Какво споява Европа?
В момента Европейският съюз е изправен пред може би най-голямото предизвикателство в своята история. Той се разширява, при това драматично: тази година повече от 70 милиона души ще получат право на европейски паспорти. Същевременно ЕС се опитва да се преобрази в нов тип политическа общност, да се предефинира издъно чрез процеса на съставяне и ратифициране на конституция.
Освен че прибавя към ЕС десет нови държави, разширението влива в него хора, които често са далеч по-бедни и доста различни в културно отношение от жителите на по-старите държави-членки. Огромното мнозинство от тези нови граждани на Европейския съюз са преживели десетилетия под господството на комунистическия режим и техните мисли и ценности са необратимо белязани от този непознат за останалите европейци опит. В резултат от това икономическите и културните различия вътре в Съюза изведнъж стават по-дълбоки и по-драматични. Конституционалното търсене на една по-амбициозна дефиниция на ЕС допълнително разпалва този драматизъм.
Какво би могло да споява тази разширена и предефинирана Европа пред лицето на растящата разнородност и трудното установяване на по-високи критерии за единство? Кои етически понятия, кои традиции и кои цели са в състояние да обединят разнородните жители на Съюза в една демократична структура, която да скрепя и удържа Европейската конституция?
За да проучи тези въпроси, председателят на Европейската комисия Романо Проди нае учени и политици от няколко страни-членки на ЕС да анализират интелектуалните и културни измерения на Съюза в процеса на разширяване - и по-конкретно тяхното влияние върху сцеплението на разширения и предефиниран Европейски съюз.

Досегашният успех на Европейския съюз

Досега Европейският съюз беше изключително успешен. Той установи трайни връзки, които направиха гражданската война в Европа практически невъзможна. ЕС създаде зона на мира, основаваща се на свободата, законността и социалната справедливост. В рамките на своите държави-членки ЕС ускори преодоляването на последиците от Втората световна война, като им помогна да се възстановят и по-късно да постигнат безпрецедентно благоденствие.
Икономическата интеграция и постепенното надхвърляне на националните икономики доведоха до този мирен ред. След Първата световна война французите окупираха Рур, за да попречат на немската тежка промишленост да се възстанови. След Втората световна война французите и немците решиха да обединят своите въгледобивни и стоманодобивни индустрии и така поставиха основите на трайния европейски мир.
Този мир не би могъл да бъде нито създаден, нито удържан без силната политическа воля на шестте държави-основателки. Тази воля бе подхранвана от няколко насърчаващи интеграцията фактора: дълбокият и повсеместен шок от Втората световна война; растящата заплаха откъм Съветския съюз и икономическият динамизъм, отприщен със създаването на предшественика на ЕС, Европейската икономическа общност (ЕИО), и засилен от интеграцията на националните икономики.
Когато спомените за Втората световна война избледняха, а рискът от конфликт между НАТО и Съветския съюз намаля, преобразуването на ЕИО в Европейската общност и оттам в Европейския съюз изведе на преден план икономическите цели. Приоритетни станаха икономическият растеж, подобряването на жизнения стандарт, разширяването и подобрението на системите на социална закрила и усъвършенстването на общия пазар.

Икономическата интеграция не е достатъчна

С нарастването на страните-членки обаче икономическите и социални различия се умножиха - също като очакванията на гражданите на ЕС. С времето стана все по-ясно, че икономическата интеграция - колкото и политически значима да е тя - не може да замести политическите сили, дали първоначалния тласък на европейското обединение.
Тъкмо затова формулираните преди няколко години от Лисабонския съвет цели - до 2010 г. Европа да стане най-конкурентоспособният икономически регион, да снижи безработицата и да донесе траен растеж, благоденствие и социална справедливост - практически излязоха от фокуса на обществения интерес. Те не просто бяха задминати от събитията, но и с нищо не допринесоха за сплотяването на европейците. Те не могат да осигурят нужната на Европейския съюз вътрешна спойка; впрочем сами по себе си икономическите фактори не могат да споят никоя политическа идентичност. За да функционира като жизнеспособна система на управление, Европейският съюз има нужда от по-здрава основа.
Неслучайно икономическата интеграция не се оказа достатъчен двигател за европейската политическа реформа. Сама по себе си тя не би могла да доведе до политическа интеграция, тъй като пазарите не могат да създадат политически издръжлива солидарност. Солидарността - истинското чувство за гражданска общност - е жизненоважна, тъй като доминиращият пазара конкурентен принцип поражда мощни центробежни сили. Пазарите могат да дадат икономическата основа на дадено управление и затова са задължително условие за неговото политическо изграждане. Ала сами по себе си те не биха могли да създават политическо сцепление и да осигурят конститутивната инфраструктура на Съюза. Първоначалното очакване политическото единство на ЕС да се роди от общия европейски пазар се оказа илюзорно.

Въпросът за политическото единство

Всъщност, настоящият дебат за реформата на Пакта за развитие и стабилност на ЕС за пореден път показва, че символизираната от въвеждането на еврото икономическа интеграция ще продължи да служи за основа на мира в Европа само ако е последвана от по-дълбока политическа интеграция в региона. Общата валута означава обща икономическа политика. Но когато основаващите се на общи икономически успехи обединителни сили отслабнат или бъдат засенчени от вътрешната конкуренция, общата икономическа политика изисква политическа интеграция, тоест едно ниво на вътрешно сцепление, което да продължи да действа дори след като икономическите интереси започнат да се разделят.
Затова политическият съюз на Европа изисква политическо сцепление, политическа общност, обвързвана от солидарността. И бъдещето на ЕС, и измеренията на неговата политическа интеграция зависят от това доколко такива сили на сцепление съществуват и дали ще се окажат адекватни в ситуации на криза.
Разбирайки това, страните от Европейския съюз съзнателно тръгват по пътя на политическата интеграция. Конституционалният процес е израз на това решение. Но колко точно политическа интеграция е нужна и каква политическа мощ трябва да има Съюзът? И защо му е необходима политическата способност за действие?

Защо е необходима политическа интеграция

Първо, понеже икономическият ред никога не се развива в свободна от ценности среда. Той се нуждае от законова рамка и защита, от институции, от установяването и държавното налагане на стандарти и задължения, формулирани и приети от самите граждани. Освен това един ефективен и справедлив икономически ред трябва да се основава не само на обществените институции на хората, а и на техните морални схващания, обичаи и очаквания. Тъй че търсенето на хармония между широкия европейски икономически регион (общият пазар) и ценностите на европейците (колкото и разнообразни да са те) не е само академичен проблем, а фундаментален политически казус. Постоянната необходимост политическото изражение на Европа да отразява ценностите на нейните граждани е не по-малко важна от функционирането на общия пазар.
Второ, тази задача, чиито окончателни мащаби станаха видими едва с пълното установяване на общия пазар, изисква политически институции със законотворчески, административни и юридически функции. Само чрез развитието на такива институции (например структура на икономическо управление на валутния съюз) и осигуряването на тяхната политическа легитимност може да се създаде жизнеспособно политическо единство. Конституционалният процес на ЕС и последващото приемане на европейския конституционен договор би трябвало трайно да легитимират институционалната рамка на политически конституираната Европа. Целта на конституционния договор е да дефинира политическото единство на Европейския съюз.
Трето, ЕС има нужда от политическа дееспособност, защото е изправен пред безброй нови задачи:
- да преодолее последиците от застаряващото население на Европа;
- да се справи политически и юридически със желанието на хора от останалата част на света да емигрират в ЕС;
- да се справи с растящото неравенство - пряк резултат от увеличената емиграция и разширението на Европейския съюз;
- да запази мира в глобализирания свят.

Общата култура на Европа

Къде тогава да търсим силите на сцепление, щом общите интереси на икономическата интеграция се оказват недостатъчни? Ние смятаме, че старите фактори на европейското единство вече не са достатъчно мощни, за да осигуряват истинско политическо единство и затова новите източници на енергия трябва да се търсят и намират в общата култура на Европа.
Това естествено не означава, че действалите досега сили за в бъдеще няма да играят никаква роля. Промяната е в относителното значение на съществуващите сили на сцепление и техния сравнителен принос към бъдещото единство на Европа. Докато старите фактори на обединението - желанието за мир, външните заплахи и икономическият растеж - губят своята ефективност, общата култура на Европа - духовният фактор на европейската интеграция - неизбежно ще става все по-значим източник на единство и сцепление.
В същото време значението на европейската култура трябва да бъде по-добре разбрано и по-ефективно в политическо отношение. Един списък на общите европейски ценности не може да бъде достатъчна основа на европейското единство, дори ако включената в конституционния договор на Съюза харта на основните права сочи в тази посока. Това е така, защото всеки опит за систематизиране на "европейските ценности" неизбежно се сблъсква с многообразието от разнородни национални, регионални, етнически, сектантски и обществени схващания. Тази разнопосочност на тълкуванията не може да бъде елиминирана с един конституционен договор, дори зад него да стои законодателно-юридическа интерпретация.
И все пак, макар и трудно определимо, общото европейско културно пространство несъмнено съществува: съществуват разнообразни традиции, идеали и стремежи, често свързани и в същото време нерядко противоречиви. Тези традиции, идеи и стремежи ни събират в един общ контекст и ни правят "европейци": граждани и народи, способни на политическо единство и политическо устройство, което всички разпознаваме и преживяваме като "европейско".

Европа като задача и процес

Общоевропейското културно пространство не може да бъде строго дефинирано и очертано; неговите граници ще трябва да останат отворени, не заради нашето невежество, а по принцип - тъй като европейската култура, пък и самата Европа, не е "факт". Тя е задача, процес.
Какво е европейската култура? Какво е Европа? Тези въпроси трябва непрекъснато да се поставят наново. И доколкото Европа е не само в миналото, а и в настоящето, те никога няма да получат окончателен отговор. Европейската идентичност е нещо, което трябва да бъде договаряно между народите и институциите. Европейците могат и трябва да нагодят себе си и своите институции така, че европейските ценности, традиции и концепции да оцелеят и да бъдат ефективни. В същото време ЕС и неговите граждани трябва да съхранят ценностите си като основа на общата идентичност в непрестанно променящи се условия.
Европа и нейната културна идентичност зависят от постоянния сблъсък с новото, различното, чуждото. Затова въпросът за европейската идентичност ще бъде дефиниран отчасти от законите за емиграцията, отчасти от параметрите на договореното присъединяване на новите членове. Нито един от тези проблеми - нито емиграцията, нито присъединяването - не може да бъде решен априори на базата на фиксирани, статични дефиниции като каталога на "европейските ценности".

Отворено пространство вместо фиксирани граници

Ако Европа не е факт, а задача, то не биха могли да съществуват и никакви веднъж завинаги фиксирани и очертани европейски граници, били те външни или вътрешни. Следователно не географските или национални граници дефинират европейското културно пространство, а то самото определя европейското географско единство, което принципно е винаги отворено.
Това също така означава, че общото Европейско културно пространство не може да бъде дефинирано чрез противопоставяне на националните култури. Полските селяни и британските работници не трябва да смятат "европейската култура" за нещо чуждо или дори заплашително. По същата причина европейската култура не може да бъде дефинирана чрез противопоставяне на дадена религия (като например исляма). Въпросът за смисъла на понятието "европейска култура" не е философски въпрос, на който да може да се отвърне априори; нито пък е само исторически. Този въпрос изисква политически решения, които да се опитат да демонстрират значението на традицията пред лицето на бъдещите задачи на Европейския съюз.
Европейската култура, онова отворено и постоянно преформулирано пространство, само по себе си не създава европейското единство. За това единство са нужни политическото измерение и породените от него решения. Но общата европейска култура позволява на политиката да превърне Европа в единна политическа цялост.

Европейското гражданско общество

Все пак единството на Европа не е само политическа задача. Политиката може да създаде само базисните условия на европейското обединение. Самата Европа е много повече от политически конструкт. Тя е комплекс - "култура" - от институции, идеи и очаквания, навици и чувства, настроения, спомени и перспективи, които образуват свързващото европейците "лепило" и съставляват основата, на която трябва да легне политическият градеж. Този комплекс - можем да го наречем Европейско гражданско общество - е в сърцето на политическата идентичност. Той определя условията на успешната европейска политика, а също така и границите на държавната и политическата намеса.
За да създаде необходимото за политическото единство сцепление, европейската политика трябва да подкрепя възникването и развитието на гражданското общество в Европа. Чрез тези институции на гражданското общество нашата обща европейска култура може да стане реалност. Но това означава още, че политиката и държавните институции трябва да бъдат готови да признаят своите ограничения.
Това самоограничаване означава, че политическата култура на Европа трябва да бъде съпоставима с чувството за общност, внушавано от споделената европейска култура. За да се позоват на общата европейска култура и история като база на политическата идентичност, европейските политически институции трябва да отговорят на породените от европейската културна традиция критерии. По-специално упражняването на политическата власт трябва да се основава на убеждаващо и прозрачно политическо лидерство, вместо да се изразява в бюрократични действия със съмнителна легитимност. Особено важна е децентрализацията на обществените дискусии и процесите на вземане на решения. Всъщност децентрализацията е единственият справедлив подход към културното многообразие и богатството от форми на социална организация, които съставляват европейското гражданско общество.

Фокус върху европейската солидарност

За да могат европейските страни да се сраснат в жизнеспособен политически съюз, техните жители трябва да бъдат подготвени за една европейска солидарност. Тази солидарност трябва да бъде по-силна от универсалната солидарност, която свързва (или би трябвало да свързва) всички човешки същества, солидарността, която обуславя например идеята за хуманитарна помощ.
Европейската солидарност - готовността да отвориш портфейла си или да посветиш живота си на други, тъй като те също са европейци - не е нещо, което може да бъде наложено отгоре. Тя трябва да бъде нещо повече от институционална солидарност. Тя трябва да бъде почувствана от отделните жители на Европа. Когато индивидуалната солидарност я няма, институционалната солидарност няма да е достатъчна за осъществяването на дадена политика.
Интелектуалните, икономически и политически тенденции от последните десетилетия - не на последно място и засилването на индивидуализма - доведоха до ерозия на много форми на обществена солидарност. Кризата на социалната държава може да бъде схваната като последица от този процес. Тази ерозия се чувства и в контекста на неотдавнашното европейско разширение: тя проличава в отслабналото желание - в сравнение с предишни разширения - на гражданите на по-старите страни-членки да подадат ръка на новодошлите в политически и икономически смисъл.
Засилването на паневропейската солидарност е една от най-важните дългосрочни задачи на европейската политика. Стремейки се към нея, ние не трябва да се оставяме на илюзията, че институционалните мерки са достатъчни за нейното постигане. По-скоро всички институционални мерки трябва да бъдат подкрепяни от готовността на населението да прояви своя собствен дух на солидарност. Затова е важно да придадем на солидарността активно и перспективно - наместо пасивно и ретроспективно - измерение: да я дефинираме от гледна точка на стоящите пред Европа нови задачи, а не с оглед на миналите постижения, на споделеното с настоящите членове на ЕС богатство.

Разширяването като предизвикателство

Едно основно предизвикателство към европейската солидарност идва от разширяването на ЕС със страни, които доскоро са били част от съветската империя. Справянето с това предизвикателство ще бъде решаващо за бъдещето на Европа. Как това разширяване ще повлияе на условията на европейската солидарност? Какво ще сложат на общата маса новите страни-членки? Дали, както се боят мнозина, те само ще пречат и - травматизирани от тоталитаризма и лишени от силна просвещенска традиция - ще забавят или дори спрат процеса на демократизация на ЕС? Дали историческата и стратегическата им близост със Съединените щати няма да спъва европейските стремежи към обща външна политика? Или новите членове ще изложат ЕС не само на нови опасности, но и на нови възможности?
1989 г. въведе Европа в една нова епоха. Тя не само позволи разширяването на Европа към комунистическия доскоро Изток. Тя обогати Европа. Затова новите членки, въпреки икономическата си слабост, трябва да бъдат приети като равни партньорки в Европейския съюз. Те трябва да могат да формират съюза наравно със старите членки. Но освен това трябва да търсим други връзки, да търсим европейското лице на техните традиции и опит.
Историческият шанс за прераждане на Европейския съюз през 1989 г. до голяма степен се дължеше на революционното надигане на хората в управляваната от комунистите Източна Европа. Източноевропейските революции доказаха силата на солидарността в едно гражданско общество. Те са най-доброто свидетелство, че истинският политически реализъм трябва да си дава сметка за съществуването на тези връзки - а не само на онези интереси, които са вдълбани в камъка и хоросана на политическите институции.

Обществената роля на религията

В търсенето на сили, способни да установят сцепление и идентичност в Европейския съюз, особено важен е въпросът за обществената роля на европейските религии.
През последните няколко века европейските демократични общества се поучиха от горчивия си опит и се опитаха да отделят религията от политическата сфера. С основание се смяташе, че религията не свързва, а разединява. Може би и днес е така. Но религиите на Европа имат и потенциала да обединяват, а не да разделят европейците.
Ние смятаме, че присъствието на религията в обществената сфера не може да бъде сведено до публичната роля на църквите или до обществената значимост на експлицитно религиозните възгледи. Религиите отдавна съставляват неделима част от различните култури на Европа. Те са активни "под повърхността" на политическите и държавните институции; освен това оказват влияние върху обществото и индивидите. Резултатът е едно ново богатство от обвързани с културни значения религиозни форми.
Дори и в Европа, където модернизацията и секуларизацията като че ли вървят ръка за ръка, не можем да си представим обществения живот без религията. Свързващата мощ на европейските вероизповедания трябва да бъде подкрепяна и използвана в името на сцеплението на нова Европа. Не трябва да се пренебрегват обаче и възникващите от това рискове: възможното нашествие на религиозните институции в обществената сфера, както и опасността религията да бъде използвана като оправдание за етнически конфликти. Не трябва да се забравя, че много привидно религиозни конфликти имат политически или социални причини и могат да бъдат разрешени чрез социални мерки, преди да бъдат наситени с религиозен заряд.
Въпросите за обществената роля на религиите в Европа бяха отново изведени на преден план от балканските войни, емиграцията на мюсюлмани в Европа и (далеч не толкова драматично) възможността Турция да стане членка на ЕС. Във връзка с това акцентът пада върху проблема за политическото значение на исляма.
Със сигурност е трудно да се отрече, че растящото присъствие на различни форми на исляма в европейското обществено пространство открива нови възможности и нови опасности за европейската интеграция. То би могло да постави под въпрос преобладаващите представи за европейското обществено пространство. Дори сред европейските мюсюлмани съществува тенденция религията да бъде отделена от специфичния културен и социален контекст на държавата, в което живеят и това носи потенциално опасни последици. Ала единственият възможен изход от поставяните от исляма проблеми в Европа е разбирането на последиците от пренасянето на исляма в европейския контекст, а не фронталната конфронтация между абстракциите "християнска Европа" и "ислям".

Ролята на Европа в света

Какво е влиянието на интелектуалното и културното значение на "Европа" върху ролята на Европа в света? До каква степен Европа признава залегналите в правилата на своето конституиране ценности, същите ценности, които не биха й позволили да отхвърли дълга на солидарност с неевропейците? Тази глобално дефинирана солидарност налага на Европа задължението да допринася според способностите си за поддържането на световния мир и борбата срещу бедността. Но въпреки това глобално призвание няма никакво оправдание за опитите да наложим - може би с помощта на институциите на общоевропейската външна и военна политика - какъвто и да било конкретен каталог с ценности на другите народи. Фундаменталната дилема на европейската външна политика е напрежението между логиката на мира и логиката на сцеплението. Европа вижда себе си едновременно като зона на мира и общност на ценности. Тази дилема не може да бъде разрешена априори. Няма европейска същност, няма фиксиран списък с европейски ценности. Няма "окончателност" на процеса на европейска интеграция.
Европа е проект на бъдещето. Всяко решение отваря за дебат не само нейната "зона на мира", нейните институции, нейния политически, икономически и социален ред, а и самата й идентичност и самоопределение. Това принципно е било валидно за цялата европейска история. Способността на Европа за постоянна промяна и обновление е била и си остава най-важният извор на нейните успехи и нейната уникалност. Този извор трябва непрекъснато да се признава и институционализира: чрез европейската политика, чрез гражданското общество и чрез силата на европейската култура. В крайна сметка всичко се свежда до това: да съхраним и използваме европейското си наследство, да не му позволим да загине.

Октомври 2004

Курт Бийденкопф,
Бронислав Геремек,
Кшищоф Михалски,
Мишел Рокар



Курт Бийденкопф е министър-председател на Саксония (1990-2002), бивш председател на германския Бундесрат.

Бронислав Геремек е член на Европейския парламент, професор по европейска цивилизация в Колежа на Европа в Натолин, съосновател на "Солидарност"и главен съветник на Лех Валенса, бивш министър на външните работи на Полша; лауреат на наградата Karlspreis от Аахен и бивш председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.

Кшищоф Михалски е професор по философия във Варшавския университет и Бостънския университет, ректор на Института за изследване на човека, редактор на "Тransit-Europalische Revue".

Мишел Рокар е член на Европейския парламент, председател на Комисията по културата, младежта, образованието, медиите и спорта, член на Делегацията за връзки със САЩ, министър-председател на Франция (1988-1991).

Създадена през 2002 г. по инициатива на Романо Проди, Групата за анализ на духовните и културните измерения на Европа към Института за изследване на човека разсъждава върху условията за сцеплението на Европа след разширяването. Вече приключилата работа на Групата беше представена в Рим на 28 октомври 2004 г.
Тук поместваме обобщение на нейния доклад, публикувано в IWM Newsletter -4/2004, както и отзива за него на политолога Иван Кръстев. Преводът е на Зорница Христова.