Убий тъгата!
- Браво на Горбачов! Защото онзи, който поне пет минути поседи на стола, на който той седеше, веднага се променя. Мисията му е такава.
- А вие имате ли мисия?
- Ако трябва с две думи и ако използвам езика на Фройд, това е сублимация на божественото. Ницше, когото силно не обичам, е казал: "Цивилизацията е невъзможна без музика". И това е неопровержим факт. Първо музиката, после да се сее. Защото без музиката нищо няма да поникне. Сигурен съм, че първият човек е изразявал с музикални звуци своите най-силни чувства. Музиката е гласът на бога. И, забележете, не се шегувам.
- Но след някои "божествени сублимации" човек може и да полудее!
- А вие какво искате?.. Да можете да чувате божествените намерения от Земята и да не плащате за това? Всяко постижение в музиката става с много кръв и много труд. Всичко в музиката е плод на собствените усещания. Или по-просто - музиката трябва да се заслужи. През целия си живот никога нищо от никого не съм очаквал, просто работих безкомпромисно. И в някакъв момент видях светлината... Уви, ние, днешните хора, имаме много беден речник. Не сме свикнали да се справяме с подобни явления - да видиш светлината... Те не се случват често в живота. Затова, когато започнем да говорим за асоциативността, за сублимацията, ние някак напускаме самите усещания, техния смисъл, тяхната същност...
- Думата не предава всички смисли...
- Разбира се. Едно са асоциациите, преживените от нас чувства, а друго - думата. Тя напуска устните ни, докосва ухото на събеседника и... предизвиква у него други представи, съвсем не свързани с нашите. Хората много лошо се разбират един друг, което е тъжно. Музиката е голям подарък за хората, въпреки че и тук има твърде много разногласия и неразбиране. Но какво да се прави? Затова пък, когато постигаме определено духовно ниво, много недоразумения и заблуждения изчезват. Така се формират най-добрите представители на човечеството. Именно те внасят в този свят светлината, необходима на другите...
Така че всяко творчество е сублимация на божественото. Трудно и страшно е предварително да се настройваш за това. Но като се изкачват постепенно нагоре, надарените са способни да оценят лицето на Бога в красота. Това е, заради което Фьодор Михайлович Достоевски е извикал: "Красотата ще спаси!..." Той много дълбоко е почувствал тази мисъл. Днес изразът е ужасно вулгаризиран, опошлен, никой не разбира и дори не иска да разбира какво се крие зад тези думи. Обмисляйки цялата съвкупност от проблеми, Фьодор Михайлович към края на живота си идва до мисълта, която и мен ме завладя: всяка проява на красотата е хипостаза на Бога. А за да можеш да оцениш красотата, трябва много да работиш върху себе си. Да не се щадиш! Достоевски е искал да каже следното: когато обществото дорасте до там, че като един да види лицето на бога, тогава именно красотата ще спаси света... Или казано по-популярно: "Видиш ли го веднъж - гадост вече няма да сториш"...

- Може би след подобно духовно възхождане е вече време да споделите собствения си опит с другите?
- Не виждам смисъл. Вчера говорих с моя стара позната и тя ме пита: "Не трябва ли да напишеш книга?". Но към подобни предложения се отнасям трезво. Човек не е в състояние да възприеме и да разбере ничий личен опит, ако не притежава свой. Усилието да споделиш своя опит никому нищо не дава; и всичко свършва с обичайната развлекателна информация. За да разбираш другия... Затова трябва да имаш дарба, трябва да натрупаш собствен опит - и не просто житейски, а такъв, който да е наситен със събития значителни, извънредни, смъртоносни! И само тогава зад прочетената дума ще откриваш чуждия опит. Второ... Книгата е full time job, тоест изисква целият да се посветиш само на тази работа. И е нужен истински литературен талант. Тогава изписването на буквите има смисъл и трудът ще стане произведение на изкуството. Като зная това, казах, че да пиша книга за себе си е не само безсмислено, но и смешно.
- Но Гидон Кремер написа?
- Не виждам в нея нито литературна, нито педагогическа ценност. Това е опитът на Гидон Кремер, интересно му е било да го опише на хартия, та отново да го преживее.
- Талантът е достояние на човечеството, творецът не може да е единственият собственик на дейността си!
- Радвам се, че принадлежа към човечеството. Това е щастие. Колкото повече усещам тази си принадлежност, толкова повече сили тя ми дава. Но цялата онази баналност, всички онези шпионски сюжети с преследванията, за които понякога разказвам на кореспондентите - това е смешно!
- Вие наистина разказвате на журналистите едно и също нещо. Защо?
- Задкулисните работи, плътските страсти - това е, което интересува пресата. Повърхностните неща. Но аз съм човек зависим, питат ли ме - отговарям. Не мога да извъртам. Виж, Михаил Сергеевич е голям специалист по лавирането. Аз не мога да си го позволя. Първо, не съм политик, и, второ, обичам с разбиране да отговарям на въпросите.
- Може би ще разкажете как вербуват специалните служби? Нали са ви вербували навремето?
- Само с това се занимаваха. Какво ми предлагаха? Ами какво предлагат в подобни случаи! Определено опазване от неприятности... Първият път ме извикаха в секретния бункер на улица "Наташа Кучиевска" през 1975 година. Показаха ми куп снимки, излезе, че приятелите ми в чужбина са шпиони. Всичко беше очевиден фалшификат. Интересно, че "чичовците", които работеха там, съответстваха на образа на пълния фалш - бяха някак изкривени, кривогледи. Един такъв вампир ме привика. Тогава изведнъж започнах да се държа неочаквано. Той нещо се затута и аз седнах в креслото му. Освен креслото, в стаята имаше табуретка, на която трябваше да седне обектът, когото обработват. Онзи беше принуден да седне на табуретката и така се смути, че изобщо не можеше да започне разговора. А след това, когато му подадох пакет "Winston", все пак бях вече ходил в Европа, той си взе една цигара, запали, замълча объркан. Виждаше се, че не знае какво да говори. Защо го разказвам? Всички специални служби изглеждат заплашително, но в действителност са къщичка от карти. Разбира се, те могат да пуснат маса червен сок, както казваше Гьоте. Могат, защото е лесно. Да "не пуснеш червения сок" е най-трудно.
- Всички специални служби имат еднакви методи на работа, така ли?
- Методите са едни, стиловете са различни. Англичаните, които се занимаваха с мен, бяха коректни. Правеха се на интелигенти и любители на изкуството. Опитваха се да намерят общ език, слабите ми страни...
- Нима не се намериха слаби страни?
- Аз целият съм съставен от слаби страни. Където и да натиснеш, нищо не работи.
- Например?
- Много се увличам. Предложи ми нещо - каквото ти хрумне, веднага се хващам и тръгвам. Днес по разписание се разхлабвам, така че използвай...
- Именно Михаил Горбачов прекрати мъките ви тук?
- Той ме спаси. За него свещи паля.
- Кой го покани на ваш концерт?
- Не знам. Не съм аз. Казват, плакал...
- Между другото, какво мислите за залата на новия московски Дом на музиката?
- Добра зала. Но ми е все едно къде ще свиря - в някое депо, в месокомбинат, в шивашки комбинат... Никаква разлика!
- Нима е имало такива зали в живота ви?
- А как! Младо поколение! Нищо не знаете! Мен преди така ме наказваха. Шивашкият комбинат - това пак беше добра сцена, "Карнеги хол" от всесоюзно значение. Веднъж свирих осмата соната на Скрябин в някакъв комбинат за коприна... И всичко беше наред! Публиката дори не страда много, не се измъчи. Във всяка ситуация музикантът трябва да свири с пълни сили. А често на сцената гледаш непрестанни мъки. Човекът, вместо да показва готовия продукт, показва как се труди върху произведението. На публиката се демонстрира почти началната фаза на работата, която никому не трябва да се показва. Смятам такова изпълнение за неприлично. Но това е мое лично мнение. Подобно нещо не мога да си позволя. Аз съм човек военен, войник...
- От какъв род войска?
- Рицар на Бога. В тази служба рядко има почивен ден, самоотлъчките са опасни - могат да те уволнят без компенсации.
- Но нали имаше периоди, когато вие задълго напускахте музиката, късахте всякакви договори?
- Тогава аз вътрешно губех битката. И мечът ставаше тежък, къде ти да го размахваш! И се разпадаха и щитът ми, и ризницата ми... А след това дойдоха осемте години на мъчително събиране на себе си. Няма рецепти за поведение в подобна ситуация. но са нужни любов и вяра в хората. Не в себе си, а именно в хората. Главното е да се направи първата стъпка, а там все ще се намерят хора, които да заковат бронята ти, да закърпят дупките в ризницата ти...
- Много красиво и поетично!..
- Sorry. Моят любимец Василий Василиевич Розанов казал за разврата: "Разврат е дума, за която няма съответстващо значение". Но за себе си съм определил две лица на разврата - мързелът и тъгата. Двата най-страшни дявола. Първия преборих, когато бях около трийсетгодишен. А втория излезе много як. Четирийсет и пет години се борих с него, но му отсякох всичките глави. Да победиш мързела не е трудно. Разбира се, нужна е дисциплина, за да се ръчкаш сам с остена. Но след това, след определен период на насилие върху себе си, умението да си наложиш да работиш става навик. Става втора природа.
Но тъгата... Този дявол особено ми досаждаше. Доставях радост на другите, постигах всичко възможно на този свят, обръщах планини от злато, поставях на колене силните на този свят - и при всичко това винаги бях тъжен. Тази гадина, тъгата, влиза във всички кътчета на тялото и душата. Не можеш, като известната болест, да я калцираш. Може и трябва само да я изхвърлих от себе си.

- Как да се борим с нея?
- Къртовски. На мен ми бяха нужни 45 години. Най-странното е, че я унищожих в момента, когато трябваше вече да полудея... След дълго прекъсване започнах концертна дейност - лесно можете да си представите какво ми струваше. По същото време пристигна и майка ми за операция - беше буквално между живота и смъртта. Пак тогава жена ми тежко, тежко, с цезарово сечение, раждаше сина ми. Майка ми в една болница, жена ми в друга, а аз се мятам с колата между тях. Всеки ден час и половина натам, час и половина обратно. И всеки ден можеше за тях да е последен. При това няма пари, дълговете ми са огромни. При това по 10-11 часа всекидневни занятия, репетиции - за да не се опозоря. Тогава разбрах, че вече никога няма да се отдам на тъгата. И като резултат и майка ми се оправи, и Арсений се роди здрав. И при жена ми всичко се размина, и нови концертни програми се появиха, и парите дойдоха...
- Направо като в приказка!
- Каква ти приказка! Просто навреме се захванах за тази хидра. Може би ми бяха изпратени тези изпитания, за да нямам време за тъгуване. Имах време само да падна върху леглото за три часа, повече не можех. Ставах с цепеща се глава, влизах във форма с масаж. След това още половин час се учех да ходя по права линия, а не в кръг от умора... И - напред. Каква ти тъга?!
- А каква програма подготвяхте?
- Антология на концерти за пиано - 50 концерта трябваше да науча наизуст. Вътре в мен непрекъсното нещо работеше. Струва ми се, че думата "съдба" е много важна в режисурата на живота ми. Всичко е отрежисирано ужасно красиво. С вкус. И аз съм много благодарен на Режисьора. Въпреки че, бидейки главната кукла на спектакъла, не съзнавах какво става с мен всеки ден. Сега, когато започва да се очертава определен път, разбирам, че пиесата е добра.
- Удивително колко ирония има в отношението ви към собствения ви живот! Обикновено хората се отнасят към живота си с по-голям патос...
- Жал ми е за такива хора. Но това е национална руска черта. Нещо повече, много ти се иска да разчоплиш всичките си закърнели ранички, та отново да те заболят. Да се самосъжалиш отново. Измъчиха ме, измъчиха ме... Талантливият човек се държи като неоформено детенце или като депресивен маниак. Всичко това са тоалетни страсти. Тук иронията е нужна като хигиенизиращо средство.
- А на сцената има ли място за ирония?
- Няма, разбира се. Там е чистият идеализмус! Иронията е за всекидневието. Тя не е нужна, за да се издигне идеализмът. Нищо не трябва да му пречи да се рее. Всичко останало са гири, които няма да му позволят да излети. Аз трябва да съм максимално лек.
- Ще си окача тези афоризми на стената, за да не ги забравя!
- Главните врагове са мързелът и тъгата. И трябва да ги бием с чук от сутринта. Дори един удар да им нанесем преди сутрешното кафе - вече не е малко.

Сп. Персона, кн. 6-7 (45), 2004, Москва

Лариса Алексеенко
От руски Никола Вандов


Разговор с
Андрей Гаврилов



Андрей Владимирович Гаврилов
1955 - ражда се в Москва.
1961 - учи в Централното музикално училище.
1973 - студент в Московската консерватория.
1974 - победител на V Международен конкурс "П. И. Чайковски".
1978 - първото му европейско турне с Берлинската филхармония.
1985 - емигрира в Лондон.
2000 - първа изява в Москва след емиграцията.