Дефицитът на солидарност в Европа
На втори ноември в повечето европейски столици граждански сдружения организираха символични "урни", за да могат европейците да "гласуват" на американските избори. Европейците с готовност идваха до въображаемите избирателни секции и гласуваха за Кери. Според реториката на активистите гласът за Кери бе глас за Европа. Изборите за президент на Америка бяха наречени "най-важните европейски избори".
Нямам намерение да отричам значимостта на американските избори; те наистина са извънредно важни за целия свят. Само че наистина ли са най-важните за Европа? Какво се е случило с европейския проект, та неговото бъдеще да се решава в американските урни? Почти по същото време, по което европейците ходеха да гласуват за президент на Америка, украинците се тълпяха край избирателните си секции, където в едни отчасти или тотално нечестни избори трябваше да решават дали страната им да става част от Европа. В нито един европейски град не се намериха граждански активисти, които да сложат въображаеми урни и да приканят сънародниците си да гласуват за президент на Украйна, също както никой не прикани европейците да гласуват в (a propos, никому неизвестния) македонски референдум - толкова съществен за една страна, която преди няколко месеца се кандидатира за членство в ЕС, за страна, чието настоящо статукво е до голяма степен формирано от ЕС. Европа просто не се интересува кой знае колко от тези избори.
Както навремето се говореше за "обединение на Европа", сега слушаме за нейното разширение. Ала тъкмо защото разширението на Европа вече не съвпада с нейното обединение, Брюксел се оказва изправен пред сериозен проблем, далеч по-опасен от дефицита на демокрация - изправи се пред дефицита на солидарност.
През 1992 г. президентът на Европейската комисия Жак Делор призова "душата на Европа" с думите, че без да придаде духовно измерение на ЕС, Брюксел няма да може да задържи лоялността на своите граждани. Думите на Делор бяха често цитирани, но не и приемани насериозно. Днешният Европейски съюз е триумф на политическия конструктивизъм.
В контекста на тази свръхсилна институционалистка перспектива изводите на Групата за анализ на духовното и културно измерение на Европа са по-задълбочени и навременни отвсякога. Те ни връщат към проблема за европейската душа не като интелектуален казус, а като наболял политически въпрос. И това става по време, когато всяко споменаване на културните основи на ЕС бива схващано като прикрита критика към евентуалното членство на Турция в Евросъюза.
Според групата за анализ "политическият съюз на Европа изисква политическо сцепление, политическа общност, обвързвана от солидарността". По нейно мнение съществуващите свързващи фактори губят относителното си значение. Общият спомен за Втората световна война, общата външна заплаха (СССР), икономическият растеж и обещанието за благоденствие губят ефективността си като спояващи общността цели. Европа има нужда от културни основи. Само културата може да компенсира все по-очевидната липса на солидарност в Европа, която съществува не само на институционално, но и на индивидуално равнище. По думите на групата за анализ, "когато индивидуалната солидарност я няма, институционалната солидарност няма да е достатъчна за осъществяването на дадена политика." Мобилизацията на европейската солидарност е най-важната дългосрочна задача на европейската политика.
Собствените ми размишления върху състоянието на европейския проект споделят същата загриженост. Тъкмо дефицитът на солидарност би трябвало да тревожи всеки, който смята ЕС за нещо повече от общ пазар или обща система за сигурност. Но докато групата за анализ се фокусира повече върху упадъка на солидарността в "стара Европа", мен най-силно ме притеснява липсата на солидарност в "нова Европа". Този дефицит на индивидуална солидарност може да се наблюдава както на нивото на собственото общество, така и в Европа като цяло. Истината е, че новите членки на ЕС страдат от една дори по-дълбока липса на солидарност както в собствените си общества, така и спрямо другите европейски държави. Също като западноевропейците, източните им събратя са изгубили своите три източника на "момента на солидарност" - комунистическата държава, на която са се противопоставяли, икономиката на дефицита, която ги е свързвала на едно ежедневно равнище, и чувството за национално достойнство, което ги е предпазило от интернационалистката ортодоксия на официалния марксизъм. Не е необходимо да провеждаме специално проучване, за да видим, че родилите профсъюз "Солидарност" общества днес изпитват недостиг от въпросното чувство.
Интуициите на групата за анализ сочат, че един начин да се пресъгради солидарността в Европа би могло да бъде преосмислената роля на религиите (в множествено число) за европейския проект.
Макар и да не се казва изрично, става очевидно, че според Групата за анализ ЕС не може да успее като секуларистки проект. В това отношение съществуват поразителни прилики между някои от представените от Групата аргументи и дискусиите на полските леви опозиционни кръгове около 1976-1980 г. Затова може би не би било зле някои от теоретиците на европейската интеграция да препрочетат книгата на Михник "Църквата и левицата", написана точно през 1976 г.
В заключение Групата за анализ приканва към нов диалог между Левицата и различните европейски религии. Тази препоръка е особено важна, но не трябва да се забравя колко различен може да бъде нейният контекст. Тя не може да бъде особено обещаваща за човек като мен, в чиято страна православната църква не е успяла да възстанови солидарността в обществото, тъй като основната й цел е да запази доминантната си роля с помощта на държавата.
Други части на Европа обаче биха могли да имат нужда тъкмо от такъв диалог.
Той зависи основно от пан-европейското сговаряне между религиите (основно католицизмът и ислямът) и Левицата. Но дали това сговаряне би могло да стане основа за предоговарянето на "душата на Европа"?
Според мен този диалог няма да се окаже лесен. От една страна, европейската левица се страхува от растящата роля на религията в САЩ; та нали тъкмо светският характер на европейския проект е залегнал в дефиницията на новата европейска идентичност. От друга страна, надигането на исляма ще реактивира публичното присъствие на християнските църкви и ще засили фундаменталистките тенденции в католическата църква. Това е най-лошият сценарий, но не и единствено възможният, така че трябва да сме благодарни на Групата за анализ за възможността да обсъдим повече от един вариант.

Иван Кръстев