Пин код: Лукчета от Петър Петров ("Факел", С., 2004) е добър пример за насоките на издаваната в началото на ХХI век българска поезия, въпреки че авторът признава влечението си и към рими, и към редица популярни автори. Това е нахъсена, навъсена, бъбриво-провокативна поезия, своеобразен литературен поп арт. Подобно на други двайсет-и-няколко-годишни поети, Петров разчита на свободата на интерпретацията, на свободно предложения и изграден смисъл, на липсата на смисъл или на разминаването в смисъла между автора и неговите читатели.
В стиховете му удобно се вместват популярни рекламни фрази, имена и думи на поп и попфолк песни, медийни клишета и символи, медиен жаргон, който се превръща в поетичен слоган. И макар поставените в заглавието "лукчета" да напомнят за нещо соц, за нещо безвъзвратно отминало (като детството например) или може би за сладко-кисела наслада, книгата е крайно съвременна. В нея са вербализирани темите на ежедневието с неговата безперспективност, жестокост, фалшивост, еднообразие, темите на любовта и липсата на любов.
Представените пейзажи са почти изцяло градски, но сякаш публичното (като протест, декларативност, действеност) крие в своите задни дворове и частното (като нежност, интимност, застиналост). Думите са израз на значенията, но смисълът е отвъд тях. Силно подчертаната декларативност на текстовете стига до крайност дори в лирическите моменти.
"Пин код: Лукчета" е книга, която е трудно да бъде осмислена, харесана, отхвърлена. Адмирация обаче заслужава фактът, че Петър Петров е потърсил своя модерен начин да представи чрез стандартите на поезията собствената си версия за емоционалната и материална среда, в която съществуваме.

Мария Попова