Спокойната съвест
е изобретение на дявола
- Александър Мойсеевич, как сте? Как са жена ви, децата? Сега сам ли сте в къщи?
- Децата и внуците живеят в чужбина... Жена ми е болна. От възрастта е. Много, много е болна.
- В болница ли е?
- Не, не е. В другата стая е. По цели дни слуша музика, която я спасява; тя живее чрез нея. На 81 е, връстници сме. Понякога, когато се умори от музика, ме моли: "Шурик, може ли да поседя с теб?". Сяда до мен на дивана и гледа телевизия. Но сега другият живот не й е интересен. Жена ми винаги е била тиха... С нея преживяхме дълъг живот и ми е много мъчно за нея. Но животът е такъв. При мен също не винаги всичко е минавало гладко.
- Каква музика слуша жена ви?
- Само класическа. Преди обичаше различни композитори, но сега слуша основно Шопен. Аз също го обичам. Слуша музика сама. Когато влизам при нея, настоява: "Шурик, излез!" Не знам защо, но има нужда да е насаме с музиката.
- Това е твърде лично. Ако отивате на изложба, защо ви е спътник?
- Всеки има своите вкусове. Някои картини лично на мен много ми говорят. А за другиго са неважни и неинтересни, защото той живее друг живот. Близки са ми не най-известните картини, а онези, които проникват в душата ти... Имаше изложба на завършващите Художествената академия и техните учители. На мен ми подейства една картина. Метафора на живота... Беше изобразен стар човек край река. През нея прекарват товари на другия бряг, сякаш от този живот - в другия. До стареца стои млад човек, комуто всичко предстои. И на двамата нещо им е криво. Или друго платно. Авторът му беше сценограф на спектакъл по моя пиеса. Нарисувал този сюжет между другото, върху парче шпертплат. Две къщички на улицата се наклонили една към друга. С малки прозорчета на задните стени. Долу - сняг, а нагоре същото такова белезникаво небе. И те са само двете, тези къщички. Едната е леко жълтееща, другата - леко сивееща... Самотата на две същества...
Имам едно много свидно място - магазина на ъгъла. Нощем, когато не мога да заспя, се обличам - и право там. Там ми дават малка бутилчица водка, защото ме е страх да си поръчвам голяма. Страх ме е, че няма да спра. Там има и бюфетче. "Сто грама! - им казвам. Повече да не ми давате." Отговарят ми: "Тъй и тъй ще дойдете още веднъж, направо я вземайте със себе си". Е, аз наистина отивам отново...

- Самият процес на общуване е важен...
- С годините човек става склонен към усамотяване. Сега се страхувам от общуване с нови хора. Страхувам се, че някой ще дойде и ще трябва три часа да разговаряме, да се старая... Звъни ми непознат човек и казва: "Искаме да дойдем и да се докоснем до ръкава ви." А аз му отговарям някак рязко: "Знаете ли, аз сам сега ще докосна ръкава си и ще ми стане по-леко." Но след това те все пак идват и... с тях ми е добре, комфортно ми е... Защото общуването с хората е най-важното условие за щастлив живот. Веднъж в телевизията ме попитаха: "Какво е щастието?" Отговорих: "Радостта от общуването". Та в това магазинче на ъгъла... Толкова ми е хубаво да отида там нощем и да пийна. В къщи, когато пия сам, някак не е същото... А когато продавачката, девойка-цвете, стои срещу мен или поне ме поглежда доброжелателно, вече сякаш не съм сам. И толкова скъпи ми станаха хората от магазина! Голяма радост е общуването с добри хора, които поне малко те обичат. Когато на разни срещи ми подаряват цветя, винаги нося всички букети в магазина. Жена ми от цветя не се интересува. Те, моите скъпи момичета, са съсипани. Дежурят по 12 часа, а нощем е тежко - това е голям магазин... Толкова ми е мъчно за тях... Веднъж казах на едната: "През ХIХ век са целували ръцете на жените. Представете си, че сте в ХIХ век. Ще разрешите ли да целуна ръката ви?" А тя: "Ох, моля ви, мръсна е!". А аз отговарям: "Но пък вие сте жена!" Освен това, някой от купувачите ще види, че вместо да крещи, може ръка да целува. Забелязвам, че младите момчета, които се въртят около всяка от продавачките, започват да им целуват ръка.
Ето така живея, "запленен от тези момичета в цвят" и с тях ми е добре. Виждате магазин, където внасят мръсни кашони, а за мен той е място, където млади дами с усмивка дават на хората да пийнат...

- Родом сте от Белорусия. Как попаднахте в Питер?
- Роден съм в Минск, след това дълги години живях в Москва и чак през 1949 се преместих в Питер. Все още са ми скъпи малките московски улички. Старият Арбат ми е скъп, булевард "Гогол". Когато учех в училище, не знам защо ми се струваше, че любимият ми поет Пастернак живее някъде на булевард "Гогол". И досега тези места са ми като родни... А тук всичко ми беше някак... Първо, Невският проспект... Мислех, че е така широк, така по гоголевски необикновен, така пушкински, че не всяка птица ще може да долети до средата му! А той - един такъв... Та в Москва "Тверская" е по-широка! Освен това, живеех сам, под наем, в някакви кьошета, в някакви стаички... И Питер стана за мен Петербург на глухите улици, на малките мрачни стаички в сутерените, Петербург на Достоевски - горчив и жесток. И трябваше да се живее тихо... Градът е красив, но не красотата му стана главното за мен.
- В Петербург ви поканиха вече като драматург, нали?
- Не. Тогава учех в киноинститута, въпреки че се прекланях пред театъра. Театърът - това е Чехов, Шекспир, Шилер... А киното е "Сърцата на четиримата", "Трактористи". Такива мътилки. Не се реших след войната да кандидатствам в театралния институт. Мислех си, че съм бездарен. И постъпих в киноинститута, презирайки киното. А когато го завърших, пристигна заявка от студията за научнопопулярни филми - да им пратят човек, завършил сценарния факултет, но и да е фронтовак. А като фронтовак ме поканиха, за да им обяснявам как да си намотават партенките, как да разглобяват винтовката, автомата... И прочее. Времето беше много тежко, беше невъзможно да си намериш работа. Тъкмо вървеше борбата с космополитизма и други подобни... Когато директорът на студията ме видя, лицето му се удължи - сигурен бил, че всеки фронтовак е руснак... И изведнъж идва фронтовак, а той - евреин. Директорът ме мразеше, така че за мен това беше трудно време...
Още в Москва реших: не искам да пиша така, че да лъжа или да върша насилие над себе си. Край. За мен това беше окончателно.
И ето, взеха ме в научнопопулярната студия. Тогава правеха малко филми. Всички бездарни режисьори се втурнаха да снимат учебни филми - до един тъпи. А и аз страшно и дълго се измъчвах, че съм бездарен и за нищо не ме бива... Така стана, че ме възпитаваха не много близки хора. Нямах баща и майка, онези, които ти внушават своята любов и съзнанието, че имаш някакви достойнства... И чак 10-15 години след като свърши войната, изведнъж си помислих: какво ще стане, ако опитам да напиша пиеса?..

- Бихте ли могли днес да напишете такива пиеси, както тогава?
- Не. Въпреки че и днес ме трогва, когато на сцената се открият и се събират двама души, когато изведнъж им става хубаво... Но всеки ден много силно усещам колко уродливо е станало масовото съзнание. От долу до горе всичко е пронизано от престъпното, непочтеното. Съзнанието на хората стана криминално.
- Казват, че трябва да имаш голям ум, за да крадеш...
- За да крадеш, трябва да нямаш съвест, да нямаш срам, трябва да можеш така да общуваш с хората, че да вярват на негодниците... Освен това ме плаши общата представа, че сме свръхдържава. Че сме били по-силни от всички други, че ще им дадем да се разберат... Веднъж пътувах с някакъв генерал във влака. Той казваше: "Европа веднага ще я оправим, а Америка сама ще се застреля!" Това общонародно съзнание ми се струва ужасно. Знаете ли кой бе най-радостният ден от живота ми? Онзи от 1941 година, когато обявиха войната. Представяте ли си? Служих в армията в Западна Украйна. Имахме много строг сталински казармен режим. Без отпуски. Само дисциплина и дресировка. Понякога по време на ученията беше толкова тежко, че животът ни се струваше ад... И изведнъж - война! Схванахме го като скорошна свобода. Викахме "Ура!". Представяхме си, че сме победители, маршируващи из разни градове на Европа. Най-сетне ще видим свят, вместо тези сиви казарми! А врагът по някакъв начин ще бъде разбит без загуби...
- Съзнанието ни е такова отдавна. Но вие намирахте за пиесите си герои, които са раними и горди...
- Май Розанов беше казал: спокойната съвест е изобретение на дявола. Мисля, че в изкуството всичко се определя от две неща - биография и съвест. Не възторг от себе си, а съвест. Съвест имах. И усещането, че не съм нито по-добър от другите, нито по-лош. Че съм като всички. Редник в армията. Войната също не е бог знае каква радост. Но там имаше усещане за съвест. Защото наоколо са същите като теб редници. Някой загива пред очите ти, но ти не усещаш голяма радост, че си още жив... Когато описвах характерите, честно казано, писах от свое име. Има ме във всеки характер.
- А женските образи?
- Веднъж ме питат: "Как се отнасяте към жените? Какво ви е интересно в тях?" Отговорих: "Към тях изпитвам преклонение и съчувствие. Това са много силни чувства. Пред всяка жена можеш да се прекланяш." Въпреки, че ще кажат: какво пък има толкова за преклонение? Пред кого да се прекланяме, пред продавачките ли? Но аз така го чувствам. Затова така съм описвал жените. Имам малко женски образи. Например от спомените ми за детския дом. Те са същите като мен. Неуверени в себе си, боледуват, че в живота им не всичко се нарежда. Излезе, че това е свойствено на страшно много хора. Обичат нещата ми не защото пиша хубаво, не! А защото са "за мен и за приятеля ми". Излиза, че има хора, чиято съвест не е спокойна, които ги е срам за себе си и за държавата ни... Сега изведнъж започнах да усещам неочаквани неща. Усамотих се и престанах да ходя на театър. Много неща ми станаха чужди. И изведнъж случайно гледах постановките на два нови театъра. Там имаше такава чистота на душите!... Видях кълнове на чистота, на талант, на съвест. Надявам се, че те все пак ще намерят своето място в този живот, ще го намерят.
- Бихте ли искали да се възродят пиесите ви?
- Онова, което е било някога, вече е остаряло. Но, колкото и да е странно, пиесите започват да ги поставят отново. Включват "Записки на нетрезвия" в различни мои стари пиеси. Никой преди не ги правеше, това е проза. Нищо не съм подготвял за сцена. Режисьорите сами правят всичко. Надявам се да ми го покажат, но го вършат сами. И така е по-добре, тогава се получава нещо, което не съм и очаквал. Това ми е много скъпо.
- Но едно е вашата нетрезвост...
- Сега всички, сякаш нарочно, ми казват: "Колко добре изглеждате!" Но е задължителна и втората част: "А преди година изглеждахте ужасно..." Не знам какво стана с мен. Не знам от какво оживях.
- Тогава изглеждахте пречупен, а днес сте много енергичен...
- Вече не се старая да изпия много. Ставам по-умен и почеркът ми става по-равен и красив. Като пийна в онзи магазин през улицата, веднага започвам да записвам всичко, което ми идва в главата. Мисля си, че за това трябва да пиша...
- Казват, че когато си "на градус", писането спори повече. Така да се каже, издигаш се над прозата на живота...
- Само в началото изглежда, че възниква нещо ново и неочаквано дори за теб самия. След това го прочиташ - безсмислица. При всеки е различно, но, ако пишеш пиян, се получава безсмислица. Знаете ли защо ми помагат стоте грама? Преставам да бъда неуверен в себе си. По дяволите, че не съм много талантлив и всякакви такива работи! Изчезват комплексите, страховете. Защото понякога ми се струва, че животът свършва. Нищо не искам да върша, жена ми е болна, децата са в Америка... Но те живеят прекрасно.
- Помагат ли?
- Нямам нужда. Не искам.
- Нормална пенсия ли ви даде държавата?
- В това отношение всичко е наред. Пенсия на инвалид от войната. Освен това, получих една след друга три награди. Просто съм различно дърво, както е казал един поет. Не съм програмиран за ролята на старец...
- Сигурно затова в живота ви се появи друга любов... Дори посветихте стихове на тази жена!
- Да, започнах да й пиша нещо смешно. Тя лесно се смее и обича, когато я развеселявам. Въпреки че е завършила театрознание, мрази театъра. Тя е от друг век, някъде от ХVIII, много е одухотворена...
- Отношенията ви с жените не са прости.
- Страхувах се, притеснявах се от жените, защото... По-големият ми братовчед, един такъв висок, красив актьор, веднъж казва на жена си: "Как мислиш, ще може ли някога някоя жена да обикне Шурик?" А тя някак замислено му отговори: "Защо, защо пък не?" Случайно ги чух, погледнах се в огледалото и разбрах, че тази страница за мен е затворена... След това разбрах, че четири момичета едновременно са били влюбени в мен. Но и през ум не ми е минавало.
- Какво е отношението ви към вярата, към Бога?
- Много вярвах в Бога, докато не видях по време на войната ужасни рани, черва на снега... Ако Бог е виждал всичко това?... И нищо. Карайте, момчета, карайте нататък!... За мен нещо по-висше олицетворява Христос, който заради хората отива на кръста. Веднъж написах стихове:
Убитите останаха там...
А ние засега сме живи!
Все допиваме фронтовите
отпуснати ни завинаги сто грама.

Преминаха дъждовете, всичко изсъхна,
снегът валя и вече се стопи.
Смятахме, че пред нас е мрак,
но, виждам, там зазорява...*


Сп. Персона, кн. 4-5, 2004, Москва

* Подстрочен превод.
Анатолий Мелихов
От руски Никола Вандов


Александър Мойсеевич Володин (1919 - 2001)
1941-1945 - участва във Великата Отечествена война.
1949 - завършва сценарния факултет на ВГИК.
1954 - излиза първата му книга с разкази.
1965 - излиза "Звънят, отвори вратата" - първи филм по негов сценарий.
1978 - получава награда на Всесоюзния кинофестивал за филмите "Портрет с дъжд" и "Смут на чувствата".
1981 - получава Държавната награда на РСФСР "Братя Василиеви" за филма "Есенен маратон".
1997 - получава наградата "За чест и достойнство" на руския фестивал "Златната маска".
Пиеси: "Момичето от фабриката" (1956), "Пет вечери" (1959), "На гости и у дома" (1960), "Моята по-голяма сестра" (1961), "Идеалистката" (1962), "Назначение" (1963), "Две стрели" (1967), "Каструча" (1968), "Дулсинея Тобоска" (1969), "Гущерица" (1969), "Божията майка" (1970).
Киносценарии: "Пет вечери" (1965), "Приключенията на зъболекаря" (1965), "Дъщери и майки" (1974), "Есенен маратон" (1979).
Книги: "За театър и кино" (1967), "Оптимистични бележки" (1967), "Записки на нетрезвия" (1991).

Разговор с
Александър Володин



Александър Володин - писател, драматург, сценарист - е цяла епоха в руските кино и театър. Роден е на 10 февруари 1919, в деня на смъртта на Пушкин. Умира през декември 2001 г. Анатолий Мелихов - фотограф и журналист - успял да се срещне и да разговаря с Александър Володин само 10 дни преди смъртта му. Разговорът се провел в дома на писателя в Санкт Петербург, на ул. "Пушкарская" 44. Предоставяме на читателите този разговор във вида, в който го е запомнил и запазил събеседникът на писателя.