Преходът и вестникарските трансформации
В годините на Прехода т.нар. четвърта власт у нас не успя да се обособи като напълно автономна структура на гражданското общество - нито спрямо конституционно установените власти, нито спрямо бизнеса. През всичките 15 години медиите не се превърнаха в застъпник единствено и само на обществения интерес; те рядко успяваха дори да го формулират. Общественият интерес, когато присъстваше, не беше цел, а винаги и средство за друг, политически и/или икономически интерес - на издателя, на журналиста или на сложната комбинация от мрежови зависимости на медиата с всевъзможни приносители на политически, икономически и символни капитали. Медийният плурализъм обаче - разнообразието от медийни субекти и медийни дискурси, успяваше да осигури санитарния минимум публичност за различните интереси. Борбата за тяхното легитимиране минаваше през никога неспиращи опити за директно подчинение на медиите от страна на политическия и икономически капитал; през скрити и открити медийни акции в полза на един или друг частен интерес, заявяван като всеобщ; през постоянно тлеещи междумедийни войни, през корупция и натиск на всевъзможни нива в средствата за масова информация. Вътрешните причини обаче за невъзможността на българските медии да бъдат обществени медиатори се коренят преди всичко в особеностите на медийния бизнес у нас и в криволиците на журналистическия истаблишмънт в годините на Прехода.

Медийният бизнес

Той по правило не е бизнес от, а чрез медиата. Това особено важи за националните всекидневници, част от които са напълно губещи и не би трябвало изобщо да съществуват, ако животът им зависеше само от пазарната логика. Непрозрачното им финансиране, нерядко водещо началото си от считани за престъпни родни и чужди капитали, предопределя поръчковия профил на тези издания. Интересът на поръчителя се защитава чрез кампании за или срещу определена политика, личности и дори други медии. Средствата са най-разнообразни. Възможни са нормалните журналистически похвати - почиващи на реални документи и факти разкрития, насочени срещу определени хора, но скрити зад престорен граждански интерес. Тези разкрития обаче обикновено секват веднага, щом е била постигната задкулисната договореност между поръчителя и жертвата. Възможни са и лобистки кампании в подкрепа на определена законодателна промяна, облагодетелстваща единствено частния интерес на поръчителя, но представяна като благо за всички. Употребява се и дълготраен бял или черен PR, целящ лансирането или дискредитирането на една или друга личност, най-често политик. Практикува се и директна забрана за журналистите да пишат по определени теми, за да не объркат нещо и така да навредят на интереса на издателя. "Правилните" материали по забранената тема се спускат от главния или зам.-главен редактор. Освен теми табу, във вестниците има и личности табу - за еди-кого си или лошо, или нищо.
Не само "тъмните" капитали и техните медии се домогват до легитимирането на частния си интерес, представяйки го за всеобщ с помощта на изданието. Това е правило и за представителите на "светлия" бизнес. Техните вестници в една или друга степен са или авангард за завладяване на нови бизнеспространства, или ариергард за защита на вече спечелени територии. За целта се ползва не само медийният продукт, но и логистиката на отделните журналисти, които чрез своите контакти и компетентност в една или друга област се явяват удобни за използване информационни бримки в бизнесмрежата на издателя.
С навлизането у нас преди 7 години на едър чужд собственик на национални вестници медийната среда се промени. Дотогава от вестникарския бизнес в строгия смисъл на думата печелеше главно т.нар. роден честен частник. Сега това поле е запазена територия предимно за чуждия инвеститор. Българските издатели на вестници са принудени да правят не толкова бизнес от вестници, колкото чрез вестници. А това налага и по-широк и сложен спектър от капиталови трансформации. Изсмуква се и се реорганизира социален и политически капитал от най-разнообразни полета, за да може той да се превърне в крайна сметка в икономически. Но последната трансформация далеч не винаги е крайната цел. Има и примери за обратния процес - придобиването на медиа за някои издатели не е толкова свързано с икономическия интерес. За тях то е начин за трупане на политическо влияние или пък за разширяване на личните социални връзки, които по принцип са трайна инвестиция в бъдещето. Не на последно място, притежавайки медиа, издателят осигурява символна храна за своето его - за мнозина това е трайна потребност на настоящето.
Учестеният капиталов обмен неизбежно означава и по-тясно, по-оперативно, всекидневно, криволичещо, но постоянно преплитане на журналистиката с външни за нея интереси. Структурно ограничената журналистическа свобода става до голяма степен заложник на желанието и майсторлъка на издателя и неговия главен редактор да лавират между множеството наложени и самоналожени обвързаности и да водят битки в интерес и на свободното слово, и на журналистическия професионализъм.
Същото до голяма степен се отнася и за мощния чужд инвеститор. Поради тиражната си влиятелност той е по-важен за упрaвляващия елит. Но с това е и до голяма степен по-зависим от него.

Приватизиращият наемник

Най-тиражните издания у нас, собственост на чуждия инвеститор, на практика се "приватизират" ежедневно от ръководния им журналистически състав. Страниците на тези вестници постоянно са ангажирани с PR-материали за определени политици, бизнесмени и културни дейци. Но тези публикации не се плащат по рекламните тарифи в касите на изданието. Вместо това главните редактори и техните заместници чрез бартер трупат лични капитали, не задължително финансови. PR-ът за фирми и бизнесмени обаче почти винаги е добре заплатен, пак не непременно в касите на вестника. Главният редактор се разпорежда в изданието си на принципа на казарменото единоначалие за това какви теми да присъстват и как да се напишат.
"Приватизирането" на вестникарско пространство се извършва и на по-долните етажи - от редактори и репортери. Това е особено разпространено в бизнесотделите. Корупцията в бранша в последните години дотолкова се е разраснала, че определени журналисти смятат за нормално да вземат пари на ръка за това, което пишат, въпреки че то им влиза в служебните задължения. Те търсят "инвеститор", за да ориентират по определен начин дописката, която така или иначе са длъжни да напишат. Опитното око на по-висшестоящия началник би трябвало лесно да разпознае подобни материали. Началниците обаче си затвярат очите - явно "демократизацията" в процеса на приватизиране на определени издания е в доста напреднал стадий.

Медийният политолог, социолог, интелектуалец

Българските медии са изключително гостоприемни за представителите на общественонаучното познание - политолози и социолози. Благодарение до голяма степен и на медиите, преходът роди институцията на политолога. За разлика от анализатора-журналист, политологът е наблюдател "от втора линия" - с претенции за по-дълбок анализ, за визионерски поглед и за възможност да осигури историко-теоретичен контекст по темата. Успешният и влиятелен политолог обаче е преди всичко способният да сменя тривиалната интерпретаторска парадигма. Традиционните му инструменти за това са понятията-метафори, личната харизма и дори откровената сугестия.
Въпреки че по правило работят в третия сектор, медийните политолози не са необвързани анализатори. Често те са и политически стратези на партии и управленци. В не малка степен благодарение на този си ангажимент, освен на публичното си влияние, те печелят проекти или получават директно финансиране за изследователските си институти. Социологическите проучвания и шефовете на социологически агенции като интерпретатори на данните са другият добре дошъл гост в печатните издания. Вестниците са всеядни за всевъзможни демоскопски числа, особено ако са им дадени безплатно. Ако медийните политолози са "прикачени" към една или друга медиа главно на базата на лични предпочитания и контакти с ръководството на изданието, обвързаността на социологическите агенции с даден вестник е на финансова основа. Повечето агенции имат договори с определени медии и работят за тях. Не малка част от социологическата продукция обаче се поръчва от партии, отделни политици и бизнесорганизации; и агенциите предоставят части от нея безплатно и на медиите.
Въпреки постоянните публични подозрения, споделяни и от самите журналисти, че социологическите данни, особено отнасящи се до електоралния дял на дадена партия и рейтингите на политиците, често са манипулативни и обслужват определен интерес, числата с охота са допускани до страниците на вестниците. Там те се рециклират многократно и в аналитичните материали на изданията. От друга страна, медиите нямат собствен капацитет за критична ревизия на демоскопската продукция, нито пък гилдията на социолозите, подобно на тази на журналистите, е конституирана като професионална общност, способна да гарантира пред публиката спазването на определени професионално-етични стандарти. Така изкористяването на публичността чрез всевъзможни числа и техните интерпретации се оказва широкодостъпна възможност за всякакви частни интереси.
Интелектуалецът е другата утвърдена институция на публичността на Прехода. Той е човек със значим културен капитал - най-често известен писател, университетски професор, прочул се художник или артист, постоянно загрижен за обществото и с претенцията да бъде негов морален съдник. Хабитусът му е не просто на умеещ да променя интерпретаторски парадигми, а и да изповядва публично дори непопулярни позиции като свое лично жизнено кредо. Това налага и медийните му изяви да са по-редки, но по-стойностни от тези на публичните политолози и социолози. На практика обаче българският публичен интелектуалец е също редови интерпретатор "от втори ред" на събития и проблеми, подобно на публичния политолог и социолог. Изявите му в печата са относително чести и клиширани. Неизменната парадигма на интелектуалския му патос е колко лоша е политическата класа у нас и колко търпелив е българският народ, как културата загива, как държавата не се грижи за изтъкнатите творци и пр.
В последните години публичните интелектуалци се разделиха на млади и стари. "Старите" са личности, известни още от времето на социализма, които в годините на Прехода се заявяват като критици на настоящето паралелно с биографичната претенция за опозиция на режима и "преди". Неспособността да надскочат суетата на собствената си биография предопределя фалшивия им морален патос; стъпилата в миналото критична нагласа пък изземва потенциите за всякакви социално-критични визии.
Младите интелектуалци - също главно писатели и университетски хора, получиха публичната си легитимация на базата на отрицанието на нафталинената етика и естетика на "старите". Те изпълняват и паралелната задача по утвърждаването на адекватни на демократичното настояще норми и вкусове. Фундираната откъм настоящето критична нагласа на "младите" обаче ги лишава от собствено интелектуалски хабитус. Макар и да изглеждат борци срещу статуквото, те често изпълняват позитивистката задача да оправдават вече легитимното демократично настояще. Първоначално съществуваше разделение в полето на изява на "старите" и "младите". Първите бяха "абонирани" за най-големия вестник и за някои емблематични за "преди" и "сега" тв предавания; вторите присъстваха предимно в по-нискотиражни сериозни вестници и в нови, по-алтернативни радио- и тв-предавания. С професионалното (ще рече и институционализирано - университетска кариера, наградени книги и пр.) утвърждаване на младите интелектуалци и със зачестяването на медийните им изяви се заличи и медийното разделение спрямо старите. Младите интелектуалци вече са "признати" и се появяват и в медии, които до скоро бяха запазена територия на "старите" и които самите млади избягваха по етико-естетически съображения.

Обезоръженият репортер

Възраждането на свободната българска преса в началото предложи чудесни възможности за акумулиране на личен социален капитал от всеки журналист. В първите свръхполитизирани години на Прехода политическият репортер и политическият коментатор бяха примадоните на печата. От личните им контакти с политици, но също с бивши служители на "Държавна сигурност" и начинаещи бизнесмени, зависеше изключително много конкурентоспособността на съответното издание. Парламентарните репортерки и журналистите в контакт с хора от бившата "Държавна сигурност" често ставаха проводник на чужди внушения. Социалният капитал от връзки и познанства играеше ключова роля за доброто пласиране на един журналист на пазара на труда. Той стана още по-ценен с навлизането на мобилните телефони сред елита в средата на 90-те години на миналия век. Огромен личен капитал за един репортер бе, първо, да знае номера на важната личност, и, второ, да "си има приказка" с него, т.е. да може да му се обажда при нужда и така изданието да може ексклузивно да го цитира или използва като източник на информация в оперативно време. Загубата на такъв репортер често означаваше и фатална загуба на жизненоважна за изданието логистика, свързана със съответния ресор. С масовизацията на мобилните телефони обаче оскъдността на ценни телефонни номера и контакти изчезна. Почти всеки репортер вече знае (или не е трудно да получи, включително от колеги) телефоните на когото си пожелае. Личното познанство с човека отсреща остана решаващо за готовността му да разговаря, но пък паралелно се появи диктатът на пресцентровете, чиято основна задача е да централизират потока на информация към медиите. Липсата на пресцентрове в началото на Прехода осигуряваше на журналистите директен достъп не само до политици, но и до чиновници на всевъзможни нива в администрацията, които бяха ценен източник на информация. С утвърждаването на пресцентъра като основно звено за контакт с медиите на всяка политическа, административна и бизнесструктура личният достъп, особено до по-ниските управленски нива, стана силно ограничен. Ограничаван е дори прекият достъп до политическите фигури. Така за репортера е вече трудно да разполага с ексклузивен социален капитал, с който изгодно да се продава. Тежестта се премества върху личните му качества и компетентност.
Компетентността обаче постоянно спада заради случайността в подбора на кадрите. Нито една медиа няма устойчива политика по набиране и обучаване на репортери. Усещането за анонимност на репортера, загубил безценната си социална логистика, се засилва заради размножаването на медиите, както и заради съпътстващото го кадрово текучество. Журналистите стават толкова много и толкова често сменят ресори, медии и дори професии, че не успяват да създадат трайни мрежови обвързаности с елита. От страх да не бъдат ругани за пропусната новина, те изграждат неформални информационни пулове с колеги от ресора и така унифицират новинарския поток във всички издания. Предпочитат да бъдат наказани пет пъти заради нещо, излязло в друго издание, вместо да бъдат похвалени или наградени веднъж заради уникална информация в собственото. Анонимни стават и техните редактори и главни редактори, които рядко са изявени автори.
Възраждането на свободния български печат след 1989 г. бе свързано с налагане на "агенционния" тип журналистика, използваща разкрепостен до крайност език. Сензационният, безпардонен и манипулативен характер на списване, наложен от големите частни медии, обаче е вече на изчерпване. Все повече вестници се ориентират към коментарни информации и заглавия, писани на по-приличен език. Внушението, че един вестник може да представя "новините, каквито са", постепенно се замества с откровеното предложение: "това е нашият прочит на новината". Новината е вече много повече в контекста, в генезиса на събитието, в последиците според определено гледище и пр. Тласък за този поврат дадоха и информационните предавания на телевизиите, които най-сетне заеха полагащата им се ниша на медиа с огромна аудитория, която първа вади новини от гостуващи пред камера представители на елита.
Телевизиите също загубиха старото си лустро. Публицистични седмични и ежедневни предавания, явявали се дълги години институции за българската публичност, са десaкрализирани и сведени до едно от многото подобни предавания. Ролята на масов законодател заеха популярни токшоута, в които развлекателното се смесва с морализаторското, сатирата съжителства с прикрития PR, вулгарният език върви ръка за ръка с патетична аксиология и антикварна патриотарщина.
Промените на пазара на електронния и вестникарския продукт обаче не доведоха до видими промени в журналистическия професионализъм, който е все още в полза на печатните издания. Дълго след появата на множеството радио- и телевизионни медии в тях се наблюдава значително по-ниско ниво на специализация на журналисти в сравнение с печата. Ако един репортер във вестник има един или два ресора, в телевизиите и радиата подобна специализация или изобщо няма, или областите, за които отговаря един човек, са много повече. Това неизбежно сваля нивото на компетентност, с която се произвежда медийният продукт.
Относително ниското ниво на професионализация само по себе си осигурява по-лесен достъп на внушения отвън. Поддържането на млади и неопитни репортери и репортерки, без развити способности за отстояване на собствена позиция и професионална чест и с възможност често да бъдат сменяни, развързва ръцете на работодателите, позволява им да отреждат на журналистиката в изданията си роля, подчинена на бизнес и политическите им обвързаности.

Стеснената публичност

От началото на Прехода качеството на журналистическата продукция никога не е било толкова ниско, колкото е в последните няколко години. Макар и парадоксално на пръв поглед, сегашното привидно не силово и не силно управление се радва на най-всеобхватния и продължителен медиен уют; с такъв не е разполагало нито едно от предшестващите управления. Журналистиката пък никога досега не е била подлагана на толкова силна (и тихо понасяна) цензура и автоцензура.
Главната причина за това плачевно състояние на българската журналистика е фактът, че управляващите, дошли на власт през 2001 г., осигуриха на заварените икономически играчи и свързаните с тях медийни собственици много добри условия за разгръщане на бизнеса им, без да игнорират едни или други интереси на политико-котерийна основа, както бе при предходните управления. Това породи ответния интерес от поддържане на управляващите на власт - дотам, че повечето медии се държат антипазарно и губят публика, криейки или поне не вадейки най-отпред многобройните карикатурни прояви на властниците.
От страна на журналистиката също има обективни причини за медийния упадък. Нивелирането на медийните политики и съгласуването на интересите на медийните собственици почти не оставят поле за алтернативна журналистическа кариера. Журналист, задушаващ се от цензура, началнически волунтаризъм, непрофесионализъм и пошъл вкус в едно издание, трудно може да намери нещо по-различно в друго. Често мотивацията му да "остане" произтича директно от материалния интерес. Послушанието по правило се купува с добри заплати и мнозина журналисти се примиряват със статуквото в собствените си редакции.
Журналистическият упадък сам по себе си е условие за стигналото до вулгарност опростяване на властовата игра с медиите. Държавните институции, партиите и бизнесът - които сами страдат от силна липса на професионализъм в общуването с публиката и с медиите - контактуват директно с медийните собственици и главните редактори. Претенциите се удовлетворяват извън журналистическите рамки - далеч преди да влязат в употреба практиките на професионалното общуване, познати и що-годе утвърдени и в нашата публичност.
Кризата на вестникарската публичност - множеството уеднаквени издания с постоянно падащи тиражи, количествено и качествено изчерпан кадрови потенциал, липса на нови журналистически парадигми, способни на друга подредба на дневния ред на публичността, девалвация на професионално-етичните стандарти в журналистиката и т.н., търси своето разрешение в посока на пролиферация на аудиториите. Процесът на разчленяване на хомогенната читателска аудитория обаче е твърде бавен, а и обособилите се сегменти са и вероятно ще си останат твърде слаби от гледна точка на търсенето. Тези силно стеснени пазари не дават възможност за развитие на различни типове медии. Най-вероятно процесът на стесняване на вестникарския пазар и паралелно течащият процес на неговата фрагментация ще доведе в крайна сметка до една силно стеснена и доминирана от телевизиите публичност, в която различните (и икономически по-слаби) журналистически дискурси могат да се окажат в положението на едва оцеляващи островчета извън публичността.

Веселин Стойнев