България - the Contact Zone
През тази година може би единственото, което ме занимаваше, е кое е мястото, в което съм се върнала? Не смятах, че именно този въпрос ще си задавам, защото той не изглеждаше толкова важен. Струваше ми се, че познавам България, но дори и да греша - какво? Като човек, който вярва, че днешната култура не е "културата на едно определено място, а на един определен момент" (както я определя Константин фон Барльовен), ми се струваше още, че "не се връщам" (не обичам тази дума), а просто продължавам да случвам "моменти" и че това е животът въобще. Ако животът е начинът, по който преживяваш, свързваш (и подготвяш) моментите, и ако вече си се научил да бъдеш внимателен към филигранната същност на връзките, защо тогава този твой живот да не е възможен именно в страната, която разбираш най-много, чиито миризми не изчезват и на хиляди километри бягство и чиито образи те преследват най-магически в сънищата ти? Струва ми се, че това е дилемата, която се опитват да решат мнозина българи - кое надделява в живота - местата или моментите? На кое да заложиш бъдещето? И макар в това да няма по същество нищо ново, и макар други преди нас да са преживели и описали с филигранна точност клопките на Голямото завръщане, изглежда, че точно в този момент дилемата вълнува много българи (поне много мои познати).

Когато преди 9 години заминах да работя в Прага, единственият човек от близките ми, който не се зарадва, беше баба ми Ивана или баба Ванка. Пред мен тя не каза нищо, но на майка ми (лека им пръст и на двете) беше задала въпроса: "Толко ли не можа да си намери работа в София, та отиде чак в Прага?" Тогава аз се усмихвах снизходително, но тази реплика никога не ме напусна, напротив, придобиваше все по-голяма сила, а годините, смъртта и на двете, спомените за други поразително верни нейни думи я превърнаха в нещо далеч по-сериозно и значещо, пълно с някакъв над-родов смисъл, който не можех да разбера.
Преди около три години в главата ми за първи път се появи желанието да се върна. Това е тема на друг текст, споменавам го тук просто като факт, защото той беше свързан с натрапчивата и ясна идея, че моето връщане е възможно само и единствено през "тяхното" място - селцето Бела речка. Мястото на любовта от моето детство - с миризми на мед, козе сирене, пръстен под, каци, пресято брашно, втасали питки, мекици и китеници. Къща с прозорци, които се отварят навън, и врати, които се затварят само с райбер.
Когато взех самото решение за връщане, за първи път сънувах баба Ванка. Беше изненадващ сън - сънувах, че сме заедно в един микробус, обикаляме Ню Йорк и аз й показвам града, пред който тя мълчаливо възклицава. Имаше някакво спокойствие в този сън, някаква безмълвна радост. В съня баба не говореше, но седеше до мен и мълчаливо одобряваше общото ни пътуване. Изпитах особено облекчение след това, имах чувството, че баба най-после ми дава своята благословия, където и да съм. И най-вече - в България.
Тук ще отворя една скоба. Баба Ванка ми "хвана светец", да ме закриля (била съм в Университета) - тайна, за която не разбрах много, всъщност - почти нищо. Майка ми го съобщи като факт при едно от гостуванията в София, със спокойствието и любовта, с които казваше неща като "купила съм ти родопски одеяла в цветовете, които обичаш - жълто и кафяво". Усещанията ми за баба са за много голяма премереност и строгост на приказките, едно почти мистично безмълвие. Майка ми изпитваше към нея невероятен респект. Така страдаха и двете - безмълвно. Така и си отидоха от този свят - безмълвно и леко.
Дядо Димчо беше починал рано, била съм много малка тогава и затова помня баба винаги сама. Години по-късно, случайно, от изпусната реплика разбрах една тяхна тайна - дядо се бил сгодил за друга жена, също на име Ивана, но месец преди сватбата развалил годежа и взел баба ми Ивана. Дядо Димчо бил от богат род, един от богатите в Бела речка - Деновият род, с бакалничка в селото и земи в околността. Та те били дали пари за чеиз и за рокля на булката. Тъй като нямало време да се шие нова рокля, дали на баба ми готовата, на другата Ивана. Тя, за разлика от баба, била висока жена с широки рамене и на сватбата баба изглеждала малко смешно - в рокля не по неин размер. Тази история изключително много ме впечатлява до ден днешен, може би заради своята недоизказаност. Чула съм я само веднъж, някак между другото, и дори не съм убедена, че я разказвам правилно. По-скоро си я представям - мъничката ми баба Ванка, с бялата рокля, която й е до земята, а ръкавите - като огромни криле, които се опитват да я понесат нанякъде. Или да я защитят. Или да я направят още по-малка. Колко много възможности в една минала история!
Прадядо ми Дено умира през 1947 година, точно когато, или малко преди, или малко след като го обявяват за "народен враг".
Дядо Димчо пък отказва да влезе в ТКЗС-то, единствен се опъва, но на майка, която тогава работи в Комсомола, й възлагат поръчение да му въздейства и да го вразуми. Иначе ще я уволнят от работа. Дядо се съгласява. После в завещанието не й оставя нищо от къщата. Умира млад.
Всичко това са парчета истории, които аз сглобявам сега. Имам свободата на въображението си да ги подреждам, както си искам. Смъртта ми пречи да ги подредя така, както са били. Израснала съм сред недомлъвки, радостни пощипвания по бузата, женски шушукания, безкрайни и напевни. Спомням си любовта във всичко това, съчетана с някаква особена неловкост, която дълго не ме е напускала - дали любовта е в неизразеното и кое тогава може да се изразява и трябва да се изразява?
Понякога наричам детството си "потулено" - потулено от любовта, която ме е заобикаляла на всяка крачка, защитавала срещу живота, като големите ръкави от сватбената рокля на баба - не знаеш дали те пазят или те правят по-малък. Виждам в това някаква особена съдба на много мои връстници, родени в крайната фаза на социализма - любовта е "потулила" част от нас, превърнала се е в сянка, закриваща от нас истините на голямото време. Понякога си представям как вървим през света, като полумесеци, които никога не се изпълват до цяла луна. Пълни сме с любов, но ни липсва историята.
Ах, колко сме пълни с любов! Връщането от чужбина в България може да те зареди с дребни, но истински чудеса. Като това - майско завръщане в България, сезонът на черешите и ягодите, пазарът на Красно село. Разглеждам ягодите, които продава една жена, и тя неусетно слага една ягодка в устата ми, "опитай, момиченцето ми", с почти невидим жест, докосване, което те разтапя и което може да ти се случи само тук. На това място.
Интересно ми е да слушам моите приятели, чужденци, които посещават България, откакто съм се върнала. Маргот е американка от Мериленд, тук е за малко на курсове по дърворезба и е влюбена в България. "София е толкова космополитен град, казва тя, тук хората си говорят, виждат се, интересуват се от света много повече, отколкото хората в други градове".
Ели е швейцарка, живее в Базел, художничка. Идва вече няколко пъти и всеки път се чувства все по-уютно. Разходката в Балкана над Бела речка я впечатлява - "в Швейцария вече е много трудно да откриеш място, където да си сам с планината". Казва още, че никъде не е усещала такава топлина като в българските църкви. Че тук усеща Бога като нещо живо и топло, нейно. За първи път.
Станда е чех, "пражак" (от Прага). Когато го водя в Бела речка, почти полудява от радост - "хората са толкова мили, отворени, имат такъв дух, това в Чехия не можеш да срещнеш вече".
И така нататък, и така нататък.
Всички те усещат България през своите истории, места, миризми, сънища и страхове.
За всички тях България е място на любовта.
Но защо за мен не е?
Защо, ако се върнеш заради това, си осъден да бъдеш разочарован? Защо, ако повярваш в това, ще потънеш в него, вместо да се възвисиш?
Кое е това място, което другите преживяват като място на любовта, а ние само помним като такова?
Пътуванията ми в Бела речка, работата ми там по събиране на истории (грозде и козя извара), пътуванията ми и по други места в България нито за миг не ме накараха да забравям да усещам реалността - това са места, където любовта съжителства с огромна бедност, а останалите там хора живеят с невероятното чувство, че животът вече е свършил, макар че той, уви, продължава. Това са места с прекършена биография, която не може да бъде залепена с вар или нов градеж. И какво правя аз, която дължа на място като това основни усещания за живота си, ключови тайни и вълшебни моменти? Достатъчно ли е да го обичам? Кое е това, което така упорито ме връща? И каква е моята свобода в него? Тук ще отворя още една голяма скоба. Наскоро в Лондон на конференция за културните отношения през XXI век (организирана от Counterpoint и British Council ) слушах различни концепции за бъдещето. Какъв друг е смисълът на културните отношения, освен да се опитат да намалят асиметрията на властта, да включат в културното движение "изключените" от него? И как може да стане това? Дали чрез "contact zones" - места, където хората се срещат, сблъскват, опознават и взимат решения, най-често при драстични асиметрични отношения на власт? И дали всъщност не става въпрос за "нещо друго"? И кои сме ние, които искаме да решим този въпрос? Ето това "нещо друго" е бъдещето на културните отношения през XXI век, казва Мартин Роуз, директор на Counterpoint.
Изключването - икономическо, национално, расово, религиозно, реално или въображаемо - е експлозивното гориво на конфронтацията по цял свят през новия век. Да превърнеш това чувство на изключване в чувство на включване, на участие - е съществено за всеки и всяка страна, защото то е в основата на изграждането на сигурност и справедливост.
Но как може да се случи това "превръщане", как могат да бъдат коригирани тези драстични асиметрии във властовите отношения?
Ето някои от отговорите, които чух в Лондон: Сюзан Баснет (професор по съвременна литература) - "чрез повече истории, казани на повече езици", "чрез археология на ценностите - изследване на забравените, заличени ценности"; Зиауадин Сардар (писател и философ) - "чрез приемането, че и другите култури имат свои ценности, които могат да се окажат освобождаващи за тях, че традициите не са ирационални, а имат своя вътрешна рационалност, която има смисъл за хората, които живеят в тях".
Не знам дали някой може да разбере това, но докато слушах тези думи, в мен набъбваше чувство на радост - че живея в точния момент в този свят. Струваше ми се освен това, че вече имам отговор на въпроса за мястото - кое е това място, в което съм се върнала?
Това не е мястото на любовта от моите спомени. Мястото на любовта е място от миналото, а миналото е чужда страна, както казва Хартли - "там правят нещата по различен начин". И не носталгията е тази, която може да те свърже с него - носталгията свързва твоя представа за себе си с твоя представа за миналото, но и двете са чужди страни, където въображението прави нещата по друг начин. България е друго - "contact zone", мястото, където се сблъскваме, говорим, взимаме решения - при драстична асиметрия в отношенията на власт, с драстичен брой хора, изключени от движението. Бела речка е мястото, където асиметрията се преживява най-силно. Място на "изключените" от движението. България е светът, в който всяка минута правиш избори в една от двете посоки - увеличаваш асиметрията или даваш някакъв шанс на "изключените" да си върнат усещането за смисъл... Тук всичко е като навсякъде по света, универсално неуверено и неясно, заплашително неравновесно и непознато... Contact zone... Не ми ли предлага историята страхотен и уникален шанс, именно сега, молейки за "повече истории на повече езици" и за "археология на ценностите", за да може самата тя да се подреди по нов начин?
Струва ми се, че всеки от нас има поне едно място тук, което обича и чиято драстична асиметричност преживява. И струва ми се, че без ясното осъзнаване на това, не можеш да се върнеш. Без ясното осъзнаване, че това не е мястото на любовта от твоето минало, а място на драстична асиметрия. Не мисля, че това ни дава голям избор в действията. Да се върнеш тук, парадоксално, означава по-малко свобода, твоето смиряване с по-малкото свобода. Тук не можеш да правиш всичко, защото "очите на столетията те наблюдават" (К.Г.Юнг) отвсякъде и "ако извършиш нещо, което е срещу древния план, извършваш грях спрямо вечните закони, вечните истини и оттук нататък нищо няма да бъде наред." (А дали в някоя друга zone всъщност е различно?)
Но ако се смириш пред тази не-свобода и помислиш върху начините, по които можеш да я използваш, тогава, струва ми се, голямото завръщане може да се превърне в Голямото завръщане - да роди абсолютно новото усещане, че историята е сестра на любовта (защото, както казва Арундати Рой в "Богът на малките неща" - "в паметта е записано кой и как трябва да бъде обичан. И колко.") И да роди новата културна чувствителност - че чрез разказите и всекидневното вглеждане и подреждане на своето минало (тази вечно разбъркана филигранна мозайка от моменти) ние извършваме едно мъничко универсално усилие и сме част от големите процеси на този век - намаляваме асиметрията във властта, окуражаваме още някого да подреди своите моменти, помагаме на хаоса да намери път към бъдещето. И не е ли това всекидневно "брауново" движение именно любовта, която толкова упорито помним и търсим?
В такива моменти ми се струва, че всичко е както трябва да бъде. Че не са необходими места на любовта, защото именно в the contact zone, където всичко се сблъсква с всичко и е хаос, можеш да усетиш параметрите на твойта вътрешна свобода; и още - каква невероятна енергия за въображението и действието ти дава една минала история. Ето тази свобода можеш да усетиш само в мястото, където историята се е случила. В такива моменти си представям голямата сватбена рокля на баба като хвърчило, с дългите ръкави като криле, които вместо да пазят от истините на живота, ме носят нанякъде, накъдето ми видят очите. И това ме кара да се чувствам добре.

Диана Иванова


Диана Иванова е журналист на свободна практика. От 1995 до 2002 работи в Прага в радио "Свободна Европа", където е автор на предаването "Другите българи".
От 2003 е в България, където развива свои проекти чрез фондация за нова култура - проект за събиране на истории на жителите на село Горна Бела речка, община Вършец, и фестивалът на спомените GOAT MILK в същото село . Съавтор на сайта за лични истории от времето на социализма - www.spomeniteni.org. Автор на две поетични книги - "За любовта и други откровения"(1999) и "Наръчник за любовници и други последователи" (2003), както и на няколко артистични проекта: СD-RОМ "Представи си, че си българин"(2003), инсталацията"Мелодията на изтока" (2004, София-Базел ) и др.
В момента е стипендиантка на името на Милена Йесенска в Института за науките за хората във Виена.

Миналото е чужда страна - там правят нещата по друг начин.
Л. П. Хартли