Веществени доказателства

Българското изкуство открай време изглежда въвлечено в диалектиката на "тук" и "там", на родното и чуждото. Съзнанието за маргиналност обаче, надхвърля проблематиката център - не-център. Тя е свързана с усещането за травма, за историческо отклонение и откъснатост. Художниците възприемат различни позиции в процеса на посттравматичното си интегриране към останалия свят. Едни преодоляват бариерите бързо, други отказват да се конфронтират с тях, трети приемат ролята на "свидетели", които да вербализират, преведат и докажат преживяното.
Има и друга възможна позиция. Намираме я в произведенията на Иван Мудов. Това е компулсивната реакция, възприемането на ролята на клоуна, на лудия, на маргинала, който прекрачва границата на неизказаното и пристъпва към действие.
Парадоксално, но това сякаш е единствената позиция, която успява да обедини и двете страни - на преживелите травмата и останалите, въвличайки ги в ново травматично преживяване.
Нека си спомним пърформанса, в който художникът регулираше австрийско кръстовище, облечен в българска полицейска униформа. Механизмът, който безотказно действа в работата на Мудов, е трансплантиране на една реалност в друга, където никой не е просто наблюдател. Вчувстването, съпреживяването на преживяното от другия може да се постигне единствено чрез инсценирането на аналогична травматична ситуация.
Особено интересна в това отношение е работата му "Фрагменти". В продължение на година Иван Мудов обикаля световните музеи и галерии за съвременно изкуство с ентусиазма и откровения интерес на млад художник, който иска да види, да разбере, да попълни празнините от липсващи познания и не на последно място - липсваща история.
Докато в един момент не преминава към действие и попълването изведнъж става буквално - Иван Мудов започва да взема, или за да използваме точната дума - да краде части от изложените произведения на съвременно изкуство.
Подборът е случаен, непоследователен и без особени критерии, освен два: това да бъдат произведения от известни художници и да бъдат лесни за присвояване. Първият критерий се осъществява почти автоматически и художникът се доверява на предварителния избор на музеите, галериите и центровете за изкуство, които стават източници на неговата колекция. Вторият критерий зависи от чисто технически параметри, като това дали произведението попада в обсега на охранителните камери и дали размерът му позволява да се събере в средно голям джоб.
Така събраната "колекция" от фрагменти (която съдържа части от произведения, като диапозитив от работа на Дъглас Гордън, отчупено парченце от яйчените черупки на Марсел Бротарс или карта за игра (девятка каро) от инсталация на Георг Брехт) Мудов прилежно подрежда в куфарче - точна реплика на "Boite en valise" на Марсел Дюшан.
С престорена невинност и подкрепен от множество радикални примери от близката и не толкова близка история на изкуството, Мудов успява почти да се размине с по-сериозни проблеми. (Въпреки това първият му опит да покаже "Фрагменти" във Франция предизвиква тих местен скандал и работата се разминава с изложбата.)
Само че в колекцията на Мудов няма нищо радикално, никакъв стремеж за провокация. Фактът, че художникът предлага да изложи куфарчето като част от проекта си за фиктивен български музей на съвременно изкуство в Подуянската гара (Визуален семинар), ни дава неоспорима следа в разбирането на работата му.
Като съвременен български художник, Иван Мудов е в по-голяма степен наследник на "западната" история на изкуството, отколкото на собствената си, "родна" традиция (макар като много млади български автори да е започнал работата си, без да познава особено творчеството на чуждестранните си "духовни" предшественици).
"Фрагменти" в този смисъл попълва липсващите страници, компенсира празнините на историята. В историческата перспектива на самия художник куфарите-колекции (вече 3 на брой) са неговото собствено наваксано минало, необходимостта от изграждане на връзка - не само със собствената (българска) история. Иван Мудов създава (присвоява си) не само виртуално, интелектуално, но и материално наследство, осигурява си "веществени доказателства", на които да опре развитието си като художник.
Връзката не се осъществява само за сметка на усилията на едната страна. Приемствеността не се налага безболезнено, тя оставя следи - липсващи части от произведения; нанася щети; повдига въпроси - за ценностната система в съвременното изкуство, за собствеността, за мястото на музеите; напомня неудобно за историята на колекциите - история на присвояване преди всичко, и т.н. и т.н.
Ако някога противопоставянето между "родно" и "чуждо" символизираше по-скоро конфликта на традицията и иновацията (в духа на модерността), то днес различията между тук и там се разбират по-скоро като различия на традиции и исторически реалности, които могат да се изследват и обменят в търсене на една надгеографска приемственост (в духа вероятно на един възобновен интерес към модернизма). Независимо под какъв ъгъл разглеждаме тези явления,"Фрагменти" на Иван Мудов изглеждат като една първа, с всички признаци на болезненост, стъпка към преодоляване на посттравматичния стрес от различието.

Десислава Димова





Изложба Фрагменти на Иван Мудов,
АТА Център/ ИСИ, София, 11 януари - 10 февруари 2005