Две нови книги на проф. Тодор Абазов
Неотдавна бяха публикувани две нови книги на проф. Тодор Абазов: "Въведение в публицистиката", издание на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, основано на лекционен курс на преподавателя, и "Случаят 'Йордан Василев' и други статии", съвместно издание на издателство "Захарий Стоянов" и УИ "Св. Климент Охридски" (със съдействието на "София прес").
Последните две книги на проф. Абазов съществуват самостоятелно на културния подиум, но предпочитам да ги разглеждам заедно - като дългогодишна изследователска работа върху теорията и историята на публицистичния изказ ("Въведение...") и като въплъщение на основните му принципи при конкретни поводи ("Случаят..."). Държа да припомня, че на два пъти (1965-66, 1973-74) именно статии на проф. Абазов дават тласък на приносни професионални дискусии за съвременното състояние на публицистиката у нас, спомагайки опасният конюнктурно жанр да диша по-леко. (Както и факта, че известният медиен критик е бил и зам.-главен редактор на "Народна култура".)
"Въведение в публицистиката" уместно поставя ударение най-вече върху (не)възможността да бъдат определени границите на публицистиката в класическите печатни медии. Авторът успоредява раждането на жанра с раждането на собствените му дефиниции, четливо очертавайки техните исторически и, разбира се, идеологически условия. Толерантността към "волята за определение" у другите автори е органична: възгледите за публицистиката (български и световни, исторически и актуални) плавно се трупат в изложението, докато добият критична маса в читателското съзнание, което през самата организация на текста ясно ще усети внушенията на учения. Тодор Абазов просто ще нюансира нечие еднозначно твърдение, ще поправи или ще мотивира друго, ще подчертае основни журналистически постановки, ще предложи "екзотичен" за младите журналисти исторически пример, ще се позове на неглижирани по партизански причини авторитети - и така ще докаже, че "публицистиката в пресата е тип журналистически текст с актуална обществено-политическа тематика, чиято същност е интерпретацията, постигната със средствата на понятийно-логическия анализ и емоционално-образния изказ". При първия прочит на "Въведение..." бях склонен да изисквам от проф. Абазов далеч по-сурово сложени предели между публицистиката и есеистиката, но вече знам, че интересът на учения към публицистиката се уповава именно на вечното обновяване на жанра чрез всеки действително публицистичен текст, в който "нацията говори със себе си" (по Артър Милър) - особено в ситуация като нашата, при която има заблатяващо медиата размиване на лично и публично...
"Въведение..."-то продължава с интригуващи анализи на публицистиката като социокултурно явление (предмет и функции), на строежа на публицистичното произведение с оглед на плана на израза и плана на съдържанието. В този дял проф. Тодор Абазов внимателно анализира връзките между фактите, мненията, посланието и композицията на коментарния тип текст, като прилага ефектни примери от историята на българската журналистика. Възпитаващото студенти издание приключва със сърдечен послеслов, посветен на публицистиката и националната ни съдба. И понеже в него са цитирани П.Р.Славейковите "10 заповеди на писателите", с удоволствие ще отбележа, че проф. Тодор Абазов безупречно ги спазва; той излага "събитията безискуствено и безпристрастно" и пише лаконично, защото "лаконизмът е езикът на господарите и на големите мъже"...
Видно е, че родните идеи за етика и пазар бавно убиват качествената, сиреч независима журналистика. В форума на най-смисления български литературен сайт обаче набира скорост разговор върху съвременната публицистика, а участниците в него бързо санкционират лековатите твърдения, рационализират гнева си към тежката вестникарска артилерия и - най-важното - са загрижени какво да се прави. Всъщност видно е, че делото на проф. Абазов прекосява поколения...
"Случаят 'Йордан Василев' и други статии" съдържа вестникарски статии, публикувани през последното десетилетие. В строгия изказ на свободното размишление, балансирайки страстта на участника с елегантността на наблюдателя, статиите на проф. Абазов задълбочават и контекстуализират гледищата ни по конкретни, често противоречиви и дори травматични поводи. Тук пак се появява толерантостта на публициста, който незлобиво изобличава новооглашените от 10 ноември 1989 изобличители, прилагайки към техните собствени биографии точно онези изисквания, които те са приложили към "врага". Абазов не се ограничава само с явлението "Йордан Василев", той разисква антикомунизма по индукция, подмяната на литературните стойности в един злополучен речник, политическата 1956, ужасяващия образ на легионерите според описанията на собствените им десни съвременници, антисемитизма, изпадането на СДС от политическата сцена и пр., и пр.
Вторият дял на "Случаят..." пък съдържа увлекателни портрети на Светослав Минков, Жана Авишай, Иван Хаджийски, Богомил Нонев, Георги Близнаков, Петър Тасев, Димитър Трайков, Влада Карастоянова, Стефан Продев, Иван Пауновски, Алберт Коен, Иван Башев.
Защо публицистиката на проф. Тодор Абазов ме жегва?
Все по-детайлизирано се причислявам към интелектуалната левица, но усещам българското разминаване между нея и партийната левица, а какво да говоря за медийната... И ако въпросното разминаване е долавяно сравнително слабо от преживелите съзнателния си живот през социалистическата диктатура, то за моето поколение дупката всекидневно нараства, а при младите ми приятели тя направо е разрив - ние просто не разпознаваме в наличните формации своята партия на надеждата. В резултат политическите ни убеждения се реят свободно в т.нар. публично пространство, моралистки и безполезни...
Всъщност искам да заявя, че книги като "Случаят 'Йордан Василев' и други статии" не само посочват възторжената ни слепота от началото на Прехода. Тяхната сила е другаде: в способността да ни предложат възможен коректив, сигурен корен, който да облекчи нашето изтощително интелектуално реене сред българската политическа поквара, възможността да имаме почва и у нас.

Марин Бодаков