Пустинни танци
През последните десетилетия бумът от идеи и технически новости извежда танца на една от водещите позиции в света на културните комуникации. Липсата на езикова бариера, както и универсалността на изразните средства го поставят на едно от първостепенните места по брой на фестивали, зрителски и теоретичен интерес. България също направи своите опити да влезе в световния културен поток, макар и с доста закъсняла традиция. Годините на демокрация дадоха естествен тласък в това отношение, който се изрази в създаването на немалък брой произведения от млади хореографи.
Основният проблем на развитието на съвременния танц у нас е липсата на ясни критерии и изисквания спрямо него.
Невъзможното смесване на различни представи за танца, претенциите на поне три различни като нагласа, естетически и идейни изисквания поколения публика, дълговременната и все още продължаваща информационна изолация (в България няма нито едно специализирано издание за съвременен танц, което да дава представа за случващото се у нас и по света), липсата на форуми от типа на фестивали, теоретични срещи и конференции, тематични дискусии (които понякога организира "Червената къща") - всички тези проблеми са част от българската съвременна танцова действителност. Те са породени от една страна от слабия обществен интерес към този вид изкуство - то неизменно се определя като "елитарно", трудно достъпно и неразбираемо от широкия кръг зрители за разлика от ситуацията навън, където този жанр се тълкува като изключително популярен. Слабата информираност неизбежно води до смесване, объркване, изопачаване и спекулиране с понятията, до излишни екзалтации или несправедливи подценявания, до създаване на анахронизми и псевдо-модернизми.
Към единствената държавна професионална трупа "Арабеск" са отправени изискванията на най-разнородна публика, с вкус вариращ от неокласиката до пост-модерния стил, към което се прибавя и комерсиалната тежест на самофинансирането...
Aко приемем, че всичко казано дотук е увод към темата, то същността се заключава във визията, която имат "управляващите" фактори за развитието на този вид изкуство. Наличието на само една-единствена държавна трупа за съвременен танц предполага ясно формулирани изисквания към нея, но и условия, които да направят възможно изпълнението на тези изисквания. Средствата, с които разполага "Арабеск", го поставят в ситуацията на "евтина работна ръка", което в нашите условия означава навеждане във всички посоки, без оглед на "нивото". Прекрасно е, че комисиите, които създава Министерството на културата, поставят носталгичното изискване трупата да има добра палцова техника, за да може да изпълнява репертоар в стила на Алберто Алонсо ("Кармен") и Уилям Форсайт, но е добре също така да се запита с какви пари танцьорите ще си купят палци и ще поканят хореограф от нивото на Форсайт като имаме предвид, че хонорарът на подобен творец завършва с поне четири нули в евро. (Това, разбира се, е примерно казано.) Иначе постановки на палци могат да направят и много други, включително местни хореографи, но тогава "Арабеск" по нищо няма да се отличава от който и да е оперен балет, с известните "мащабни, сценични платна"...
В съвременните условия качеството на работа зависи от ясните представи за реалността, а у нас тя се сюблимира в изявите на масовото изкуство от развлекателен тип, което успешно изпълнява функцията на "мозъчна промивка".
Понякога съм се опитвала да си представя как би се възприел един спектакъл с доказано европейско или световно ниво от типа на Пина Бауш, която вече е класика, или Робърт Уилсън.
Не искам да съм лош пророк, но мисля, че отегчението ще настъпи след третия салон. Публиката за подобен вид неща в София е фиксирана в постоянни, затворени кръгове, а в провинцията на такива спектакли водят ученици, които се смеят и люпят семки. (Така поне беше в Русе, на спектакъла на немската трупа "Рубато"...) Разбира се, в тази картинка няма нищо фатално. Никой не е казал, че "народът" трябва да слуша Моцарт, да припада по Бергман или да не може да живее без Глен Гулд, или картините на Миро. Но в културните общества тези експонати са подредени на съответните рафтове и, ако те са твърде високи за някого, това не означава, че не трябва да ги има. Освен това нивата с по-нисък духовен ръст не се натискат да заемат върховите позиции, защото им е ясно, както и на аудиторията, че произведеното от тях е с една-единствена цел - пари, и когато е добре направено - то е за много пари.
Връщайки се в полето на танца, забелязваме добра културна политика на чуждите културни центрове, интересни инициативи на "Гьоте институт" например, с проекти, разширяващи представите за танца и изобщо танцовото мислене, проекти, в които водещ е интелектът, а не имитационната парвенющина, проекти, които отварят нови врати за съзнанието (което е най-ценното предназначение на един интелектуален продукт), врати, през които броят на желаещите да преминат е показателен. (Не се наемам да коментирам този брой у нас от страх да не убия вярата си в интелектуалното любопитство по принцип.)
Същевременно танцовият професионализъм се задъхва в стремежа си да нахрани вълка, без да убие агнето, в резултат на което нито вълкът е особено сит, нито агнето е твърде живо и жизнерадостно. Танцьорите се разтягат в средновековно-инквизиционни шпагати между това да имат пари и публика и ако може и да запазят реномето си на първокласни, "авангардно" изразяващи се артисти. А тези, които не са на държавна работа, обикалят телесно или интернетно случайните възможности да се включат в проект или да осъществят свой собствен с ясното съзнание, че той ще потъне като глас в пустиня. Пустиня, в която гърмят надути до дупка, ама съвсем до дупка, озвучителните колони на масовата чувствителност (тя непристорено и страстно се нуждае от самозабрава във вид на "куфеене", за да напусне тегобата на собствената си сивота).
Прекъсвам тези "непопулярни" разсъждения с една надежда - озвучителните колони у нас да стават все по-качествени...

Забележка

Параметрите на човешкото мислене включват различни измерения.
Като най-основни се възприемат хоризонтала и вертикала и производните им криви.
Години наред, атеизмът и материализмът, събрани в една обща идеология, ни възпитаваха в стройно и последователно хоризонтално мислене, в което най-върховните висини бяха свързани с катеренето в административно-партийната йерархия. Но колкото примамлива и облагодетелствуваща да беше, тя все пак не можеше да надхвърли обсега на сетивността и конкретно обозримите възприятия: длъжности, отличия, битови и социални превилегии и прочее залъгалки за духа, които всъщност го успиваха на ниво ежедневие и "естествени нужди". Друг въпрос е, че "естествените нужди" на "човека" в един момент придобиха неестествени измерения, но не за това става дума. По-важно е да открием, кое е действително комфортното състояние за духа. По логиката на неговата природа, то не би могло да се идентифицира и самозаключи в каквито и да било конкретни измерения. Духът е свободен, подвижен и постоянно изменчив. Той странства в орбитите на своята необятност и не подлежи на директно регламентиране. Огромната слабост на материализма е в неспособността му да обозре необозримите пространства на духа. Той може само да се опитва да ги обяснява, с което неизбежно ги профанизира. Оттам иде и неизбежният му крах, който ние всъщност в момента преживяваме, разнолико и разнообразно, но като цяло доста равнинно...

13 ноември 2004

Мила Искренова