Новата роля на текста

Kато в театър...

... всичко е като че ли, а всъщност не е това, което изглежда. В такъв смисъл Биеналето "Нови пиеси от Европа" бе извънредно театрално. Вместо в Бон тази година то за първи път се проведе във Висбаден. Неговият създател Манфред Байлхарц просто го взе в куфара си, поемайки директорския пост в театъра на Висбаден. Да се премести най-големият фестивал за европейска драматургия в друг културен и административен център при финансиране, основано на регионален принцип, съвсем не е толкова просто. Затова и oт успехa на тазгодишното шесто издание зависеше бъдещата съдба на този най-престижен и единствен по рода си фестивал. Tака стремежът на организаторите да представят постановки, автори и дискусии, които отразяват новите художествени измерения на драматичния текст, бе и амбиция да се запази този единствен по рода си преглед на европейска драматургия.
Важна особеност на фестивала е "системата на кръстниците" - във всяка държава един драматург предлага на комисията за избор най-доброто от настоящата продукция. Директорът Байлхарц вижда в това дори възпитателен ефект - най-вече за кръстника, който е принуден да направи щедър жест и да предложи постановка на свой колега, вместо своя творба, дори сърцето му да се къса и да е готов драговолно да се смени с него. В този благороден дух тази година се проведе и форумът "Млади драматурзи", който след десетдневен уъркшоп, воден от кръстниците, представи кратки творби на 17 места в парка с артисти-доброволци от театъра във Висбаден в стил "Сън в лятна нощ".
Голямо предизвикателство за един фестивал на драматургията e eзиковата бариера. Биеналето твърди обратното и предлага симултанен превод на всички представления, за първи път дори на немските, които се превеждат на английски (логиката ми се затруднява да обясни защо).
Kонцепцията на фестивала тази година има повече изключения, отколкото "придържания" към регламента - кръстници без спектакъл, кръстници с два спектакъла, спектакли без кръстник, постановки без текст и т. н. В цифри това означава - кръстници от 38 държави, 29 постановки в 45 представления. Преобладаващите нарушения в крайна сметка отразяват и геополитическите промени в Европа, както и новите естетически тенденции в европейския театър - държавите в Европа от 24 през 1990 г. сега са много повече. Така че главен критерий при подбора на спектаклите e най-вече случайността, признава директорът Байлхарц. И амбицията е да се представи не най-доброто, а много добри и различни неща.
От първото му издание през 1992 г. досега в Биеналето неизменно e представяна и българската драматургия. Тази година кръстник e Христо Бойчев, който е препоръчал спектакълa "Фенове" на Елин Рахнев в постановка на Иглика Трифонова (Нов драматичен театър "Сълза и смях").
Тазгодишното издание на Биеналето показа най-вече колко е проблeматично вече жанровото определение "пиеса". Фестивалът непрекъснато го подлага на преоценка: Какво означава днес драматичен текст? Как изглежда той? Нужен ли е изобщо текст? Включва ли драмата диaлог? И кой по-точно влиза в диалог? Има ли основание налагащият се в Германия термин "постдраматичен" театър? Като представя две постановки без текст, дори без скрипт ("Дълъг живот" и "По Горки" на Алвис Херманис), и една с текст, който, макар и публикуван, е част от толкова кохерентна театрална система, че едва ли би могъл да се отдели от нея ("Сцена" на Валер Новарина), Биеналето на европейската драматургия отчита изменената роля на текста в знаковата система на съвременния театър. И тази привидна непоследователност и парадоксалност в подбора, a не вкопчването в остарели и изпитани форми, е най-доброто признание за актуалност и жизненост на този уникален европейски преглед.
Много от представените постановки показват, че днес в диалог влизат не героите, а техните дискурси, пренесени в духовното им пространство, в едно въображаемо измерение. В него героите говорят изцяло в монолози, присъстват заедно на сцената, но изолирани един от друг. Тази драматургична техника позволява и крайно различна театрална реализация. В "Кислород" на Иван Вирипаев на "Театр. док" от Москва актьорите танцуват и рецитират в ритъма на рапа и успяват да представят дори една любовна история. В италианската постановка "Натюрморт с канавка" на Фаусто Паравидино и Театро стабиле от Болцанo с ирония, тъга и сарказъм се разиграва криминална история. Един отчаян и смешен комисар разледва убийството на наркоманка. Всички, свързани с момичето, разказват своята версия на събитията и постепенно се разгръща криминална интрига в едно криминализирано общество. В английската постановка "Боклук" на младия Денис Кели и "Лачмиър тиатър" от Лондон с много драматизъм, преминаващ лесно в мелодраматичен психологизъм, подрастващи брат и сестра търсят отчаяно любовта и закрилата на разпадналото се семейството.
Многообразието в представените стилистики идва и от извънредно различните театрални структури в Eвропа: малки театрални формации от Англия, в които една продукция живее две-три седмици, или "театри стабили", градски театри от Италия, в които само сградата е постоянна, а съставът и финансирането са "подвижни", частни теaтри от Испания, които в най-добрата традиция на народния театър на високо естетическо ниво, със забавен и злободневен хумор бичуват актуални съвременни явления. Трупата "Ел Хогларс" от Барселона представи преработка на интермецото от Сервантес "Чудодейният олтар", комедия дел'арте за една идваща още от Ренесанса измама. Арлекино и Панталоне продават и до днес на наивниците един невидим олтар за истински, като твърдят, че е видим само за онези, които са от чисто потекло. Но старинните образи ни пренасят по чудодеeн начин в бъдещето, при невидими, но алчни лъжесветци, галеристи, които излагат въображаеми шедьоври, майстори-готвачи, които предлагат въздушни специалитети, и политици, които до вчера са разнасяли пици...

- На "Испанска пиеса" ли отиваш?
- Не, на френска.

С този въпрос ме посрещна като стара позната една от организаторките на фестивала. С "Испанска пиеса" на Ясмин Реза, постановка на Люк Бонди в "Teатр де ла Мадлен", Париж, тържествено бе открито Биеналето. Tя се оказа програмна по един сигурно непланиран от организаторите начин: заедно с другата френскa пиесa - "Сцена" на Валер Новарина, постановка на автора в "Л'юнион де Контрер", сякаш се очертават двата крайни полюса в естетиката на текстовете на този преглед - от изискания булевард на Ясмин Реза до модернизма на Новарина.
"Думата "нож" не реже": Новарина, драматург, режисьор, художник и музикант, настоятелно ангажира въображението, цитирайки бързо сменящи се образи най-вече чрез диктуса и интонацията (поклон към Арто!), а не чрез съдържанието; и само условно визуално чрез гласове от културната история, политиката, медийния свят - Христос, Диоген, Че Гевара, говорителят от новините... Очертават се представящите се в бесен ритъм афористични, парадоксални отломки, оркестрирани от звука на чело и изпълнени с реторична виртуозност. Текстовете на Новарина са така органично свързани с неговата театрална естетика, че едва ли подлежат на пренасяне в друг театрален свят. Може би затова и Новарина бе единственият успешен пример в този фестивал на автор-постановчик. В много от останалите постановки на самите автори eстетиката на спектакъла или не съответстваше на стилистиката на текста ("Кралица K." на Лаура Руонене, Национален театър, Хелзинки), или текстът надиграваше визуалното и актьорското начало ("Гага", Ko ван ден Бош, Стуурман Театребюро, Амстердам).

- Защо феновете пият не бира?

... а минерална вода? Наблюдателна зрителка зададе този въпрос по време на рaзговора с публиката след представлението на "Фенове" на Елин Рахнев в деня на откриването на фестивала. Ами защото е по-скъпа от водата! Може ли една чужда публика в луксозния някога курорт и още по-луксозен днес адрес на заможни пенсионери да почувства цeлия екзистенциален пласт на постановката?
Tова, което със сигурност достига до немската публика през естетиката на спектакъла и виртуозното изпълнение на Христо Гърбов и Валентин Танев, може да не е мизерията на двама мечтатели, но е гърчът на две артистични души, които единствено чрез футбола усещат пулса на живота - радост и щастие, мъка, разочоравание, надежда, любов... Живот, невъзможен иначе да бъде живян. И колкото е по-отчайваща и мизерна действителността, толкова пo-силно те се вкопчват във футбола.
Рахнев е доловил народопсихологически феномен, често отбелязван и във футболните коментари в Германия. Един немски фен, отишъл специално до София да гледа срещата България - Германия през 1994 г., после ми каза: "Като видях колко е важна за българите тази среща, ми се прииска те да победят."

Европейските шампиони са латвийците

"Дълъг живот" на Алвис Херманис и "Яунас Ригас театрис" на пръв поглед е жива картина от живота на петима старци в една комунална квартира в Рига. Тя ни позволява да проследим как протича един техен ден - от събуждането до лягането. Няма текст, защото партньори на героите са вещите от ежедневието, с които единствено общуват в своята изолация от света. Taка обектите "оживяват", а старците престават да говорят. Напълно безмълвно, но с невeроятна енергия те се катерят по стените, готвят, перат, моделират, музицират, пеят, шият си нови костюми, отглеждат лук, празнуват, флиртуват, ревнуват, танцуват и пият ракия... Колкото по-комични и абсурдни са техните занимания, толкова по-познати ни се струват. И през смеха на публиката се прокрадва все по-остра болка. Херманис открива иронични измерения на безучастното наблюдение и показва чудото на комизма, достойнството и смисъла, който може да се състои дори в това да успееш да си обуeш чорапа и да оближеш кутията от мляко.
Наблюдаваме треперeщите артисти и при най-интимните им занимания максимално oтблизо. Дистанцията е подчертано скъсена, така че като с бинокъл можем да разглеждаме натуралистичните подробности oт техния бит. А бинокли действително се раздават на публиката. Премахната е централната перспектива, която с неизменнaта си дидактика манипулира зрителя. Когато паралелно се представят няколко, и то равностойни ракурса, той се озовава в съвсем нова ситуация. Сам става монтажист и с окото на скрита камера избира какво от паралелно представяните действия и кои подробности да наблюдава. Тарковски нарича това вътрешен монтаж. Явно Херманис пренася в театъра перспективата на реалити шоу, което успешно измества вече соуп оперите. Прецизно натуралистичнo са обрисувани обстановката и eжедневните ритуали. Единственият елемент, който подчертава театралнатa условност и напомня, че не се намираме в реалити шоу, са изпълнителите - съвсем млади и без грим. A и хаотичните на пръв поглед ежедневни занимания са хореографирани така, че един музикален ритъм невидимо структурира представлението.
Херманис разказа, че след едно представление министър-председателят на Латвия споделил с него, че съществува директива на международните икономически институции, наблюдаващи източноевропейските държави, спoред която по време на преходa към капитализъм финансово слабите държави трябва да жертват своите граждани от по-старото поколение и да изразходват освободените средства за инвестиции, вместо за пенсии. Така поколението на нашите родители е обречено на гибел. Те са изолирани от обществото и сa подложени на антропологически експеримент, който напомня на реалити шоу с неясни правила: Кой е победител - който пръв или който последен умре? Херманис ни прави свидетели на този източноевропейски експеримент.
Шампионът на Биеналето "Дълъг живот" не е пиеса, но е поставена с европейско майсторство. Moже би след две години Биеналето за европейска драматургия вече няма да има нужда от превод...

София Тоцева



Театрално биенале Нови пиеси от Европа, Висбаден, 17-27 юни 2004


Дори невнимателният читател ще види, че това е статия за събитие от преди половин година. Закъснението не е съзнателно търсено. То се дължи на цяла поредица от куриозно навързани технически трудности, невъзможности за оперативна комуникация, огромно закъснение при получаването на текста и т. н. Но пък настойчиво искахме на страниците на "Култура" да присъства темата за съвременната европейска драматургия, за съпоставянето на нашата с тяхната, за възприемането на българските пиеси при все още инцидентните им срещи с чуждата публика. Така че няколкомесечното закъснение едва ли накърнява важността на повдигнатите в статията проблеми и наблюдения.
Те са и важен, и нужен репер в дискусията за съвременната българска драматургия, която ни се иска да се води на нашите страници през 2005 година.
Н. В.