Капитализъм на мрежите?
Конференцията "Вторият български капитализъм и неговите мрежи: генезис, еволюция, стабилизация" се проведе през декември в зала "Александър" на хотел "Радисън". Тя е междинен етап от проекта "От мрежи към мрежи" на Института за критически социални изследвания към Фондация "Критика и хуманизъм", изпълняван заедно с екип социолози от БАН и преподаватели от Пловдивския университет с подкрепа от Фондация "Отворено общество".
Конференцията беше разделена на три дискусионни панела: първа сесия с основен доклад на Иван Чалъков "Еманципирането на икономиката: номенклатурен, рентиерски и предприемачески капитал и последвалото им трансформиране" и с мнения на експертите Красен Станчев, Пламен Чипев и др.; втора сесия с основен доклад на Андрей Бунджулов "Конверсията: мрежовите ресурси на политическото делегиране" и с мнения на експертите Андрей Райчев, Иво Христов, Огнян Симеонов; последна сесия с основен доклад на Деян Деянов "Легитимацията: технология на опитомяване на общественото мнение" и с мнения на експертите Лиляна Деянова, Веселин Стойнев и др. Преди същинската работа на конференцията Нина Николова от Югозападния университет в Благоевград представи изследване за образа на частния предприемач (още в ход) в българските печатни медии.
Иван Чалъков отдели 4 времеви фази на българския преход: до 1994, 1995-1996, 1997-2001 и след 2001. Той предложи и таксономия на активите на частния предприемач: 1) материални; 2) нематериални - владеене на езици, контакти с чужбина; 3) позиции - в управлението, в социалната сфера, във външната и вътрешната търговия; 4) специални активи - достъп до лични данни (днес ги наричаме компромати - ресурс за силов контрол), достъп до медии и др. На базата на солидно количество събрани данни за българските държавни корпорации, за тяхното декапитализиране или преструктуриране той направи извода, че в крайна сметка собствеността сама налага здравите пазарни принципи.
Красен Станчев защити две тези: първата, че не трябва да се ходи на гости при Бурдийо, за да разберем какво става в България, и втората - че не трябва да си идиот, за да започнеш бизнес тук, но ако си - това помага. Той отдели няколко важни неща за българската икономика: че дори при силни спадове частният сектор непрестанно расте и така компенсира донякъде загубите в публичния; и че тук само 1/3 са производителите на доход, а цели 2/3 - неговите потребители. Производителят всъщност - като се пресметнат данъци, такси, косвени вземания и т.н. - получава 41% по-малко, отколкото допринася. Тогава му остават 4 стратегии: 1) да работи повече и да потребява по-малко; 2) да отиде да работи другаде; 3) да дава по-малко от това, което държавата със закон му взима; 4) да произвежда по-малко. Според него стратегия - 3 е най-разпространена, а загубите на икономиката се прехвърлят все още на гърба на публичната сфера. Накрая той заключи, че прекаленото внимание върху заварени от прехода структури едва ли има голяма обяснителна стойност; от нищо нищо не възниква, заключи той с Парменид.
Валери Димитров, председател на икономическата комисия в парламента, наблегна на обстоятелството, че в масовото българско съзнание извор на благосъстояние продължава да бъде държавата, а не частният капитал. Държавата се възприема като вечен длъжник и за да потвърди думите си, той приведе като пример последните вълнения в "Балканкар", където държавата е само миноритарен собственик. Силните етатистки нагласи много затруднявали реформите, както и много силните съсловни интереси, например съпротивата срещу превръщането в частна дейност на държавните принудителни вземания. Пламен Чипев от своя страна говори за корпоративния капитал, определяйки така проблема на собствеността тук: много собственост в малко ръце. Според него такова разпределение е характерно за ХVIII, началото на ХIХ век. Александър Божков пък хвърли обвинения за трудния български икономически преход върху политическата класа, която нямала ясни виждания какво да се прави в/с икономиката и определи като мит твърденията за активите на местните соцпредприятия в размер на 20 млрд. лева.
С доклада си, дал начало на втория панел, Андрей Бунджулов обяви, че веднага ще хване бика за рогата. На примера на двата формирали се кръга от средата на прехода - "Орион" и "Олимп", той изведе твърдението си, че те демонстрират организирането на нова матрица на властта: политическо-икономическа симбиоза. "Тайната" на кръга "Орион" той видя в желанието да се неутрализира перестроечният елит и икономическият кръг около него в лицето на Андрей Луканов. Кръгът "Орион" е инструментът на тази неутрализация. В "Олимп" пък Андрей Бунджулов провидя кръг не само за неутрализиране на перестроечния елит, но и за генерирането на нов тип власт - властта си създава "свои" капиталисти. Четири са според него главните политически актьори на прехода: 1) бившата номенклатура или "новите бивши" - реформатори и консерватори, антиживковисти и живковистко обкръжение; 2) дисидентите - партийни опозиционери, борци за човешки права, за чиста природа, синдикални права и т.н. в два характерни типа: свързани мрежово с бившата номенклатура и съответно несвързани; 3) наследници на елита преди 9.IХ.1944 - реститути или зависими от мрежата на бившия режим; 4) улицата. Стратегическата инициатива на реформаторите отляво според него е превръщането на нелегитимните политически ресурси в легитимни икономически. Дисидентите улеснили процеса, дали му време - зад привидната конфронтация се случвал процес на конверсия. Мрежовата конверсия е скрита в молекулите политик-депутат-министър-областен управител-кмет и управител на фирма (паразит)-съдебна власт/силова групировка (като гаранти за спазване на приетите от мрежата правила)-чиновник-медиа. Тайната на тази конверсия и на тези молекули е в прехвърлянето на ресурси върху подставени лица. Те обаче лека-полека се превръщат във Франкенщайновци и се еманципират. Ето как всъщност политиците отстъпват пред доскорошните посредници. Което обуславя идването на царя - като посредник на посредниците. Задачата, която предстои, според Бунджулов, е да се види къде завършват старите мрежи и къде точно започват новите. Андрей Райчев постави 3 въпроса: 1) за качеството на прехода; 2) за мрежовото подбиране на елита; 3) за мрежите като "пренесли" България през приватизацията. По първия Райчев се запита дали това в България е същински капитализъм или е нов тип общество - мрежово, изградено така: банка-институция-партия-медиа. Той констатира, че днес сме свидетели как надстройката бавно гълта базата. По втория въпрос той постанови: рекрутирането на елита е мрежови акт, а по третия - че мрежите разпределиха собствеността в страната. Мрежата според него е не експанзираща, а оцеляваща структура, обменяща вещи за власт. В България в мрежа са обхванати около 25-30% от населението, което обуславя вълненията, защото където мрежата държи 60-70% от хората, обществото е спокойно, а където само 5-10% - се бият и стрелят. Според него вече няма класи, не може да се говори за класи; на тяхно място са дошли мрежите.
Третият панел започна с доклада на Деян Деянов, в който той на примера на три полуизмислени-полудействителни социологически формирования постави въпроса за опитомяването на общественото мнение. Деянов отдели следните играчи на дисциплинарно-укротяващото действие: професионалистът-бачкатор, бизнесменът-писател и бизнесменът-шаман, тайният съветник и политик по призвание. От фабрика за данни постепенно агенциите през 3-те примера се трансформират във фабрики за аргументи, а след това - във фабрики за формиране на общественото мнение. Деянов направи следните изводи: фабриките за аргументи и за формиране на общественото мнение са технологични, нормализиращи машини; мрежите в края на прехода все повече се закачат за глобални мрежи; формирането на общественото мнение е мрежово оръжие за двойни игри. Лиляна Деянова говори за т.нар. "think-thank институти", тръгвайки от питането: "Защо, откъде му хрумва на социолога да зададе въпрос на респондента дали трябва да се приватизират затворите?", тоест това е питане доколко автономно е социологическото знание. Тя цитира Иван Кръстев, според когото think-thank институтите са невидимата ръка на прехода. За нея някои от тези институти са наистина фабрики за аргументи, докато други са само фабрики за думи. Основният въпрос е защо се изследва един, а не друг проблем? Тя постави на масата сериозната си загриженост, че много от изследванията не се публикуват, а по тоя начин знанието не се акумулира, всяко изследване започва отново. Деянова обобщи в края, че се наблюдава поляризация между академичните социолози и think-thank институтите. Във връзка с медиите Веселин Стойнев очерта важното обстоятелство, че издателите в България желаят да печелят не от медиен бизнес, а чрез него. (Б.р. - доклада публикуваме отделно.) Цветозар Томов подчерта от своя страна, че свързването на социологията само с демоскопията е самоубийствен акт, защото в крайна сметка поръчителите на такива изследвания ще разберат, че те са много лесни за правене и ще им излиза по-евтино, ако сами си ги правят. Накрая конференцията завърши с основателното питане на Деян Деянов дали българските мрежи не се превръщат постепенно в част от световните глобални мрежи и как да възприемаме този процес - като нормализация или като друго?

Митко Новков