Гора на безпокойството

Единственото, което исках, бе да замръквам в градове, които не познавам.

От гледна точка на разбирането, Харуки Мураками е културно откровение. Японците като персонажи се колебаят между два полюсни стереотипа според това, кой ги разказва. В американските филми те обикновено крещят, ръкомахат и, освен че са чужди, нищо от тях не става напълно ясно - нито речта, нито намеренията (виж "Шогун", виж "Изгубени в превода"). В японските филми пак те поразяват с обратното - наситени мълчания и тревожни безтегловности (виж "Рашомон", виж "Затойчи"). Видени от Запад, японците са едно (виж хихикащата камериерка от "Сеньорът в своите владения" на Труман Капоти), а видени от Изток - съвсем друго (виж самоуверената авторка на "Записки под възглавката"). Японците на Мураками са по-различна генерация, с юг и север, освен изтока и запада.
Свой колкото за своите, толкова и за чуждите, стилът на този любопитен във всички смисли на думата 56-годишен разказвач е повече джазов, отколкото литературен, национален или поколенчески. У Мураками в съвършена хармония могат да съжителстват Фицджералд, Мишима, Достоевски, Томас Ман, Хенри Манчини и "Абсолвентът". При това - през 1987 година в един измерен в крачки и случайни срещи Токио, където междувременно се случват самоубийства на гимназисти, светулки в буркан, студентски стачки, ястия с водорасли, планински санаториуми и безшумно прехвърчащи червени водни кончета. "Все едно Уолт Дисни да направи анимационен вариант на картина от Мунк", както казва Тору Ватанабе, героят на "Норвежка гора". Изглежда невъзможно, но се получава: всичко това се намества и вълнуващо набъбва пред очите до последната страница на романа, с чувство за хумор и без помен от етно-кич. Усещането накрая е за безпокойство и благодарност.
Нищо по-закономерно от универсалността на Харуки Мураками: той е син на будистки свещеник; завършва театрознание; седем години държи музикален клуб в Токио ("Бях отшелник в страната на чудесата на джаза..."); превежда Реймънд Карвър, Джон Ървинг, Пол Теру и Фицджералд; вярва в каквото си пожелае ("Филип Марлоу е плод на Чандлъровото въображение, но за мен е реален. Аз отчасти съм негово творение.") и на трийсет години публикува своята първа книга, "Чуй песента на вятъра", защото така му хрумнало по време на един бейзболен мач - да пропише.
"Норвежка гора", първият истински бестселър на Мураками, е сумрачна, плавна, целенасочена проза. И смърт и плът в гранични количества. Случайно чутата в самолета песен на Бийтълс "Norwegian Wood" запраща 37-годишния Ватанабе, "човек без отличителни качества", назад във времето, когато е бил студент и в няколко жени е виждал ключовете към света (женските образи са щрихирани, полумитични, обожателни, мъжките трезви, почти цинични). Но най-хубавото на романа е не изразимият в едно изречение сюжет, а неговото развитие дума по дума (текстът на български е внимателен, сочен, почти безупречен), неговите миниатюрни чудеса. Като това как Мураками превръща изяждането на три краставици в една болнична стая в ритуал на душевното изцеление, акт, достоен за един изместен във времето и пространството Чехов (кой знае защо, бялата котка на Ватанабе се казва Чайка).
Да се сравнява Мураками с Пол Остър, както често се прави, е малко, макар че да се говори за него като за "един от най-големите живи романисти" ("Гардиън") или "велик създател на митове" ("Ню Йорк Таймс"), е пресилено. Достатъчно е, че първата поява на Мураками на български е именно гъсто населената и хубаво разказана "Норвежка гора". И е чудесно да има заради какво тепърва да очакваме още по-известните му книги - "Южно от границата, западно от Слънцето", "Лов на дива овца", "Хроника за птицата, която навива света".

Нева Мичева





Харуки Мураками, Норвежка гора,
превод Людмил Люцканов, Колибри, 2005