История на философията
или обратното
"Историчността на философското мислене" - под този надслов между 11 и 14 ноември 2003 година в София се проведе научна конференция, организирана от катедрата по История на философията към Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", Философския семинар на Хановерския университет и Института за средновековна философия и култура, София. Съвместните усилия на изброените институции бяха подкрепени финансово от доброжелатели, без чиято съпричастност конференцията нямаше да бъде възможна: фондация "Отворено общество" в София, фондация "Св. Дионисий Ареопагит", Министерството на науката и културата на провинция Долна Саксония и Комисията по въпросите на международните прояви към Сената на Университета в Хановер.
Форумът предизвика очакван и оправдан интерес сред преподавателите и студентите от Софийския университет, нещо, което можем да отдадем както на самата тема, така и на авторитета на лекторите. Активното участие на аудиторията допринесе съществено за интензивността и задълбочеността на дискусиите, които от своя страна накараха присъстващите да усетят вълнение от създалата се класическа академична атмосфера и от неподправената диалогичност. Докладите, изнесени на конференцията, от края на 2004 са достояние на широката публика благодарение появата на едноименен сборник, съставен и редактиран от професорите Гюнтер Меншинг (Хановерския университет) и Георги Каприев (ръководител на катедрата по История на философията към СУ "Св. Климент Охридски"), двама от главните виновници за провеждането на конференцията. Отпечатването на книгата е осъществено от издателство "Изток-Запад" със средства на Философския факултет към Софийския университет.
Подредбата на статиите в сборника е съобразена с мястото на разглежданите от тях теми в хронологията на европейската философия. В началото са поместени текстовете, посветени на проблеми на късноантичната и средновековна философия и култура, автори на които са Цочо Бояджиев, Олег Георгиев, Георги Каприев и Екхард Хоман. Вторият дял съдържа докладите на Франк Куне, Ханс-Георг Бенш и Мириам Герхард, обединени от тематизирането на отношението между история и философия в мисловното наследство на двама от най-големите представители на немския идеализъм - Фихте и Хегел. Третата, заключителна част от книгата, предлага на вниманието на читателите четири текста, три от които артикулират историчността във философията на модерната епоха. Вибрехт Рийс и Владимир Теохаров интерпретират моменти в творчеството на Фридрих Ницше, а Димитър Денков анализира философеми на Хусерл и Хайдегер. Четвъртата статия в този раздел (и последна в сборника) принадлежи на Христо Тодоров, като нейната общотеоретична и методологична насоченост кореспондира с проблемите, поставени за разглеждане в лекцията на Гюнтер Меншинг, с която бе открита конференцията и с която начева и самият сборник.
Трудно бихме могли да конспектираме съдържанието на разработките, публикувани в "Историчността на философското мислене", без да ощетим по този начин техния смисъл и дълбочина. Но за да задоволим любопитството на четящите това кратко представяне, ще си позволим поне да скицираме някои от идеите в тях, като неизбежният за едно резюме подбор отразява границите на собствената ни компетентност, а не оценката ни за достойнствата на статиите.
Докладът на Олег Георгиев се фокусира върху една от най-устойчивите теми в средновековните философски дебати и в съответната интерпретаторска литература. Взаимоотношенията на философията и теологията действително са централен проблем за средновековните мислители, а неговото разрешаване, изразено във формулата, съгласно която първата е "прислужница" на втората, отдавна се е превърнало в символ на интелектуалния стил на Средновековието. Намерението на Георгиев е да предложи херменевтична интерпретация на това "банално твърдение" посредством анализ на отношението между пропедевтичното знание и философията, от една страна, и философията и теологията, от друга, такова, каквото то е в разбирането на Филон Александрийски. Неговото виждане по въпроса, което повлиява съществено по-сетнешната традиция, намира израз в алегоричното тълкувание на библейския сюжет за Авраам, Сара и Хагар.
Своеобразието на средновековната представа за пространство, различаваща се от модерното, постнютоново понятие, е изходната точка за разбирането на не по-малко специфичния феномен на "архивирането" в културата на същата епоха, смята Цочо Бояджиев. За човека от Средните векове, казва той, всяко място и всяка посока изглеждат по неповторим начин и притежават уникална стойност и значение. Това не е една изоморфна и хомогенна празнота, в която се помещават различни предмети, а ансамбъл от различаващи се, от "характерни" места, от местности. Някои места са изолирани от останалите и тази изолация е причина за тяхното, в качеството им на "хронотопоси", изолиране и от световния процес. В затворените по такъв начин топоси не се случва нищо и затова те отпадат от историческия наратив, т.е. биват "архивирани". Сюжетът, разиграващ се на дадено място, допълва чрез своята уникалност неповторимия характер на самото място и следователно аисторичността на архивираните пространства означава от своя страна тяхното квалитативно обедняване.
Георги Каприев е посветил своя доклад на критическото преосмисляне на един "научен предразсъдък". Става дума за фундаменталната "неисторичност" на византийската култура, отличаваща я от дълбоко "историчното" светоусещане на латинския Запад. Въпросното схващане, представляващо до голяма степен "locus communis" в изследванията на много западноевропейски медиевисти, се поддържа и от такива познавачи на Византия като Сергей Аверинцев, който вижда в различията между "За Божия град" на Августин и съчиненията от Ареопагитическия корпус символичния израз на принципното разминаване в това отношение между гръцкия и латински модел на християнската цивилизация.
Постулираната неисторичност на византийския културен светоглед се разглежда и като предпоставка за неговата нефилософичност или недискурсивност. Каприев, напротив, твърди (и, позволяваме си да кажем, успява да ни убеди), че на йерархично организирания тварен свят в разбирането на Дионисий Ареопагит е изконно присъща вътрешна динамика, защото той не е застинала, кристализирала структура, а космос, устрем-ен към своя творец, с което е съобразена и неговата подредба. Осъществяването на този стремеж предполага, разбира се, история.
Въз основа на така направения извод авторът на статията утвърждава конститутивната за Творението историчност и респективно наличието във Византия, наред с мистическото богословие и на спекулативна теология, и на философия. Изключително интересно е несъмнено мястото на историческото във философията на Хегел. Добре известно е, че тъкмо нему принадлежи възраждането в новоевропейски контекст на заниманието с история на философията, и то на принципно ново равнище, съобразено, разбира се, с теоретичните цели на неговата собствена философска система. Франк Куне изследва опита на Фихте да доразвие критическия идеализъм на Кант и да го направи "завършен идеализъм", като изведе всички определения на теоретичния и практическия разум от абсолютния Аз. Фихте нарича това свое начинание "история на човешкия дух", но тя е една парадоксална история, история на надисторичното. Куне смята, че е необходима само една стъпка, за да бъде превърнат абсолютният Аз в абсолютната Идея на Хегел, но че това е решаваща стъпка, тъй като благодарение на нея Историята се оказва процесът на осъществяване на Абсолютното. Така историчността на разума, т.е. историята на мисленето става основната тема на систематичната философия и този поврат маркира преодоляването на аисторичната per definitionem трансцендентална философия.
С логиката и историята на Понятието при Хегел се занимава и Мириам Герхард, а Ханс-Георг Бенш анализира смисъла на "непосредственото знание" в съчиненията на същия автор и неговото пряко отношение към съвременните дискусии за статута на философията като наука.
С оглед на тези дискусии, в които се тематизират и отношенията между философия и история на философията, Христо Тодоров обръща внимание на факта, че не съществува единомислие по въпроса за предмета и метода на историческото изследване в сферата на философията или, с други думи, че са налице разногласия относно смисъла на самото понятие "история на философията". Двете конкуриращи се концепции (поне в немскоезичната традиция) са преплетени с две различни виждания за взаимовръзката на философията и нейната история. Едната води началото си от Неокантианството и е известна под името Problemgeschichte, докато другата е замислената от Гадамер като нейна алтернатива - Begriffsgeschichte. Гадамер намира за проблематична изходната теза на привържениците на първата, според която философските проблеми са константни, т.е. исторически инвариантни. В съдържателно отношение те не се изменят, онова, което подлежи на изменение, е единствено начинът на тяхното артикулиране, чието непостоянство обуславя появата на различните философеми. Такава позиция естествено резултира в едно разбиране за историята на философията като Terminologiegeschichte, като история на езиковия израз на идеите, което й отрежда ролята на помощна дисциплина. За Гадамер проблемите представляват "реално задавани въпроси", чиято мотивация е исторически уникална и неповторима, тъй като е културно и преди всичко езиково контекстуална. Следователно история имат не просто термините, а термините заедно със своите значения, а това ще рече, термините заедно със свързаните с тях понятия. Но ако историята на философията, схващана като Begriffsgeschichte, се занимава не само с езиковите формулировки, но и с обозначаваните от тях неща, то, както смятат Гадамер и Йоахим Ритер, тя е философия par excellence, доколкото тъкмо понятията, разкриващи тези неща, са предмет на философията.
Много интригуваща и субтилна в аргументацията си е и тезата на Гюнтер Меншинг, който също споделя херменевтичния поглед към философстването и обосновава със завидна логическа сръчност твърдението, че правенето на история на философията предполага философия на историята, извод със значими импликации не само в науката, но и в етиката и политиката.
Още много би могло да се каже за текстовете в сборника, но няма да лишаваме читателите от удоволствието да се запознаят сами с тях. Остана да кажем, че статиите в книгата са на немски и английски - работните езици на конференцията.

Андрей Захариев


Андрей Захариев е докторант на проф. Цочо Бояджиев в Катедра "История на философията" в Софийския университет.
Die Geschichtlichkeit des philosophischen Denkens in Europa. Herausgegeben von Georgi Kapriev und Gunther Mensching. Publishing House East-West. Sofia, 2004