Къде изчезна буржоазията?
Австрийската императрица Мария-Терезия е ненавиждала да й се съобщава за нечия смърт. И когато питала: "Какво стана с еди-кой си?", нейният канцлер, принц фон Кауниц, неизменно е отговарял: "Ваше величество, не се знае къде е отишъл." Всъщност този отговор не е твърде далеч от отговора, даден от социолозите Алдо Бономи и Джузепе Де Рита и философа Масимо Качари в книгата "Какво стана с буржоазията?"*. Защото, както изглежда, поне в Италия буржоазията е изчезнала, твърдят тримата автори. Те тръгват от тази констатация, за да се опитат да узнаят има ли надежда да я открием отново, макар и под друга форма.
Книгата е богата, плътна и на моменти очарователна. Ще се опитам да я преразкажа - със свои думи, естествено - което значи, че някъде мога и да сбъркам в интерпрертацията на това произведение, четенето на което невинаги е лесно.
Ще започна, подчертавайки една очевидна странност. Когато даден обект (или по-точно субект) изчезва, нормално е той да остави четлива идея за себе си. Възникналата празнота би следвало да съдържа ясна представа за предишното. Тримата автори обаче се пазят да дадат истинска дефиниция на изчезналата буржоазия. И добре правят, защото иначе биха влезли в блато, което читателите не биха имали нито време, нито желание да изгазят. Или защото - както много добре го формулира Качари - буржоазията се проявява не като класа, покриваща определено социално пространство, в което стои "застинала" под формата на ред и държава; буржоазията е сила, която действа и се променя в историческото време. Тя иска да си присвои не социалното пространство, а времето - същото онова време, за което всички знаят какво е, но никой не може да го дефинира. И затова, когато буржоазията изчезва, наблюдаваме не срутването на дадена структура, а изчерпването на една променлива сила, на един витален дух, ако щете, на една цивилизация (в смисъла, който й придава британският историк Арнолд Тойнби). От друга страна, не беше ли точно Карл Маркс, този мощен унищожител на буржоазията, човекът, провидял нейната и разрушителна, и обновяваща същност? И не е ли точно тази наистина революционна сила на път да угасне, да стигне до положение, в което е спряла да се развива? По тази причина едва ли е нужно да се спираме подробно на характеристиките на вече залязващата буржоазия. По-интересно е да се запитаме - както правят и авторите на книгата - дали обществото, в което живеем, е в състояние да излъчи сила с аналогична мощ и посока.
Нека сега опитаме да схванем какво по същество казват трите студии в книгата. За да го направя, ще започна отзад-напред, тоест от последното изследване.
В него Алдо Бономи се надява да даде сравнително оптимистичен отговор на въпроса за изчезването на буржоазията. Внимателен наблюдател на молекулярните движения, на микровълните и на трептенията, които пробягват по повърхността на иначе хомогенното общество, той провижда ферментите на нещо, което би могло да сложи началото на ново базово движение. Един от тези най-знакови ферменти Бономи нарича "персонален капитализъм", включвайки в него онези икономически субекти, които са автономни в своята си област и които "изплитат" мрежа от персонални отношения.
Тоест, според автора, това представлява натрупване на личен и мрежов капитал. Самообслужващо се предприятие, с една дума. И наистина такъв феномен съществува. Спорно е обаче доколко от тази "галактика" може да възникне някакъв социален блок или някаква нова буржоазия. Бономи отбелязва, че в случая идва реч по-скоро за една алюзивна, отколкото дескриптивна концепция, за импресионистично, а не емпирично изградена теза. И все пак той успява да идентифицира онова сцепление, което нарича "геообщност". На мен обаче тези "геообщности", съставени от патрони на големи предприятия, директори на банки, финансисти и информатици, ми изглеждат по-скоро организационни феномени, свързани с разширяването на тяхната независимост, отколкото знаци за възникването на колективно политическо съзнание, което единствено би подсказало раждането на нова социална формация.
Джузепе Де Рита не споделя оптимизма на Бономи. С типичната си надполитична интелигентност той хваща политическото ядро на проблема, което е много повече субективно (класата за себе си, би казал Маркс), отколкото обективно и социологически издържано (класата в себе си).
Де Рита полага "въпроса за буржоазията" в италиански контекст, разглеждайки трите периода на последните шейсет години. Първо е класовата борба веднага след войната. Следва "обуржоазяването" на масите или по-конкретно - конструирането на широка средна класа. И накрая - разпадането на този агрегат, на това стълпотворение, поело в себе си около 90% от италианското общество. Централната теза в анализа на Де Рита, според мен, гласи, че въпросният разпадащ се агрегат не е в състояние да излъчи истинска класа-водач. Неговата поява и по-нататъшно "уплътняване" са били необходими; те имат безспорна заслуга за бързата модернизация на едно изостанало и разпокъсано общество. Впоследствие обаче се е стигнало до парализа на политическата динамика. Защото средната класа вече се е превърнала в пасивна буржоазия. Разпадането на доскоро хомогенната средна класа засега се случва в маргиналиите и без да засяга центъра. То обаче води със себе си както архаични феномени като пауперизацията, така и прогресивни - като настояването за социално качество; а също и условия, благоприятни за раждането на една "необуржоазна" съставка, способна да съедини индивидуалната инициатива с колективната отговорност. Но Де Рита вижда и препятствията, които биха попречили на нейното разгръщане. Става дума за "молекулярност", която Бономи смята за обещаваща, но която все още не открива в себе си онези слепващи елементи, необходими за нейното уплътняване. И въпросните слепващи елементи могат да бъдат произведени не от социалната тъкан, а единствено от политическия избор.
А ето какво казва текстът на Масимо Качари. Философът, според мен, тръгва от следния постулат: буржоазията, бидейки динамична социална сила, се намира на кръстопътя на други два процеса - на развитието на капитализма, което тя предизвиква и благоприятства, но пък с който не се идентифицира, от една страна, и от друга - развитието на политическата държава, от друга. Буржоазията едновременно е и икономическа, и гражданска сила. Капитализмът е мощната енергия, която тя провокира и която й позволява да се разправи с традиционното аристократично общество; буржоазната държава пък става модераторът на една контролирана атомна реакция, на сила ту съзидателна, ту разрушителна. Тази контролирана реакция обаче се нуждае от "етически" климат, който да я легитимира. И точно буржоазията го създава; тя самата е климатът. Единствено ценностите правят капитализма възможен и поносим. Сиреч той има нужда от комплект некапиталистически правила и ценности, които да му попречат да разруши социалната тъкан. В този обществен договор (както го нарича френският социолог Емил Дюркейм) почти нищо не подлежи на договаряне - доверието най-малко. Британският икономист Фред Хърш, най-дълбокият мислител по тази материя, казваше, че капитализмът се нуждае от мрежа за етична протекция (пък била тя и лицемерна), която той непрекъснато да се стреми да разруши.
Докато буржоазията не е възможна без известна форма на капитализъм, то той, поне за определено време, може да мине и без нея - или унищожавайки я, или нарушавайки границите и политическите и моралните правила, които буржоазията е изграждала в продължение на векове. Ние познаваме и държавния комунистически капитализъм, и обратната му страна - финансовия капитализъм на глобализираната плутокрация. Първия знаем как свърши. Но вторият не е по-малко опасен - и за себе си, и за обществото. Първият е неизменно съпътстван от политическия терор. А вторият - от евакуацията на политиката.
Качари се връща към темата за нетърпимостта към политическото и социалното, към приватизма (да не се бърка с индивидуализма) като фактор за социалния разпад, към саморазрушителната аморалност, към противоречията между бесния хедонизъм и лицемерния морализъм. Те се настаняват по заплашителен начин в днешния ни живот, в който икономиката е доминирана от световната плутокрация, а самата икономика доминира политиката, превръщайки я в свое бледо отражение. Качари не казва кой знае колко нови неща; но го прави по начин, който разбулва мъглата на всекидневното говорене. И предлага изход.
Възможна ли е като отговорна социална сила една нова буржоазия? Никой не може да каже дали тя ще се роди и какво име ще носи. Но едно е сигурно: тя няма да се случи без онова, което Хърш нарича завръщане към морала; което от своя страна не е възможно без нови политически институции, способни да контролират разрушителната стихия на финансовия капитал. На национално ниво - в рамките на възможното; на европейско ниво - доколкото засяга европейците; на световно ниво - защото засяга всеки от нас. Само политиката може да ни спаси.
И още нещо - не мисля, че това политическо обновление трябва да бъде поверявано в ръцете на пророците и тълкувателите на "третия път". Действително съществуват три пътя, но те служат предимно за объркване на хората. Първият непрекъснато ни тероризира с т.нар. комплексност. Да, светът наистина става все по-комплексен. Но дълг на политиката е да редуцира тази комплексност, не да ни я вре непрекъснато в очите. Вторият път е безсмисленият култ към новото. Вярно е, случват се нови неща. Но какви? Политиката е длъжна да каже какви отговори ще даде на големите проблеми на времето; но преди това е длъжна да ги прецени и изчисли. Третият път е свързан с онзи еклектизъм, който бяга от избор: малко либерализъм - малко социализъм; малко пазар - малко държава и т.н. И накрая всички сме принудени да приемаме нещата такива, каквито ни се случват; без да броим леките козметични корекции.

Courrier International, 16-22 декември 2004

Джорджо Руфоло


Алдо Бономи (54) ръководи Института за социологически изследвания Aaster. Автор е на забележителния труд "Il capitalismo molecolare" (1997).

Джузепе Де Рита (72) следи еволюцията на италианското общество от Националния съвет на икономиката и труда, чийто председател е.

Масимо Качари (60) е бил кмет на Венеция от 1993 до 2000 г. Автор е на важни философски трудове, между които "Le dieu qui danse" и "Penser, habiter".

Джорджо Руфоло (79) е икономист-социалист, бил е министър на околната среда от 1987 до 1992, депутат и сенатор в италианския парламент, след това евродепутат от 1994 до 2004. От 1994 е председател на Център за икономически изследвания, близък до групата около Жак Делор.

Възможно ли е нова класа-водач да изникне от магмата, наречена средна класа, се питат трима италиански мислители. При всички случаи е необходимо, ако искаме политиката да възстанови правата си над икономиката.


* Che Fine Ha Fatto la Borghesia,
Einaudi, Milan, 2004