Бездните

1. Не знам доколко съм сигурен в това заглавие, но думата ми се натрапваше непрестанно и интуитивно като част от същината на поетиката в дебютната стихосбирка на Кирил Василев "Три поеми" (ИК "Стигмати", София, 2004). Още първата - "Към вечния мир", чието заглавие само по себе си като че ли се измъква от дълбините между блажени Августин и Кант например - започва с "Имаше мъж край реката Йордан..." и веднага след това, две строфи по-надолу изправя лика на падащата берлинска стена през 1989 г. сл. Хр., едновременно като наситен с древност жест и като шоу (концертът на "Пинк Флойд"):
Разискрена от фойерверки
Една стена от стиропор се срина
Пред очите ни галени с лавър

Втората - "Поема без име", която чрез утвърдителното си заглавие иронизира постмодерни философски заигравания с възможностите на езика, говори за историята на един Стар свят, чиито основи са извън него, но той е този, който им дава "право" на живот, забравяйки ги - безброй жертви в името на Идеята. Тук, в библейската горчивина на Ренесанса
Хората са лоши по природа
Това са думите на флорентинеца
Но следват добродетелния

Ще трябва да отстъпи
А те ще го последват
Ще му дарят града

се срещат Макиавели и "Еклисиастът". Но тази история не е безнадеждна, а е отново между бездните на все по-прозрачното историческо време:
Епископът на Хипон
Седна срещу мен на пясъка
И написа върху него
Ти.

Третата поема - "Прекосяване на полето", е вероятно най-философската, изкушавам се да я нарека и молитвена, защото съчетава докрай темите на първите две:
Защото животът е ракът на смъртта.
Тук отчаянието и надеждата са най-лични - в края на краищата за какво ни е цялата история на света и на познанието, ако няма човек, който да ги носи в себе си.
Аз искам да пея за Царството
Но още не съм коленичил
Не съм се научил да плача
Нито да умирам.

Самият смисъл, връзката между поемите сега става докрай видима. Ако първите две са някак по-скоро "обективни" (с необходимите уговорки), то третата е субективна, "религиозно-персонална". Или поне това е моят прочит, който няма как да избегне риска да открива неща, за които самият автор дори не е и помислял.

2.
Разбира се, трите поеми в книгата на Кирил Василев са твърде взискателни към читателя - някой би видял и известно високомерие поради липсата на бележки под линия, да речем. Всъщност стихосбирката е именно стихосбирка и независимо от това кой и доколко ще разпознае препратките, тя спокойно може да бъде четена - така мисли авторът, но ще си позволя да не се съглася напълно с него тук. Защото практически цялата книга - от първия до последния ред - е вписана и произхожда от разбирането и мисленето не за друго, а за битието на човека-и-света. Да, това е лична художествена рефлексия, но така или иначе без някои задължителни читателски умения тя просто няма как да бъде разбрана изцяло - тоест и авторът би останал недоразбран. Това обаче в моите очи не е чак толкова укорително. Може да се спори доколко поезията е в състояние да "носи" умозрителното, но Кирил Василев успява да избегне прекалената абстракция посредством самата форма на стиховете - кратки, отсечени, нерядко всеки един от тях завършен сам по себе си: Поезията живее от въображение и смърт, Адът е дистанция без място и т.н. Точно тази добре избрана форма удържа "спекулацията" в рамките на поетичното. Всъщност и трите поеми, разказващи отделни, но свързани истории на страха, на природата, на човешкия свят и пр., са напълно еднакви по формата си. Така се създават два пласта - единият "историко-метафизичен", "древен", вторият - съвременен, "днешен", в които Трите поеми стоят в напрежението на времето. От друга страна, и в трите има някои повтарящи се символи (например камъкът) и теми, които на още едно - "морфологично", ниво поддържат продължаващата беседа помежду им - една напълно свободна и вероятно неправомерна от моя страна аналогия със "Светата Троица" на Рубльов. Единственото, което бих определил като слабост, е известното натежаване и накъсване при четенето на поемите, което се дължи не толкова на дължината (те не са прекалено дълги), а по-скоро на отделни излишни стихове и метафорични отпускания, които разсейват вътрешната им строгост: А перколясалите славеи запяха в хор, Човекът е случаен/Следователно палатките не са, Циклопът трябва да живее и др.под.

3.
При всички случаи обаче "Три поеми" е "висока" литература в най-благородния смисъл на думата. Благородството е онова, което няма звуков източник. Но все пак го чуваме в тази книга. Интелектуална и загрижена, религиозна без дидактика, хуманистична без обективизъм, стихосбирката на Кирил Василев няма да разочарова онези, които отдавна чакаха от него да я завърши, а, надявам се, и онези, които за пръв път ще го прочетат.
Давам си сметка, че определението "висока" литература е опасно и намеква за дилемата между вкус и безвкусица - нещо, което избягваме и се страхуваме да говорим в "толерантните" времена, които ни прибраха във визитника си - всеки до всеки и до всичко. Само че няма равноценност между "нещата" просто ей така, от себе си. Просто ей така, от себе си "нещата" се обезкачествяват и умират едно за друго, а следователно и за себе си - това е може би основното в "Три поеми". Бездните помежду са "онтологично" положителни и в тях и поради тях се срещаме и биваме страдащи. Единствено адът е дистанция без място.

Марио Коев





Три фрагмента върху
Три поеми