Сюзан Зонтаг
16 януари 1933 - 28 декември 2004

Сюзан Зонтаг е родена в Ню Йорк, расте в Аризона и Лос Анджелес. На 15 години става студентка в Калифорнийския университет, продължава обучението си в Чикагския университет, по-късно учи английска литература и философия в Харвард, Оксфорд и Сорбоната. Преподава в много американски университети.
Сочена за един от най-вещите интерпретатори на модерния свят, Сюзан Зонтаг го критикува в многобройните си романи, филмови сценарии, разкази и есета. Тя се прочува с твърдението, че изкуството се нуждае от еротика, а не от херменевтика, публикувано именно в сборника й "Против интерпретацията" (1966).
На български авторката е позната с книгите си "За фотографията", "Болестта като метафора" и "СПИН и неговите метафори". Сред непреведените й у нас книги са "Благодетелят" (1963), "Мъртъв товар" (1967), "Стил на радикалната воля" (1969), "Аз и тъй нататък" (1978), "Под знака на Сатурн", "Почитателят на вулкана" (1992). За романа си "В Америка" Сюзан Зонтаг неотдавна получи националната литературна награда на САЩ.
От 60-те години насам неподкупната Сюзан Зонтаг е вдъхновяващото лице на радикалната левица както в Съединените щати, така и в Европа.
И ще продължава да бъде лице на надеждата!


К

Писателката в мен се отнася с недоверие към добрата гражданка, към интелектуалната посланичка, към правозащитничката. Писателката в мен е повече скептична, повече изпълнена със самосъмнение отколкото онази личност, която се опитва да върши правилното (и да го подкрепя).
Писателите могат да направят нещо срещу клишетата за разделеност и различност - защото писателите са не само посредници на митове, но и създатели на митове. Литературата предлага не само митове, но и контра-митове, както животът предлага контра-опит - опитът, който ни разклаща в това, в което сме се надявали, че вярваме, че чувстваме, че мислим.
Литературата може да ни каже как е устроен светът.
Литературата може да ни даде критерии, да ни даде дълбоко знание, което приема образ чрез езика и разказа. Литературата може да засили способността ни да заплачем за хора, които не сме самите ние и не принадлежат към нас. Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли да намерим съчувствие към онези, които не са самите нас и които не принадлежат към нас? Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли - поне временно - да забравим за себе си? Кои щяхме да бъдем, ако не можехме да се учим? Ако не можехме да прощаваме? Ако не бихме могли да станем нещо друго освен това, което сме?


2003, Франкфурт
Из словото на Сюзан Зонтаг при получаването на Наградата за мир на германските книготърговци