What's the fuck?
"Съществува постоянна илюзия по недостижимия обект, и Субект, който мисли, че може да достигне обекта на недостижението си". Този цитат на Жан Бодрийар е надсловът към танцовия спектакъл "Ultimate Illusion" ("Последна илюзия") на "Вrain store" project, представен в театър "Сфумато". Концепцията и хореографията на този сърбо-български проект е на Далия Ачин, представен заедно с Анна Игнатович, Стефан А. Щерев и Вили Прагер. Очакването за оригинална и смислена вечер се оказа излъгано. За пореден път на софийска сцена се правят несполучливи експерименти, чиито опитен обект е публиката.
Става дума за близо 50-минутен "мултимедиен" спектакъл с телевизор, турен на арматурен стелаж, закачен за камера, дек, фотоапарат за моментни снимки и четири стола на колелца (два в червено и два в неопределен сиво-бозав цвят), поставени върху под, постлан с бял линолеум на иначе напълно празната сцена. Тези подробности са от особено значение, тъй като зрителят можеше продължително да ги изучава в присъствието на артистите, както и в тяхното около 8-минутно отсъствие от сцената точно в средата на спектакъла.
Подмамващото мото от Бодриар, подготвящо перспективата за история на неосъществимото любовно желание, възвишено именно в упорството си да конструира Аз-а като копнеж извън "егоистичната битийна самоцентрираност", си остана една последна илюзия. Историята, организираща този опит за танцов и physical theatre, е историята на четири целувки между двете жени, мъжете и жените и двамата мъже, документирани със снимка и излъчени на екрана, видени и от окото на камерата. Защото нищо, което не е заснето, не се е случило и не е било. Очите не са свидетели - такива са само слепите фокуси на камерата. Но работата е там, че историята на тези целувки е напълно външна - те са пози, а не сливане на дух в дух.
Станахме свидетели и на нелеп пластически език. Напълно еднообразната хореография, запаметена още при второто виждане, докрая единствено потвърждава в автоцитати собствената си баналност и безизразност. Друг е въпросът, че през по-голямата част от времето четиримата предимно седят на столовете (с гръб или с лице към публиката) или ходят от единия до другия край на сцената между огледално разположените столове на чифт - червените срещу безцветните. Недомислиците обаче продължават - началото на всяка история е дадено от забележителния въпрос What's the fuck?, надлежно прочетен от лист, сгънат на четири, а края - от изповед пред камерата и зрител пред екрана. Говори се на английски, разказва се нещо на немски, но се псува на български и сръбски, а един от мъжете пародира характерната кинема на Лили Иванова, докато напява естрадна песен. Музикалната среда не е по-сполучлива. Диско от 70-80-те и поп семпли от 90-те и 2000, алогично прекъсвани от ревнивите любовници... Кулминацията на представлението е мигът, когато танцьорът-естраден певец си сваля панталона и бельото и стои срещу публиката, без дори да потръпва. След това се целува с партньора си и го моли на английски да му заплати, защото това е първият му секс с мъж, въпреки че със сластен глас го зове "Желая те, имам нужда от теб".
Все пак изкуството на седенето в стол е по-скоро ежедневно действие, пък и публиката го владее достатъчно добре, за да го определим като авангардно изкуство, натоварено с особен екзистенциален смисъл. Експериментът обаче бе успешен, защото публиката се държа културно и толерантно (отбрано общество от хореографи, танцьори и пристрастни любители на авангарда). Никой не освирка, не си тръгна, напротив - накрая всички надлежно ръкопляскаха. Именно това ме притесни най-много. Публика, апатична към видимото безвкусие, е също толкова апатична и към високите прояви на вкуса. Тя не цени себе си, липсва й самочувствие и самоуважение, щом като не може да отхвърли нещо толкова очевидно неспособно за смисъл и послание. Тогава What's the fuck? - Какво, по дяволите, е изкуство? И какво искаме и очакваме от него, щом не умеем да го разпознаваме...

Петър Пламенов