Незабрава за професор Кръстьо Мирски
Така организаторите на честването на паметната 85-годишнина нарекоха събирането на негови колеги, ученици и почитатели, което се проведе точно на рождения му ден във фоайето на I балкон на Народния театър. Беше пълно, мнозина стояхме прави. Средната възраст беше над 60 години - нещо характерно за всички подобни събирания, свързани, най-общо казано, с паметта. Срещата водеше Милен Миланов. Интересно и вълнуващо слово прочете проф. Гриша Островски. След него темпераментно се изказаха Николай Николаев, Павел Павлов, Виолета Бахчеванова, Петър Петров, Дико Фучеджиев, Стефка Берова, Домна Ганева, Жана Стоянович, Маргарита Дупаринова и др. Бяха показани кадри от интервюта с професора, звучеше неговият глас. Имаше и други желаещи да разкажат за своето общуване с този талантлив, умен и деликатен режисьор и педагог, оставил ярка следа в историята на Народния театър, на Младежкия театър, на българското сценично изкуство. Между присъстващите цареше дружелюбие и ведрост, очевидно внушени от добротата и свенливостта на професор Мирски.
Организаторите на честването (Народният театър "Иван Вазов", Фондация "Аскеер", Дирекция "Информация" на БНТ и отделни възпитаници на НАТФИЗ) обявиха желанието си инициативата им "Незабрава за професор Кръстьо Мирски" да продължи. Всяка година на 29 януари да има такова събиране; да се издадат в книга негови лекции и други бележки, да излязат спомени и студии за творчеството на професор Мирски.

Никола Вандов


Светещият човек

С висок, побелял мъж се сблъсквам във фойаето на ВИТИЗ. Моят професор, когото знам по име. Току-що се е върнал от постановка в Лайпциг. Съмнявам се, че ме познава - присъствал е само на последния приемен изпит. Пришпорвам го да започнем образованието още в коридора. "Днес е понеделник - имате теоретични дисциплини. Актьорско се учи във вторник" - обясни ми кротко и отмина. Сълзи ми потекоха от разочарование. Такъв сухар. Във вторник ме съсипа окончателно. "Никакво показване на чувства; ако се отвори вратата, да не се разбере, че сте актьори."
А колегите отвън репетираха пиеси... Реших, че ми губи времето. Бях се върнала от фестивала в Нанси със студенския театър "СУ 113" (с ръководител Любомир Дековски). Бях гледала 80 спектакъла, повечето експериментални. Имах приятели в трупата на Гротовски и изведнъж: "Не понасям разплискана актьорска кръв. Работливият актьор е по-добър от талантливия. Творецът е реалист, не романтик"... Реших да сменя класа. Мястото ми беше при новаторите.
На едно представление на "Хоро" по Антон Страшимиров, същото, с което бяхме взели акъла на французите, на поклона видях побелялата му глава на първия ред. Не излязох от гримьорната, докато не ми казaха, че си е тръгнал. Знаех, че няма да му хареса, но това не ме интересуваше. Извика ме на другия ден в кабинета си. "Ако искаш да храниш децата си с тази професия, ще трябва да учиш. Няма да ти се наложи да правиш мозъчна операция, нито да строиш къща, но ще разбираш какви процеси протичат в човешката душа. Това се учи. Също като математиката."
Решението ми да сменя класа стана още по-твърдо. Дадох си една седмица - да видя на какво ще ме учи. И се започна: четеш всеки ден по една пиеса и разказваш съдържанието й само с глаголи. Нито един излишен. Гледаш спектакли и водиш дневник. Пишеш за автори. Пишеш за артисти. Интересуваш се от автобиографии на художници, композитори, поети. "Професията ви е зависима. Ще се научите да се отказвате от лесния шанс. Всичко се пише на лицето: очите се смаляват, кожата се смачква, минавате на характерни роли. Пазете се от престижни връзки. Политиката в изкуството има злободневен характер. Всяка власт е ретроградна. Щампаджиите са най-добри на първа репетиция. Театърът не е създаден, за да развращава зрителите. Търсете бляскави изразни средства, технически сложни, но поднесени леко, на 90%, за да остане дъх за фантазията на зрителя, който трябва да мисли, че може без усилие да направи същото, ако се качи на сцената."
Всяка теория отначало пречи. Дните ставаха много големи. В края на деня не помнех кога е започнал. Нямах нужда от ваканция. Учиш, пишеш, плачеш, репетираш, докато от:
Малко знам + Малко мога
Много знам + Малко мога
-----------------------
Много знам + Много мога
Е, докато излезе тази игрословица, четирите години минаха. "Вече няма шега, ставате артисти. В понеделник ще изчистите сцената." Искаше ми се да започна от първи курс. Не бях сигурна дали ще ме приеме.
Нямаше книга, която да не е чел, филм, който да не е гледал. Получаваше списания от цял свят. Не събираше пари, събираше знание. Ако искахме да разговаря с нас, трябваше да намерим начин да сме му интересни. Толкова много работа имаше, че до ходене в други класове изобщо не ми беше. Научих, че когато ме ругаят, трябва да помня в какво съм добра; че наградите никога не идват за това, за което наистина заслужаваш; че вдъхновението се призовава чрез труд; нищо на света не беше по-важно от това, което правим на сцената.
Като човек не го познавах, ако нещо интимно се прокраднеше в лекциите му - то беше с учебна цел. Нищо лично. "Правил съм компромиси в личния си живот, в отношенията си с отделни хора, но с работата си никога не съм правил компромис."
Обичаше думата добросъвестен. Знаеше четири езика. Не харесваше незадълбочени и приблизителни решения, натрапчиви и безсмислени ефекти. Харесваше актьори, които са в състояние да мислят за философското значение на ролята и едновременно да притежават всички сръчности на професията. За него те бяха сътворци, които могат да стигнат до творчески решения, без разточителство. Не обичаше дубльорствата.
Смееше се заразително. Останалите студенти ни молеха да им го осигурим на колоквиумите. Присъствието му караше залата да диша пълнокръвно. С него в салона успехът беше сигурен.
Никога не повиши тон. В нищо не ни дресира. Всеки от нас беше уникален и в този кладенец трябваше да дълбае. Когато ни викаха за филм, отделяше време да прочете сценария. Никого не наруга, не каза груба дума, нищо вулгарно или двусмислено. Веднъж го попитах: "Какво си казвате сутрин, като се гледате в огледалото?". (Току-що беше получил най-голямата правителствена награда - последната от поредицата титли и високи признания.) "Че ми остава само да умра." Странно прозвуча това от устата на този човек с бяла кожа, чисти ръце и широка усмивка. А вътрешно целият светеше.

Анна Петрова