Умирающият лебед умира трудно днес
"Хуанита Хилдегард Бо" е соло-спектакъл на Галина Борисова (представян от Червената къща). Tой е плод на творческия й престой през лятото на 2004 г. в Есен, Германия. Така изглеждат фактите.
Аз считам, че този спектакъл е започнал да се създава много по-рано - от момента на нейното раждане.
"Хуанита..." е своеобразно приключване с определен житейски, а може би и творчески период. Приключване с илюзиите, мечтите и опорните двигателни сили на този период, през който Хореографът "Хуанита" е търсела и намирала с различна успешност своето признание, обикаляйки света. ("Хуанита няма история. Тя има само настояще, и то не каквото си е представяла", пише в програмата, но това настояще фиксира момента на прехода към нещо ново и все още неизвестно, като при една малка смърт.)
"Когато падат камъни, аз стоя притихнала... в приятния покой на умирането...", казва Галя Борисова и така обяснява хореографския код на произведението, позицията на "Умирающият лебед", която се появява и развива като лайтмотив на съкрушените стремежи. Както и че: "Желанието да направиш нещо като за последно е стремеж към перфекционизъм."
Оглеждайки се в този спектакъл, зрителят се потапя в усещанията си за съвременния статус на човешката чувствителност, уязвимост и ранимост, като повод за създаване на неуловими поетични образи, недоизказани с финеса на хайку. Иронията и самоиронията към задължителния за способността ни да оцеляваме в посредствеността на битието кич движат тялото, също опитващо се да навлезе в кича, мъчително изкривено под тежестта на кичозните мелодии, дрешки, шалчета, шнолки... Необятната бутафорна боклучавост на битието... Потоците от пъстротийки, шаренийки и дребни простотийки, които ни заобикалят, обвиват, покриват и накрая ни заливат и удавят, постепенно превръщайки ни в същата такава подобна, или съвсем същата евтина стока... Така е в "живота", за да можем да го понесем, да преглътнем несъвършенството му и най-вече по отношение на чувствата...
На любовта...
На изкуството...
Тъгата и дълбоката меланхолия на този спектакъл са поднесени деликатно и пестеливо, като че ли вече всичко е казано. Затова статиката или "тишината" в движението преобладават, особено в първата му част. След кратък "брейк", преобличане, съпроводено с разсъждения на глас, относно без значение какво, следва втората, съвсем различна като енергия и присъствие част. Ако нарека първата "Умирающият лебед", то втората е без съмнение "Умирай трудно 2".
Смирението е заместено с борбеност, немската естрада - с филмова музика, а статиката се трансформира в бяг, бягство или може би надбягване със същия този живот, който все пак го живеем...
Като лебеди, умиращи трудно...

30 януари 2004

Мила Искренова