За града и писането

Стихосбирката на Палми Ранчев "Любовник на самотни улици и запустели къщи" е книга за градовете - за София, но и за всеки град, който е бил видян. Защото - казва ни книгата - паметта, усещанията, преживяванията са изцяло зависими от очите. Единствено погледът е този, който формира представи. В този смисъл "Любовник на самотни улици и запустели къщи" просто рисува градовете, с думи се опитва да скулптира, да предава форма, да внушава времепространството. Може би не е случаен и фактът, че един от циклите в книгата е назован "Художествена галерия" - градовете са като изложби, за чието подреждане трябва много воля, много търпение, за да се подреди пъзелът, за да се съберат парчетата от мозайката, за да се случи градската атмосфера. Гледането е това, което прави образите, то е, което направлява движенията и смяната на перспективите.
В българската поезия рядко и малко се пише за градската култура, за носителите на тази култура, за пейзажа на съвременния град. Докато Палми Ранчев го прави. Пак ще кажа, без да налага някаква абсолютна конкретика, той налага своеобразна снимка на днешния град, но снимка в стил Хелмут Нютън. Снимка, в която обектите са обърнати, модерността е уловена, портретите са странни, а авторът го няма...
Отвъд паралелите, "Любовник на самотни улици и запустели къщи" говори за пътищата, които ни избират, за пространствата, които се обитават, за ъглите, превърнати в дом, за лутането по номера и сгради, за срещите с хора, за гледките, зад които се открояват животи и състояния.
Като всеки текст, в който думите се опитват да рисуват, и тук твърде много се разчита на дребното, на детайла, на незначителното, на странните хрумвания, според които шансовете в живота са като заетите места в трамвая, отсъствието на близкия е бяло, а асансьорът е място, в което или ще срещнеш и чуеш Бог, или то е просто огледало на навика ни, движейки се от етаж на етаж. Още повече, че Палми Ранчев добре знае, че една дума буди множество асоциации и точно това й е хубавото - оставяш я празна и тя подтиква читателите към съавторство.
Разбира се, като "градска книга" стихосбирката на Палми Ранчев разказва и за нестигането, за лабиринтите на града, за невъзможността да се пристигне, да се случат нещата, за невъзможността да си. И най-вече, тя разказва за слепотата като най-голямото наказание. Защото невиждането е равнозначно на отминаване, на загубване, няма ли ги очите, няма кой да потърси човека. Ако погледът е станал непотребен, ако се е стигнало до зажумяване, това означава смърт. Живеенето е във виждането. Смъртта е ни повече, ни по-малко форма на отдалечаване на погледа. Може да се каже, че за разлика от традицията, според която виждането е самопознание, но най-вече прокоба - като се почне от Едип, мине се през Хофмановите герои и се стигне до Бекет, в тази книга очите са дар, чрез който всичко добро ни се случва.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Палми Ранчев, Любовник на самотни улици и запустели къщи. Фама, С., 2004