Предимствата на НГЧИ
Музеят, бил той исторически, художествен или друг, носи всички характеристики и противоречия на времето, към което се отнася. Пространството на музея е не само в съдържанието на предварително вложения исторически и художествен смисъл; то е и провокация към интерпретирането на този смисъл.
Концепцията за музея е в непрекъснато развитие и е достатъчно гъвкава. Актуалните "работни дефиниции" до известна степен са отразени в определението, дадено в ЗПКМ. Без да изчерпват съдържанието на понятието, тези дефиниции очертават основните функции и статут на музея като "институция, която издирва, събира, опазва, изследва, експонира и популяризира". Това определение е достатъчно успешно и добре приложимо от административна гледна точка. Но дали ясно формулираните критерии са достатъчни за реалната ефективност на музея?
В практиката често дейностите по дефиниция формално са налице, но самият културно-исторически феномен "музей" отсъства. Той не се е състоял.
Добрият музей е много повече от сбор от функции и каталог на дейности. Той е убеждение, енергия, предприемчивост, професионализъм и вдъхновение.1 Той е и разумно ръководство, почтено отношение и открит диалог. Музеят, възприеман не като "културен некропол", сбор от "мъртви отломки", а като живо "човешко битие", в което нещата стават, случват се, е цел, макар и идеална, към която трябва да се стремим. "Ако музеят се занимава само с миналото, без да осъществява връзка с настоящето, названието "морга" ще му подхожда добре. Музеите..., които съдържат само тихи обекти, не служат на каузата на живота..."2.
Нека тези разсъждения не се приемат като самоцел - мисля, че най-общите насоки на мисълта, личното отношение към общата проблематика трябва да се подскаже, тъй като влияе върху по-нататъшното: конструирането на перспективна програма за една важна институция. Особено когато става дума за национален музей с уникална за страната ни сбирка, който без реалистично преосмисляне с оглед настоящето, е осъден да вегетира върху собствените си митове и вече увехнали лаври.
Националната галерия за чуждестранно изкуство (НГЧИ) има обичайните цели и задачи: "да издирва, събира, съхранява, проучва, обнародва и показва движими паметници на културата". Единственото, което я отличава и прави тази наша музейна институция особена, неповторима, придавайки й същевременно доста "опасен чар", е естеството на колекцията - изкуството на далечни земи, на екзотични племена и народи, на стари и нови времена, преплитане на модерни европейски тенденции с традиционни и религиозни изобразителни принципи в хронологическия обхват на едно хилядолетие. Основното ядро е плод на многогодишни събирателски и организационни усилия през 70-те - 80-те години на миналия век. Към него впоследствие се добавят отделът за чуждестранно изкуство на НХГ, много работи от фонд "13 века България", както и щедри дарения (например колекцията от будистка пластика на Осман Аиди и Исмет Шабан или френска живопис и графика от XIX - XX век на Костадин и Клодия Делчеви и мнозина други).
През есента на 1981 г. основните колекции бяха обнародвани репрезентативно в Съюза на българските художници. Общественият резонанс на този показ беше наистина широк - няколко месеца наред имаше опашки от посетители на "Шипка" 6. Освен радостта, че най-после "и ние си имаме музей като Будапещенския или Пушкинския в Москва", се появиха и прекомерни надежди, и скептични мнения поради това, че световната подялба на големите стари майстори е приключила преди нас. Но в специализирания печат се появиха и сериозни анализи на естеството и особеностите на колекциите, тяхната професионална оценка като уникат, възможности за бъдещо усвояване и развитие. Макар и първи, тези анализи останаха до днес най-съдържателните, набелязвайки градивно някои потенциални предимства на българската сбирка от чуждестранно изкуство пред други, изпреварили я по време на създаване3. Основните идеи бяха, че именно това изоставане е дало преимуществото на истински модерния събирателски възглед, немислим трийсетина години преди това; че качествата на сбирката не са регионални, а от европейски мащаб, стига да се осмислят в дълбочина; че неевропоцентричният събирателски принцип дава простор за по-цялостно възприемане на световната художествена култура; че притежаваме оригинали, вдъхновили революционните процеси на осмисляне и преобразуване на художествената форма, катализирали откритията на гениални майстори като Ван Гог, Пикасо и Брак; че общият характер на стилова нееднородност и многослойност е всъщност перспектива4, а не ограничение за бъдещата събирателска дейност и т.н., и т.н.
В последвалата дейност на галерията тези градивни идеи бяха забравени, а авторите им - по един или друг начин - отстранени от институцията.
Събирателската дейност на НГЧИ по редица обективни и субективни причини е затихваща. След големите дарения от 80-те и по-малките от 90-те години, в годините на новия век в нея са постъпвали средно двайсетина произведения, без забележителни художествени качества и висока стойност. Откупки не се правят. Не толкова липсата на пари, колкото липсата на инициатива, мисля, е причината за некачественото и неритмичното попълване на фонда. Що се отнася до фондовата дейност - "документиране и съхраняване"5 - то малкото на брой новопостъпили предмети се инвентират, но за сметка на огромните масиви все още необработени, несистематизирани движими паметници на културата.
Научноизследователската дейност съществува символично. Изследванията умират в зародиш след първоначалните данни, постъпили заедно с паметниците от основното ядро на фонда (до 1981 г.) и неминуемо фрагментарните първи разработки от тесни специалисти в съответните области (японска гравюра, индийска миниатюра, африканска пластика, Парижка школа и т.н.). Нови научни данни, в истинския смисъл на думата, не са добавяни през годините. Изследвани отчасти са само някои нови постъпления. За научни теми и задачи от името на институцията не би могло да става и дума. Още повече, че от атрибуиране се нуждаят още стотици, стотици произведения от фонда. Непростимият упадък в това отношение илюстрират и творби в експозиция. (Само един пример: до ден днешен, картина на челно място с предполагаем автор - Джовани Болтрафио от школата на Леонардо - в ясната иконографска поза на Иисус Христос като "Спасител на света" се води като светски "Портрет". Така е тиражирана и в www. ngfa.icb.bg. - сайта на галерията.) Издателската дейност, буйно разцъфтяла 1986-1989 години с популярни илюстровани издания (билингва) за избрани творби от ярките колекции, каталози на отделни дарения, с картички, календари и папки с репродукции, секва. Останала без помощта на някогашния издателски център към фондацията, НГЧИ не прави опит дори за преиздаване на някои основни брошури.
Консервационно-реставрационното ателие, макар "притиснато" финансово, откъм материали и липса на съвременна техника, има реална дейност и работи планомерно. Специалистите обаче не могат да надмогнат заразите, тръгнали от депата преди години.
Популяризаторска дейност, в нашето време на интензивни комуникации, високи технологии и музейно-образователни програми е отживяла форма, ако тя "обхваща изготвянето на печатни материали, лекционна дейност, екскурзоводни беседи, фоторепродукции и други форми на популяризиране на фонда". С основание се съмняваме, че тя е успешна. Щатни екскурзоводи в НГЧИ отдавна няма. При всяко събитие в галерията се подготвя материал за пресата (т.нар. press release), който синтетично представя изявата, но тъй като в 99% от случаите става дума за гостуваща изложба, то за популяризиране на фонда не иде реч.
Съвременна форма обаче е сайтът на галерията в Интернет, който е още в процес на конструиране. Но досега заложеното в него стъписва не толкова с правописните и езикови грешки в двата езика (нещо обичайно в българската мрежа), колкото с елементарността на публикуваната информация, фактологическата некоректност, а като цяло - с наивитета, че така сковано поднесени, тези сведения ще привлекат интереса на (предимно) младите потребители на киберпространството. "Влезли" в сайта, не чувстваме, че той се излъчва от една културна институция с национално значение и призвание.
Изложбената дейност е с постоянен ритъм, понякога - дори с учестен пулс в НГЧИ. Местоположението на галерията и обширните й зали я правят много желан партньор за временни изложби както чуждестранни, така и български. Именно тези прояви оживяват пространството й през последните "преходни" години. Макар и далеч от същинската музейна дейност, точно те извоюваха престижа на галерията като живо обществено средище.
Функциите на изложбени площи (по същество) изпълняват в момента всички художествено-музейни институции на столицата и сред тях НГЧИ се отличава с достойнството да пази още постоянната си експозиция, липсваща и в Националната художествена галерия, и в Софийската градска художествена галерия. Но за разлика от тях, които вадят непрекъснато от фондовете си ценни и като теми, и като научна стойност временни изложби с документация, каталози, разгласа, дълги срокове и т.н., тя отдавна е загубила собственото си лице, своята неповторима самоценност. Колекции, фонд. Мисля, че един спокоен от пристрастия поглед върху цялостния фонд може да открие начини за по-функционалното му преструктуриране.
Експозиция. Експозицията на НГЧИ е съставена почти изцяло на колекционен приницип. Поради спецификата на фонда - изначална фрагментираност - това е най-сполучливото решение. Хронологическият принцип е проведен като вътрешна линия/ориентир в колекциите на старата западноевропейска живопис, живописта и скулптурата на XX век (последните - от години в депо), но не е водещ.
Художествено-пространственото й оформление е дело на първия директор - художника Атанас Нейков (1924 - 2003) заедно с един от създателите на галерията - акад. Светлин Русев. Тя носи характерния за авторите естетски нюансиран стил, с деликатно акцентуване на най-значимите художествено творби и плавно движение на водещата линия. Експозицията не е променяна от 80-те години на ХХ век насам. Тя обаче не може да се третира като дадена веднъж завинаги, тъй като по обективни причини знанията за отделните паметници на тогавашния етап са били ограничени и това се е отразило в (иначе естетски оформените, отчасти - физически оцелели) информационни табла към отделните колекции. Днес обаче, те звучат протоколно. По-лошо, "херметични" езиково, те са сякаш високомерни, предполагайки предварителни познания от страна на зрителя. Какво сме длъжни да знаем за уникалната християнска скулптура от португалската провинция Гоа в Западна Индия от ХVI- ХIХ в. например; за това загадъчно и тревожещо духа сливане на ригоризма и нирваната, на иберийския католицизъм и източно-религиозното съзерцание !? Дори да сме чували за Курбе и Вламенк, какво знаем за стилово междинните, сложно наслагвани направления и школи от френската живопис между двете световни войни, или за фрагментите от "уталожения" авангард на 20-те години ?!
Подобни стилово "смесени" образци, сложни спойки - нови, странни дори за класическото изкуствознание - феномени има много и това е една от отличителните черти на цялостния фонд на галерията. Това знаменателно предимство на нашата галерия пред други подобни на картата не само на Балканите, а и на Европа не е изведено с допълнителни средства и внушения към зрителя. Както споменахме, вкусът на колекционерите, неминуемо отразен в подбора, е изграден вследствие вече съществуващото модерно европейско изкуство, след революционния взрив на изобразителната форма в началото на XX век; това е вкус, стъпил по-високо - върху вече разширените културоложки знания от втората половина на миналия век, върху постиженията на естетическата мисъл за многообразните форми на човешката култура, отношението към смисъла и стойността на това многообразие. Един богат възглед, който си струва да бъде изведен за Негово Величество Зрителя, в момента принуден да гледа на експонатите като на сбор от екзотични и странни отломки от нечие, напълно чуждо нам, минало.
За жалост, всички истински предимства на нашата българска галерия пред редица други, създадени по-рано в предварително обречения опит за хронологическо събирателство при вече изчезнали възможности, не е оценен професионално. Не е изведен и интерпретиран в своята уникална самоценност в научни публикации, не е обхващан нито за миг "отгоре" - като явление, не е изследван в сложното преплитане на нишките, довели до създаването на даден кръг творби, в сложната им деформация спрямо отживелите критерии за класичност.
Двайсет години продължаваме машиналното си движение сред експозицията с лаконично-схематични пояснения, без каталог или листовка естествено, и се чувстваме потиснати и малоценни в своето невежество. Едва ли ще поискаме повторно да изпитаме подобни чувства, т.е. да посетим отново този храм на изкуството. Затова единствено гостуващите изложби са спасителният повод да прекрачим прага й.
Възможностите за експозиционна дейност и временни изложби на НГЧИ са неначенати. Тематични, авторски или други изложби от фонда могат да се планират спокойно за десетилетие напред, без да се изчерпа потенциалът му. Разбира се, не говорим за традиционното показване само на оригинали (невъзможно и на сън), а за изложби с по-модерни експозиционни методи и средства (не означава автоматично - скъпи), които допълват ядрото оригинали; предават, илюстрират, внушават историята, контекста, атмосферата, взаимовръзките, цивилизационните белези, тенденциите на епохата и в други области на изкуството и т.н.
Перспективи. Парадоксално или не, смятам, че предстоящото преместване на музейните ценности от депата (вечно навлажнени, източник на плесен, изискващи непрекъснато средства) е добър катализатор, тъй като прекъсва дълголетна инерция. Непосредствено предстоящите задачи пред НГЧИ са в областта на нормализацията на основните дейности. Първата година от следващите три ще трябва неминуемо да се посвети на този "ремонтен" процес.
Наместо заключение. Много дискусии са проведени относно по-далечното бъдеще на НГЧИ както в художествено-професионалните кръгове, така и на по-високо административно равнище в търсене на нейната по-висока обществена ефективност. Едно от застъпваните мнения я визира като бъдещо хранилище на съвременно изкуство в ипостазата му на инсталации, видеопроекти и др., така наречените "авангардни N-форми", които засега у нас са "бездомни". Следейки обществените дебати, можем обаче да заключим, че тази линия няма вече голяма подкрепа и не успява да се наложи, тъй като по същност и по форма - по презумпция - тези съвременни произведения на изкуството са ситуационни и ефимерни. Затова по света се организират центрове, където те се "случват" пред публика (като Замъка Уяздовски във Варшава или Public School 1 в Ню-Йорк), а не се отделят нарочни музейни площи.
Другата възможна, също обсъждана, тенденция за НГЧИ е развитието й по посока на образователните музейни системи. Естеството на колекцията й дава отлични възможности в това отношение. Известен ми е само един експеримент в тази област, проведен там - пилотният проект на "Отворено общество" през 1997 година, който беше успешен, но имаше печален завършек при опита да продължи реално. Смятам, че има достатъчно материал за размисъл в бъдеще за подобно сполучливо - съвременно, нужно и възможно - насочване на институцията. Желаем или не - световната вълна на развитието на музейни образователни програми се засилва, нараства, превзема все по-обширни пространства и дейности в музеите. Ще навлезе още по-осезателно и тук, съвсем скоро.
Бъдещият - дано по-добър - свят без граници ще иска много динамика и открити отношения, невъзможни, докато не преодолеем чувството си за малоценност. Потенциалът - още скрит, неизявен - на Националната галерия за чуждестранно изкуство може да стане важен инструмент за надмогването на тия комплекси и да даде на обществото ни повод за издигнато достойнство и подобаващо самочувствие.

Ирина Мутафчиева



В края на миналата година бе проведен конкурс за директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Спечели го Ирина Мутафчиева. Както при конкурса за директор на Националната художествена галерия през 2003 г. (вж. "Култура", бр. 21/2003) и сега публикуваме откъси от концепцията за развитие на галерията, която спечелилият е представил на конкурса.
На нашата авторка Ирина Мутафчиева желаем на добър час!

Култура


1 Вж. Матакиева Т. Концепция за развитието на НИМ. 2000 г., с.3


2 Sola, T. 1997. Esseys on Museums and their Theory. Towards the Cybernetic Museum. Saarijavi, Gummerus Kirjapaino Oy, p. 15.

















































3 Сп. "Изкуство", 3, 1982, с. 16-48













4 Пак там. Маринска Р. Една нова галерия - проблеми и проекти. с. 16-26.















5 Из проекта за "Правилник за устройството и дейността на НГЧИ" , юридически - несъществуващ.