Българската трупа претворява
произведението на Достоевски в диптих

Братя Карамазови, приготвяни бавно и дълго
от Сфумато

Альоша е сам, изправен пред мъртвото тяло на мъдреца - старецът Зосима, смирен божи човек, който го е научил на всичко за годината, прекарана от него в манастира. Това тяло вони. Светият човек смърди неудържимо. Дали наистина е бил толкова свят, дали наистина е бил толкова извисен? Не е ли бил една ниска купчина лайна? Младият Альоша, със силния нюх на своята чиста младост, припада. Разкъсван е от това противоречие, от съмнението. Дълго няма да каже нищо. Стои там като запалена нощна лампа, в която се блъскат и изгарят комарите - членовете на семейството му и близките, като се започне с неговия пиян, залитащ баща.
Духовна среда. Проницателно откровение, а не благоприлична адаптация на "Братя Карамазови" от Фьодор Достоевски ни предлага театър "Сфумато" от София с "Долината на смъртната сянка" - диптих, в който всеки спектакъл е центриран около един от братята: "Альоша" на Маргарита Младенова и "Иван" на Иван Добчев. Двамата режисьори, ръководители и основатели на тази трупа, най-добрата в България.
"Целта на нашата работа е - пишат те, създаването на духовна среда, в която човек става способен да отиде на среща със себе си и с ближния си." При това положение Достоевски нямаше как да не се изправи на пътя им.
Преди две години, на фестивала "Пасажи" в Нанси, те представиха първата версия на диптиха, истинско гмуркане в романа, на който му беше трудно да достигне до зрителите, останали на повърхността. От тогава спектакълът е дълбоко преобърнат и е намерил своя пулс.
Публиката е до такава степен завладяна от красота (прецизни до милиметър актьорска игра и осветление), че успява да понесе товара на паденията. Това означава, че спектакълът е верен на Достоевски до мозъка на костите си, дуализъмът на дявола и Бога тук е напрегнат до задушаващ промискуитет. Той е толкова сгъстен, че адаптацията изхвърля всички персонажи, които не гравитират към семейната и любовната сфера (на Бога или на телата), неразделна от омразата (на същите).
Претворяване. Разказват, че Толстой издъхнал с "Братя Карамазови" до главата си. Произведението пленява. С постоянното им преливане, с пиедестала, който предлага едновременно на нихилизма ("всепозволеността"), на атеизма и на най-ревностното православие, и всичко това през една криминална интрига. Андре Жид се наслаждава на историята на тези "трима толкова различни и същевременно толкова еднокръвни братя" и с нетърпение очаква публикацията на пълния превод на това произведение-река.
Когато Жак Копо поставя в театъра тази история, Жид предупреждава: "Съвсем не е достатъчно да нарежеш по обичания начин и да сервираш съвсем сурови ключовите епизоди на романа, трябва добре да напишеш книгата отново, да я претвориш." Несъмнено Копо е направил точно това, това прави и "Сфумато". Альоша е оста на първата част. Не нейният център, а нейната ротация.

в. Либерасион, 3 декември 2004 г.

Жан-Пиер Тибода

Иван, умъртвеното братство

"Иван", втора част на диптиха "Долината на смъртната сянка" по "Братя Карамазови" от Достоевски на театър "Сфумато" от София, е като обърната ръкавица на първата, "Альоша". Всеки спектакъл преминава през романа, както човек обича да навлезе в гъста гора: страх го е да не се изгуби, ако поеме по пътечките, но все пак тръгва по тях. Ако темпото на монолозите е общо за двете части на диптиха, ако актьорите и тук доказват своето майсторство, което спира дъха, този спектакъл е толкова различен от първия, колкото Господ от дявола, и толкова неразделен от него, колкото двамата братя Карамазови, Альоша и Иван.
Тънка нишка. Действието на романа се развива в посредствено провинциално градче, населено с търговци, и един манастир в близост до него. Альоша не помръдва оттам и не желае да избяга. Единствено Иван тръгва към Москва и се връща. "В седем часа вечерта Иван се качи на влака за Москва", пише въздържано Достоевски, който в следващите изречения се захваща да опише най-разкъсващото страдание на братята Карамазови. Влакът тръгва, "да загърбим цялото минало!", възкликва Иван, напред "към един нов свят". Следва депресията: "Внезапно душата му потъмня". "Той размишляваше цяла нощ", заключава авторът. От този параграф, изгубен някъде в романа от 811 страници (издателство "Плеяд"), тръгва режисьорът Иван Добчев. Той дърпа тази тънка нишка, не я изпуска повече. И прави своето кълбо - до такава степен е истина това, че този роман може да се подхване от всичките му страни, от всичките му краища. Нощен влак и Иван, който не спи и потъва в своята собствена нощ. Влак, в който куфарите са обитавани и където зад всеки прозорец с деформирани стъкла живее една сянка - декорът е на Даниела Олег Ляхова. "Искам да пътувам из Европа", казва Иван на Альоша. "Знам, че там ще намеря едно гробище, но колко скъпо!, скъпо със скъпи мъртъвци, където всеки надгробен камък свидетелства за храбрия им живот, за страстната им вяра в техния идеал, за борбата им за истината и за науката". Но неговият баща е убит. И къде е Бог във всичко това?, удря Достоевски на всяка страница. Криминалната интрига - кой е убиецът? Дмитрий, третият брат, когото всички обвиняват, остава в периферията на спектакъла. Тук разследването на Иван е всъщност едно търсене, едно питане. Човекът е виновният, той самият.
Това му казва Смердяков: "Вие го убихте, вие сте главният убиец, аз съм само ваш верен изпълнител", наемен убиец в някакъв смисъл. "Аз убих баща си", мисли и казва Иван. Но кой баща е убил, след като не е убивал никого? Какъв договор е сключил със себе си и с дявола? Отрича ли човек вярата в Бог, за да я засили повече?
Разширяване на времето. Альоша, тихият мистик, се държи за манастира и за селото; Иван, абсолютният страдалец, търси в сънищата, другаде, навсякъде. Първият спектакъл напомняше композицията на класическата живопис. Тук се прехвърляме към едно разкъсано пространство, фотографски кадри. Загадката остава. Разредена от невероятното разширяване на времето у Достоевски - такъв препъни-камък за театъра - горчиво възвеличено.
Албер Камю, говорещ като познавач (току-що превел "Бесове"), вижда в това време, характерно за писателя, игра на "бесни кондензации, последвани от пароксизми". Точно такова е времето в "Долината на смъртната сянка".

в. Либерасион, 14 декември 2004 г.

Жан-Пиер Тибода