Иван Динков

26. VIII. 1932 - 23. I. 2005

Тъжна вест. Може да звучи парадоксално, но за поезията ни той сега е по-нужен, отколкото преди 15 години. Ако си беше отишъл тогава, щеше да остане в килватерната диря на априлското соцпоколение и да се оттече заедно с него към подмолите на литературната история.
Динков обаче надрасна връстниците си и стана актуален. Сега той твърдо принадлежи към неколцината яростни старци, които не тръгнаха да хленчат подир срутените си блянове и илюзии, а доразритаха останките и възпяха освобождението си от тях. Донякъде като Ролинг Стоунс в рок-музиката, Динков показа, че и в поезията можеш да не се изчерпваш с годините, а да ставаш все по-добър. Стига да разбереш, че старостта не е само хронология и умора, а и вид умение, което може да се усвои, за да ти служи.
Такива като него връщат достойнството на българската поезия. И жалко, че са малцина. Иначе, от чиновници на служба в литературната институция, които хиперболично наричат себе си "поети", у нас не можеш да се разминеш. Цял живот драпат за заплатица, накрая хленчат за пенсийка. И все държавата длъжна, и все народът бездуховен. Много ги стяга в раменете безсмъртието. Жалка история. Почивай в мир, Динков.

Владимир Трендафилов


Неговите стихотворения с мъжкарски финес срещаха любовта и цинизма, България и ужаса. Беше мрачно, нахално, смъртоносно ляв. Партиен единак. Заради амбициозните си илюзии беше определян като типичен поет на 60-те, но - аз също го твърдя - точно през 90-те достигна най-трагичните предели на свяна и отвращението.
Със смъртта на Иван Динков гилдията на политическите поети в България губи един от най-автентичните си, един от най-опасните си, един от най-нееднозначните си представители.
Вечна му памет!


Марин Бодаков