Островът на п(р)осветените

С Иван Карайотов1 се запознах наскоро. Срещнаха ни съвместни служебни ангажименти. Сближи ни обща тревога за съдбата на националното ни културно-историческо богатство. Съвместими се оказаха и вижданията ни за перспективите на музейната дейност в България.
Още в края на първата ни среща Иван Карайотов обеща да ми подари новата си книга. Получих я скоро и я изчетох на едни дъх. За пореден път изпитах удоволствието да потъна в творческия свят на духовно близък човек, но не чрез импровизациите на прекия словесен контакт, а с посредничеството на дълбоко промислен историописен текст, прошарен с пестеливо описани авторови преживелици.
"Остров Света Анастасия"/"St. Anastasia Island"2 е книга за превратната история на малкото късче земя, разположено в акваторията на Бургаския залив - на шест километра от брега. Книга за онова просмукано от морска влага място, което е приютило единствения островен манастир по нашите земи. Ведно с легендата за вкаменения пиратски кораб и с терзанията на доброволно отдалечили се от светската суета монаси, принудително пребивавали в манастирските килии затворници и самоволно заселвали се сред морската стихия поети.
Движейки се по веществените и документни следи на миналото, Карайотов не крие увлечението си по осветеното от езическа магия и християнско проникновение парче вулканична скала, обемаща по-малко от четвърт квадратен километър територия. Територия, която комунистическата власт се опитва да десакрализира, заменяйки дареното от мъдри предшественици име на светица (покровителка на моряците и усмирителка на морските стихии) с чуждоземното и безлично прозвище Болшевик. "Островът", "Островът", "Островът" - това опростено название звучеше по [бургаските] улици и публични места през цялото време на стария режим" - повествува авторът. И пояснява, че споменатото еднословно име се е наложило сред бургазлии като своеобразна опозиция на "светотатственото прекръстване" (с. 4). Увлекателно представените резултати от три поредни научни експедиции (1970, 1972 и 1973 г.) се редуват с късове от художествени текстове, сътворени от български поети и писатели при съприкосновението с остров Света Анастасия. Любопитно е да се отбележи, че далечната на българското светоусещане морска тема оживява с особена плътност в писанията на Иван Вазов, Антон Страшимиров, Петко Росен и Христо Фотев, посветени на Острова3. Особено прочувствена е поетическата обвързаност на това неелектрифицирано до 1975 г. място с Христо Фотев, който е прекарвал летните месеци на тогавашния Болшевик, натоварвайки духовното пространство, обединило "заклетите островитяни", със своето откроимо личностно присъствие. И превърнал - по думите на Иван Карайотов - Света Анастасия в свой "естествен паметник", осезаем за приятелите му от бургаския бряг дори и тогава, когато морето е обвило залива в мъглявина.
Верен на най-стриктните правила на своя занаят, археологът Иван Карайотов описва пунктуално основните паметници, съхранили отпечатъци от делниците и празниците на хората, пребивавали на Острова. Макар и твърде внимателен в хипотезите си, ученият свързва появата на манастирския скит с късната античност и ранното средновековие. Представяйки всички регистрируеми етапи на строителна активност върху територията на Света Анастасия, изследователят изказва обосновано предположение, че най-старата част от сега съществуващата църковна сграда е издигната в периода ХII-ХIV век.
Малко несистемният, но точен и сдържан исторически разказ придобива особена плътност от успоредното разкодиране на веществени паметници и текстови извори. Стенописи, икони, църковна утвар, надписи, завещания, пътешественически свидетелства, мемоарни откъси - това са само част от източниците, които използва авторът при реконструкцията на островното минало. С особено проникновение е осмислена архитектониката на иконостаса на манастирската църква "Света Анастасия". Свързана с "античната архитектурна традиция" и с "директното влияние на Атон", резбованата олтарна преграда на островния храм е разтълкувана в контекста на присъщите на православните изкуства канони от края на ХVIII и началото на ХIХ век (с. 35-39).
Светската линия от историята на единствения ни черноморски остров е проследена с подобаваща добросъвестност. Поставяйки акцент върху достъпни на изследователското му поле факти от ХIХ и ХХ век, Иван Карайотов отбелязва дебаркирането на известни персони на острова в хода на военни операции и мирновременни официозни инициативи, припомня обстоятелствата около използването на част от манастирските постройки за затвор в смутните следдеветоюнски времена, маркира част от инициативите на следдеветосептемврийската власт по превръщането на острова в "исторически обект с национално значение" за отбелязване паметта на 43-мата комунисти, съумели през 1925 г. да избягат от островния затвор. Макар и в краткословен порядък в повествованието намира място и информация за етапите в реставрационната дейност по манастирския комплекс, за благоустройствените "мероприятия" на додесетоноемврийската власт, за следдесетоноемврийските инициативи по възвръщане християнското достолепие на претоварения с история остров.
Широко прокараното двуезичие на текста, пълноценната илюстративност и спретнатият научен апарат правят книгата достъпна не само за професионалисти (българи и небългари), но и за по-широк кръг любители на историческото четиво. Аз лично бих спорила с автора по два пункта: 1) склонността му прекалено да българизира културните паметници, свързани с манастирския комплекс от ХIХ век; 2) деликатното премълчаване на част от съществените факти, свързани с "усвояването на манастира" от българското общество и църква през 1901 г. Приемам обаче, че в случая става дума за съзнателно следване линията на умереността и целенасочено спазване тона на християнското благоприличие - два нравствени ориентира, подчертано дефицитни на професионалното ни историописание от последния половин век.
В ненатрапчивия личен план на монографията "Остров Света Анастасия" се срещаме и с "робинзоновската" група на изкушените от магията на оприличеното от Антон Страшимиров на Ноев ковчег място - фаропазители и художници, бюфетчици и писатели, хотелиери и археолози, харпунджии и режисьори... Наред с емблематични за националната ни култура персони на "заклети островитяни", Иван Карайотов разказва и за онези, които по служебен дълг или поради пристрастие към морските приключения свързват съдбата си със стърчащото над вълните късче вулканична скала. По всичко личи, че по подобие на своите съвременни герои, авторът на книгата също е облъчен с магнетизма на това сакрално място. Облъчен до степен, която превръща професионалния му ангажимент на бургаски историописец в мисия на творец, дал шанс дори и на моята балканджийска менталност да усети тръпчивия вкус на морската романтика.

1 Иван Карайотов (р. 1941) е старши научен сътрудник първа степен в Регионалния музей - Бургас. Доктор на историческите науки по антична археология. Безспорен авторитет в средите на българската нумизматична колегия. Личност, принадлежностно обвързана с онази група бургаски интелектуалци, която представлява радикална провокация спрямо постсоциалистическото йерархизиране на културните реалности на столични (високо, средищно, креативно) и провинциални (ниско, периферно, епигонско).

2 Привеждам заглавието във вида, в който стои на корицата и си позволявам да отбележа като плюс на книгата частично двуезичния й характер - основният текст е съпроводен с подробно резюме на английски език, а поясненията под всички илюстрации са на български и английски.

3 Позволявам си да употребявам тук това популярно сред бургазлии наименование и като словесен знак на факта, че става дума за единствения остров по нашето черноморско крайбрежие.


Вера Бонева





Иван Карайотов Остров Света Анастасия/
St. Anastasia Island
(Бургас: Либра скорп, 2004) 136 стр.