Отело в Националната опера

Първата стъпка на новия директор на операта Борислав Иванов бе да поотдалечи във времето фиксираните от предишното ръководство проекти - например концерта на Анна Томова-Синтова и премиерата на "Отело" (уговорена отдавна за турне в Япония). Очевидно той придава на собственото си назначение такава важност, че го поставя над традициите на самата оперна институция. Съвсем закъснялата постановка на "Отело" (според предварителните анонси) бе прогласена и като начало на сезона на операта, въпреки че се случи на 18 декември миналата година. Изведнъж се оказа, че концертът на Анна Томова-Синтова и премиерата на балетите по хореографията на Баланчин са междусезонни явления, някакви екстри в скоби. А съвсем друго нещо се разказваше на журналистите на една от пресконференциите.
За "Отело" бе привлечен италиански постановъчен екип (премиерата бе под патронажа на италианския посланик - впрочем също не за първи път). Режисьорът Енрико Стинкели и художникът Салваторе Руссо, както и солистите Росана Потенца (Дездемона) и Марио Леонарди (Отело) дойдоха от Италия. Работата на постановъчния екип заедно с диригента Владимир Гяуров и хореографа Светлин Ивелинов демонстрира професионализма на хора, които познават дълбинно не само творбата; познават великолепно и спецификата на жанра. За щастие (според мен) режисьорът Стинкели не страда от дългогодишната болест на доста свои колеги, болест, наречена "режисьорски оперен театър", която ги кара да се поставят по-високо от композитора с редица идеи, арогантно изтриващи музикалното внушение. Стинкели, както и Руссо носят в себе си идеята за сцена, чиста стилистически, орнаментирана с ограничени детайли; героите се съотнасят естествено, според изискванията на сюжета; няма шашващи и отвличащи вниманието ефекти - всичко служи на музиката. Тази изящна музикалност на режисурата и сценографията създаде необходимата хармония във внушението и въздействието на сцената. Подобна насока във вкуса демонстрира и диригентът-постановчик Владимир Гяуров. Спектакълът, който аз посетих (21 декември), музикално вървеше във възходяща линия. Ако в самото начало имаше известни колебания по отношение на ансамбловостта и целенасоченото влизане в ситуацията - при хора в началото, много скоро спектакълът затрептя в собствения си темпоритъм, подчертавайки преди всичко великолепните качества на музикалната драма. Оркестър и сцена музицираха естествено, гъвкаво, с много красиви динамични нюанси, с лекота и удоволствие, които въздействаха и на публиката. Последното действие бе направо великолепно, красиви сола в оркестъра, пианисими, каквито рядко се чуват, много чувствително следене на певците (сцената на Дездемона) и динамически кулминации без грубости и плоски звуци. Интересна бе срещата с италианските солисти, както и с Александър Крунев (Яго) и Орлин Горанов (Касио). Дездемона на Росана Потенца може би не бе най-убедителна сценично, актьорски и като типаж. Но нейната музикалност и културата на пеене бяха като подарък за тези, които гледат на оперното пеене не само като на поредица от мигове с високите тонове. Все още много рядко от нашата оперна сцена се чува пеене с толкова вкус и цялостност по отношение на музицирането. По-първичен бе тенорът Марио Леонарди като Отело, един певец с обем и завладяваща (не винаги естетически издържана) емисия. Но във всеки случай едно присъствие, което, особено след чудесно изграденото трето действие, ще се запомни от оперната публика. А и да има с какво да се сравнява "вечният" Румен Дойков; той много пожертвователно поема теноровия репертоар в операта, което понякога става за сметка на музикалното изработване на ролите. Убедителен Яго бе баритонът Александър Крунев, особено когато злостта на персонажа му надскача вокално-елементарната демонстрация в името на по-перфидното, темброво нюансираното коварство на героя му. Прочутото "Кредо" все още може да "диша" повече, да изчисти още артикулацията на фразите и да построява кулминациите си с по-разумно разпределение на силите. Орлин Горанов няма проблеми с вокалния Касио, но сценично стои някак отстранен, малко игнориращ същността и дълбочината на драмата. В певческото поведение на хора преди всичко трябва да се отстоява постоянство в чистата и артикулирана емисия; интензивност на звука в тихите динамики и по-активна актьорска работа. За оркестъра мога да кажа най-добри неща; това е действително състав, който независимо от факта, че често се проявява по системата на премиерния тласък (докато т.нар. редови спектакли - а има ли редови спектакъл, показват твърде различна ситуация), в моментите на желание за съмузициране показва, че в него има много качествени и можещи музиканти; изглежда въпросът е, че не винаги дават своя максимум. Струва ми се, че жертването на повече енергия по време на спектакъл не би било фатално за психическата хигиена на всеки един от оркестъра - още повече, че като гледам броя на спектаклите за месеца, няма никаква опасност да се стигне до изчерпване на ресурсите (за справка може да се потърси програмата на всеки оперен театър извън България).
В заключение: една добра за експорт постановка, която сигурно разполага с още певци извън тези, които пяха на двата премиерни спектакъла. След тях, по отношение на "Отело", мълчанието в програмата трае до 28 януари. Тогава спектакълът ще се припомня на всички от диригента Григор Паликаров. Сигурно може и така.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо