Бягствата на Анжела

Пианистката Анжела Тошева издаде своя пореден компактдиск. Етюди от Скрябин, Дебюси и Лигети, изящно подредени, изграждат репертоара на изданието. Репертоарните копнежи на Тошева може би не са изглеждали твърде пазарно гарантирани на нейния предишен издател, защото от известно време тя се е наела да продуцира сама своите издания. Формулата не е сложна; правят се записите в Националното радио, след което се купува лицензът им и се издават. Пазарният риск се поема от изпълнителя, който си намира и спонсор - обикновено сред почитателите винаги се намира някой, който е поискал да си припомни тръпчивото усещане на доволството от самия себе си след един щедър жест, направен когато и където трябва.
Поредно предизвикателство, което Анжела отправя към реалността в звукозаписа, тази програма може да заинтригува ценителите; стига те да са достатъчно ценители и да познават материята, в която пианистката се е намесила с лична репертоарна подредба: 18 етюда, от които 6 от Дебюси, 9 от Скрябин и 3 от Лигети. Бих определила този диск отново като повод тя да демонстрира онова, което е открила и постигнала в областта на звука. Дори и в някои творби от Скрябин, които предполагат повече драма, страст и патетика, Анжела проверява сякаш начините да тръгнеш към фактурата от другаде. Да разполагаш познатото по друг начин, още повече, че го вкарваш и в различен контекст. В това именно е играта - в контекстуалното мислене на пианистката и в нейната звукова визия. При това тя "работи" с най-популярни етюдни опуси на избраните от нея композитори. Това, което най-много ги свързва, е тъкмо тръгването чрез звука към конструкта; напипването на тази логика е много сладко търсене и много изкусително бягство от това, което Барт нарича "музикална митология, в която откриваме главните знаци на буржоазното изкуство". При това тя не заема позата на оригиналничещ откривател; музиката й идва до теб естествено, човешки, пореден разговор сякаш - този път в зоната на етюда, на "нейния етюд", на нейното събиране на тези именно звуци. Към репертоарните и звукови цели на пианистката аз усещам и целта да се избяга от "тиранията на правдоподобието". Ама етюдът на ре диез минор на Скрябин може да се стори някому, че е недостатъчно "patetico", а повече "sonorico"; или че "Празните струни" на Лигети "пресичат квартите и терците" на Дебюси... По-добре да се тръгне по обратния път, да се доверим на поредното бягство на Тошева от утвърденото, от световноизвестното, с една дума, от съблазнително клишираното. Спонтанно, артистично, не самоцелно и маниерно бягство. Тя може да си го позволи; слухът й улавя нейната звукова пътека, а ръцете й я прокарват, за да я отправят към нашите сетива. В този смисъл Анжела Тошева е в позицията на неспасяемия романтик. А тази епопея обикновено завършва с някакво вълшебство.
И на мен ми се искаше "Есен във Варшава" на Лигети да отзвучи в края на програмата... Но Анжела ми поставя по друг начин въпроса. То е една еуфория, която обикновено се нарича "експресивност на езика". А тя ги разбира тези неща - не само като инструменталист, но и като артист-естет.

Екатерина Дочева







Вградени
ноти


Piano Etudes by Scriabine, Debussy and Ligeti
2004 Orange Factory