаване на масите. Формулирането на критерий за социално качество на събитие предполага усилие конкретното събитие да бъде мислено в контекста на конкретна среда и да се отчита въздействието, което то ще произведе. Прилагането единствено на естетически критерий (който, разбира се, не може да бъде обективен) и отказът от изследване на социалното въздействие на събитието имат силата да превръщат добрите намерения в адски пътеки. Установеният социален нихилизъм и безкритично отношение към предлагания културен продукт не без основание може да са резултат и от пренасищането на средата с неотносими към нея или преекспонирани по отношение на качеството и значението културни събития. В крайна сметка никой не може да издържи дълго под непрекъснатия натиск на "Високото качество", което не дава отговори. Нито на любезната агресия на "Добрите начала", които претендират, че са важни за мен без значение дали имам нужда от тях или поне малко ги разбирам.
В предходните коментари на този разговор се промъкват мотивите за определената просветителска функция и смисъл на събития като Шуменското биенале - че самите хора си искат биеналето и това е много важно, че смисълът да се правят такива изложби е те да съдържат и представят работи с отношение към хората (в случая в Шумен) и към цялата "среда на изкуството" в България. Това, ако не е случайно, би могло да означава, че организаторите на биеналето, както и неговите коментатори, припознават необходимостта от критерий за социалното качество на събитието. Но не го формулират.
Поставянето на въпроса за въздействие на изкуството в социалната среда би могло да измести дискусията в посока на това следва ли авторът да бъде определян като отговорен за предизвиканото въздействие или не. В опит да избегна тази ненужна, в контекста на настоящия разговор, полемика бих искала да уточня, че отговорността за формулирането на критерий за социално качество на събитието не може да бъде вменено в отговорност на участниците (авторите), както не може да бъде припознато и като задължение на коментаторите. Отговорни за това, разбира се, могат да бъдат само организаторите и тази задача би се оказала непосилна за тях, ако определянето на социалното въздействие на събитието предхожда постигането на концептуална яснота. Като инициатори за случването на определено събитие, организаторите не биха могли да използват алибито на автори, смятайки, че те са отговорни единствено и само за създаването на условия за представянето на продукт, отговарящ изцяло или частично на определението за изкуство (доколкото това определение е безспорно отнесено към съвременните форми). Тоест ако организаторите искат да формулират адекватен критерий за социалното качество на събитието, трябва да знаят предварително какво правят и най-вече защо искат да направят това на определеното място. Безспорно организаторите създават и в този смисъл се доближават до авторите, но те създават продукт, който далеч надхвърля "средата на изкуството" и твърде пълноценно се ползва от всички елементи на социалното поле. В този смисъл доброто намерение на организаторите не може да послужи като аргумент за поставяне на едно добро начало. Не мога да не се съглася с формулираното от Диана Попова, по повод този разговор, правило "Ние да се съберем, пък все нещо ще се получи", което очертава битуващата порочна практика за организиране на събития. Нещо повече - организирани на този принцип, събитията са по-скоро вредни.
Отникъде не ставаше, а и не става ясно, че за организаторите на биеналето съществува каквато и да е концептуална яснота. Освен може би заявеното желание да бъде изследван "процесът на преминаване на художниците от неконвенционални форми към предметната страна на произведението и по-специално към живописта". Ако това е концептуалната насоченост на биеналето, то твърде загадъчни остават мотивите за избора на мястото. Защо Шумен? Налице ли са там някакви особени предпоставки, които биха допринесли за изследването на този процес? Неясни са и приоритетите на биеналето съгласно концепцията - дали ще предпочете да включи автори и техни работи, които имат отношение към хората в Шумен и биеналето "ще бъде центрирано около съзнанието на човека в малкия му социум, в локалната му среда" или такива, които биха подпомогнали изследването на описания процес на промяна в пластичното. Лично за мен съвсем необяснимо ще остане как хората в Шумен "си искат биеналето" при така формулирана концепция. Съществува ли там (в Шумен) някакво особено разбиране за значението на формата в съвременното изкуство и по-специално променената посока на процеса чрез преминаване от неконвенционални форми към живопис или "за културата на промененото пластично и на концептуалното в един по-традиционен смисъл". Ако това не е така и организаторите не са си дали сметка за този факт, означава, че събитието няма критерий за социално качество. Затова не посетих Шуменското биенале. Защото все повече имам желание да се държи сметка за това, че организирането и случването на определено събитие не е финален акт на ентусиастки проект. То (случването) обикновено поражда последействие, което не може и не бива да бъде контролирано, но ако се случва в подходяща среда, може поне да се предвиди развитието му. Което означава, че ще бъде осигурено дълголетието на събитието, тъй като то ще може самостоятелно да поражда основания за собственото си съществуване. Необходимо ли е да се привързвам към нещо, което не притежава предпоставка за дълголетие?
Но ако оставим настрана планирането на дълголетие на събитието, което може и да не е цел на организаторите, подминаването на критерия за неговото социалното качество задълбочава нихилистичната безкритичност, установила се в "средата на изкуството". Все по-често сме свидетели на събития, които се случват, защото е можело да се случат - имало е (случайно или не) достатъчно финансови средства, налично свободно пространство, работи, които така или иначе за нещо трябва да бъдат употребени, автори, които (съвсем разбираемо) са уморени да бъдат принципни, и куратори, които изпълняват активности по проект или имат достатъчно свободно време да концептуализират която и да е проява.
Не знам защо не си даваме сметка (без да изключвам и себе си от множественото число), че властта на нихилистичната безкритичност е идеалното алиби на невъзможността да бъде формулирана културна политика (каквато и да е, стига да е конкретна и обоснована), както и да бъде разработена средносрочна или дългосрочна стратегия за развитие. Няма нужда от културна политика в случай, че Нещата се случват при наличие на определени условия, като например приблизителна идея, но формулирана така, че да са налице:
- спечелен проект;
- отпуснати средства;
- достатъчно приятели, познати или връзки, които могат да бъдат мобилизирани за изпълнението й.
Това прави едновременно невъзможно случването на Нещо и възможно случването на Всичко.
Разбира се, Шуменското биенале едва ли би могло да бъде използвано като илюстрация на невъзможността да бъде формулирана и осъществена някаква стратегия, представляваща елемент от конкретна културна политика. То би могло да бъде разглеждано само като част от поредица събития, бележещи определена тенденция. За съжаление, това е тенденция на невъзможността да бъде проследена логиката на някаква устойчива стратегия.
Казаното дотук по никакъв начин не означава, че подценявам културната общественост на Шумен (нито на който и да е друг град), както и възможността там да бъдат провеждани стойностни събития. Но ако културната общественост на Шумен наистина има отношение към града (а не е по-принцип някаква културна общественост, несвързана с мястото на ежедневното си битие), тя би трябвало да знае кое е относимото към средата културно събитие с относим критерий за социално качество. В противен случай шуменската културна общественост би позволила "замърсяването" на предметите и местата вместо достигането до тяхната аура.
И това "замърсяване" е възможно, ако Шумен не знае какво се случва, но приема това да е така защото:
- предполага, че събитието рано или късно ще избистри своята концепция и може би ще стане важно за града и за цяла среда на изкуството в България;
- събитията все пак не са толкова много, че случването на едно да бъде заподозряно в пренасищане или "замърсяване" на средата.
И в двата случая кредитът на доверие надхвърля обявената стойност на събитието. Затова не посетих Шуменското биенале. Защото в търсене на концепция предметите и местата биват "замърсявани" със случайни смисли и използвани за случайни цели. И ако в краткосрочен план това не се възприема като вредно, то дългосрочната перспектива показва, че "местния Art World" няма как да визуализира най-накрая уточнената концепция, защото всичко, което би могло да послужи за това, вече е използвано в един продължил дълго работен процес. От друга страна всички участвали в работния процес - зрители, автори, случайни минувачи по "строителната площадка" - на финала отбелязват значителен спад на личния си ентусиазъм, може би припознавайки финала като пореден етап от работния процес. Диана Попова е права да казва, че оптимизмът също има фаза на разколебаване, започвайки да разпознава не толкова бъдещите възможни ползи, колкото настоящите вреди, които тези събития нанасят. С това, разбира се, не определям Шуменското биенале като каквато и да е форма на финална проява, а по-скоро изразявам опасения (доверявайки се на искреността на този разговор), че това е началната фаза на откриване на нова работна площадка, за която не е ясно как и точно колко ще замърси предметите и местата.
Разбира се, няма как да обясня защо съм знаела всичко това предварително и благодарение на него не съм посетила биеналето в Шумен. По този начин всичко казано прилича на опит да бъде опорочено раждането на нещо, без да му бъде даден шанс да докаже качествата си. Така е..., но! Предполагам, че като зрител, който държи да запази любопитния си поглед, съм развила нещо като инстинкт за емоционално оцеляване. И при всеки случай на липса на критерии за значението, стойността и последействието на събитието привиждам възможността за съучастие в "замърсяването" на нови обекти. А това е най-сигурният начин ентусиазмът на автори, зрители и случайни минувачи да бъде изчерпан без време, както и да бъдат компрометирани всички следващи опити да се случи нещо по различен начин.

Ивана Мурджева

P.S. Питам се редно ли е, при наличие на толкова критичност в текстове като този, да бъде поставен и въпросът за отговорността на неговия автор, в случай че апокалиптичните му прогнози не се сбъднат?


Ивана Мурджева е завършила право в Софийския университет "Климент Охридски" и изкуствознание в Националната художествена академия. Специализираният й юридически стаж е в областта на авторското право и сродните му права и интелектуалната собственост. Има изследователски интереси в областта на социологията на изкуството.
Продължаваме дискусията, започнала на страниците на "Култура" във връзка с Международното биенале за съвременно изкуство в Шумен (юни 2004). Тя започна след публикуването на разговора между Диана Попова и Свилен Стефанов ("За вредите и ползите от Шуменското биенале - две гледни точки", бр. 33, 10 септември 2004), последван от коментар на проф. Чавдар Попов ("Вместо да се караме - да се научим да разговаряме", бр. 38, 15 октомври 2004).