Днес няма алтернатива на свят

Човешки права v/s демократизация

- Събитията в Украйна - или поне може да се разсъждава в тази посока - показват апетити за разширяване на европейската сфера на влияние. Но едно евентуално разширяване към Украйна - след България и Румъния, след Хърватия, след Турция - няма ли да изправи Европа пред проблема за (да го наречем така) "неуправляемата й голямост"?
- Колкото по-голям става Европейският съюз, толкова по-голяма е периферията, която той започва да привлича. ЕС никога не е имал интерес от това да се отваря към Украйна. Украйна винаги е изглеждала от гледна точка на Европейския съюз като пространство, в което се регулират отношенията на Брюксел с Русия и - ако трябва да използвам езика на Ялта - тя винаги е изглеждала като място, което ще бъде или 60 % прозападно и 40 % проруско, или 60 % проруско и 40 % прозападно. Т.е., на Русия не й се позволява пълна свобода, но и страната не е част от европейското пространство. Това разбиране на украинския проблем беше институционализирано с въвеждането на термина "Съседи на Европа".
- И все пак, как да интерпретираме украинската революция?
- При източноевропейските революции, да използваме тази дума, това, което пленяваше въображението на хората, бе една идея за Европа, като под "Европа" се разбираше съвременният Запад и собственото предкомунистическо минало. Проблемът на Европейския съюз е, че за хората в украинската революция притегателен център е не толкова "Европа", колкото членството в Европийския съюз. Може да се каже, че ако промените през 1989 г. бяха "европейски", сегашните са "ЕС тип" промени.
И тук е голямото предизвикателство пред Европейския съюз: Европа има много успешна външна политика, когато предлага членство. И в същото време Европа се оказва напълно безпомощна, когато не предлага членство. Европейските пари не произвеждат влияние там, където няма перспектива за членство. Пример е Палестина. На глава от населението Палестина е получила повече пари, отколкото са получили нашите страни при присъединяването си. Въпреки това влиянието на Европа там е нулево. Посланието на американската външна политика винаги е било: "Вие може да бъдете като нас, ако правите това, което искаме". Силното послание на Европа е отправено не толкова към отделния човек, колкото към цели общества - "Ако вие сте като нас, вие ще бъдете едни от нас". Това е много силно послание, но то става и големият проблем на Европа. Европейският съюз не може да контролира своята сила на привличане. Както на американците най-голямата им сила и най-голямата им уязвимост е военната им мощ, така най-голямата сила и най-голямата уязвимост на Европейския съюз е привлекателността на съюза.

- Като че не можем да говорим за Европа, без да намесим Америка.
- Естествено. Разговорът за Европа е винаги и разговор за Америка. Не случайно единственият вестник, който може да бъде наречен общоевропейски вестник, е американският "Интернешънъл Хералд Трибюн". Единственото интелектуално издание, което пресича границите на европейските национални държави, е американското "Ню Йорк ривю ъф букс". И единствената книга със заглавие "Защо следващият век е европейски век" е написана от американец.
- Интересно е да как споменатото от вас силно послание на Европейския съюз се съотнася с позицията на Буш?
- В историческата му реч при встъпването в длъжност за втори мандат централната идея е, че в момента главната мисия на Съединените американски щати в света е увеличаване на свободата, даже износа на свобода и демокрация. Ако погледнем книгата, която Буш цитира като източник на своето вдъхновение, преди да произнесе тази реч (книгата на израелския политик Натан Шарански, който прекарва девет години като дисидент в съветския затвор), този автор и тази книга много ясно, според мен, посочват източниците на новата доктрина на Буш. Единият е така наречената дисидентска идея за политика на яснотата. Първите две-три години веднага след '89 година европейската левица тръбеше как политиката на моралната яснота, която идва от източноевропейските дисиденти - хора като Хавел и Михник, ще обнови европейското ляво и виждаше в този тип политика съюзник. Оказа се, че разделянето на обществата на "общества на свободата" и "общества на страха"; преобръщането на Веберовата позиция, че политиката се ръководи от етиката на отговорността, и свеждането й изцяло до етика на убеждението, е нещото, което източноевропейските политици дадоха по-скоро на Буш, отколкото на европейската левица. Нещо повече - цялата американска идея за износ на демокрация се базира на универсализирането на опита на Източна Европа. И това, което се случва сега, по парадоксален начин е едно моралистко пренаписване на историята на Студената война. Шарански твърди, че Студената война всъщност е била спечелена от ястребите в американската външна политика - става дума за поправката "Джексън - Ваник", за Роналд Рейгън. Идеята, че самата история на Студената война всъщност е доста по-сложна, че по времето на политиката на размразяване голяма част от комунистическите елити получиха възможност много активно да общуват със Запада и това ги демобилизира (а някои биха казали - и деморализира), остава напълно игнорирана. Второ - остава тотално подменено онова, което всъщност движеше източноевропейските общества тогава. Дали наистина беше само стремежът към свобода, или по-скоро желание за западни стандарти на консумация: западната медиа създаваше потребителски очаквания, които социалистическата държава не можеше да удовлетвори.
Така че тази универсализация на източноевропейския опит, съчетана с универсализация на израелския опит - опит на една обсадена държава - е в основата на виждането за съвременната американска политика по света. Обсадени и морално прави.
Това поставя европейците пред голям проблем. От една страна, те не могат да се обявят срещу желанието на Буш да изнася свобода и демокрация - самият европейски проект се базира на идеята за сигурност, разбирана като съюз на държави, които споделят общи ценности. От друга страна, политиката на моралната яснота е политика, която много трудно може да се превърне в реални политически действия. Да се идентифицираш с всички политически затворници в различните репресивни режими по света е трудно, дори и само по простата причина, че тия затворници имат различни политически убеждения. И тук Европа ще се окаже в много сложен казус - от една страна, самият Европейски съюз, когато говори за външна политика и използва своята морална сила, говори езика на демокрацията и демократизацията. От друга страна, ЕС рискува демократизацията да бъде схваната като американизация и той самият да стане жертва на това.
Затова мисля, че постепенно защитата на човешките права, а не износът на демокрация, ще се окаже в центъра на политическата риторика на Европейския съюз. Защото човешките права са универсална ценност и ние имаме право да искаме от всички държави и режими да ги съблюдават. Демокрацията е въпрос на избор и на национална специфика, така че ние нямаме право да налагаме един или друг политически режим.
През последните десет години като че ли двете тези бяха размесени - разви се тезата, че понеже демокрацията най-добре защитава човешките права, то политиката на съблюдаване на човешки права е същата като политиката на демократизация. Нещо повече - политиката на демократизация като център на външната политика намали натиска върху полудемократичните режими, които систематично нарушават човешките права. Ти може да си демократична държава, това не ти пречи да нарушаваш човешките права, както става ясно - особено в чужди държави.
Така че това, което очаквам, е изведнъж Европа да започне да говори много повече на езика на човешките права. Докато САЩ ще продължат да говорят на езика на износа на демокрация.

- И все пак, Украйна?
- Разбира се, Украйна ще бъде един голям проблем за Европейския съюз. Какво ще прави Европа с Украйна, може ли да й каже, че не й обещава членство? Защото ако Европа се разшири прекомерно, как ще функционира чисто институционално?
Друг голям проблем за Европа са Балканите. В рамките на следващата година и половина Европейският съюз ще се изправи пред следното (за мен - много силно) предизвикателство. Или да започне много ранни и бързи преговори за присъединяване с всички страни от бивша Югославия плюс Албания, или до година и половина, по силата на обстоятелствата, ЕС да се окаже колониална сила на Балканите. Косово и Босна (в някакъв смисъл и Македония) или ще бъдат колонии на Европа, или ще бъдат част от Европейския съюз. Една дилема, която и в двете си части не е удовлетворителна за всички. Позицията на България е малко по-лесна от тази на големите, говоря за Франция и Германия. Ние имаме интерес от започване на преговори с балканските страни. Евентуално тяхно членство в Съюза ще е стабилизиращ фактор. (Между другото, това е единствената рамка, в която може да бъде решен косовският проблем. Единствената.) За страни като Германия и Франция това не е лесен избор, защото бившите Югославски републики могат да се окажат силен блок от гласуващи държави в рамките на ЕС. А вече гласуването не е без значение от гледна точка на това как изглежда Европейският съюз, кои са приоритетите му, дори, колкото и патетично да звучи, каква е ценностната му система. Ужасът на големите държави - Германия, Франция, Великобритания - е, че вече не са достатъчно големи.

Европейският секуларен либерализъм

- Поставя ли се под въпрос идеята за ядрото на Европа?
- Идеята за ядрото до голяма степен вече избледнява. Имаше две визии, грубо казано, за това как изглежда Европейският съюз. Едната - Съюзът е базиран на политическа идентичност, но политическа идентичност, основана на културна идентичност. Тази визия минаваше през идеята за ядрото и за споменаването на християнската традиция в Европейската конституция. Другата е мисленето на Съюза като пространство на политическа и икономическа сигурност. ЕС е започнал с решаване на проблем на сигурност, след което е тръгнал икономически, чак след това е дошъл споменът за една Европа отпреди войните, в която европейската идентичност е културна идентичност. Според мен, за Франция и Германия идеята за ядрото става по-малко привлекателна.
Първо, с разширяването към Турция периферията става прекалено важна. Ядрото можеше, а и досега продължава да бъде алтернатива единствено ако Германия и Франция можеха да убедят и Великобритания да влезе в него. Едно ядро, в което не присъства Великобритания, всъщност може да доведе до самоизолацията на Франция и Германия, Люксембург и страните около тях.
Второ, специално по отношение на външната политика стана ясно, че тъкмо защото Европейският съюз вече е толкова голям, за пръв път малки и не толкова важни страни могат да диктуват решения. Четири или пет държави наложиха политиката по отношение на Украйна. За тези страни случващото се там беше важно - Скандинавските страни, Прибалтика, Полша с традиционното й отношение. За мен големият парадокс е, че именно поради сложния характер на Съюза, той е принуден да се държи като морална сила, без непременно да иска да бъде такава. Геополитическият интерес на ЕС не предполагаше такъв ангажимент в Украйна. Но единствената обща политика, която те можеха да предложат, беше тази. И всъщност ЕС става някак заложник на самия себе си.
И трето, проблем безспорно е икономическата криза в Германия и Франция. Те (специално Германия) не се чувстват икономически толкова силни, че да могат да предложат ядрото като силна точка на привличане за другите.

- Говорите за приемането на Турция в Европейския съюз, като че ли нещата са решени, а те май не са съвсем.
- Приемането на Турция в Европа може да се проточи с години, въпросът е, че дефинирането на Европейския съюз като културна зона вече не е възможно. Със самото започване на процеса на присъединяването й то е вече невъзможно. А и за страни като Франция все повече проблемът "Турция" се превръща в проблем за това как да се държат с исляма вътре в собствената си страна. Можеш да се противопоставиш на приемането на Турция, но какво ще правиш с петте милиона мюсюлмани в собствените си предели? Така че, когато говорим за най-важните събития в Европа през миналата година - разбира се, едното е започването на преговори с Турция, другото е Украйна; но третото е убийството на Ван Гог и холандската криза. Защото това е новият тип криза, това е вече "вътрешна" криза на Европейския съюз. Криза, която се случва в центъра, не се случва в периферията. Реакциите на "кризата Ван Гог" показват определени тенденции и засягат Запада като цяло. Показват, например, втвърдяването на определен тип религиозни идентичности. Налице са симптоми за кризата на секуларния либерализъм във вида, в който съществува. Много дълго Европа гледаше на секуларния либерализъм като на своя същност. Днес по странен начин се е засилила привлекателността на Буш и на неговата политика. И това може да бъде видяно в риториката на политически лидери като Никола Саркози във Франция; може да бъде видяно в определен тип риторика дори в страни като Холандия и Германия, където идеята за политическа идентичност, за политика, която изцяло се базира на намаляване на културната, а не на икономическата несигурност, става основна. И затова за мен ключовият извод е: ние влязохме в политика, в която най-важното са застрашените мнозинства. Мнозинства, които започват да се чувстват заплашени. Това е свързано с много важно демографско изменение: Европа застарява. Изведнъж Европа се оказва преследвана от това, което ние на Балканите познаваме много добре - демографското въображение. Постепенно тези мнозинства започват да си представят "застрашено" бъдещето на собствената си страна или на собствения си град. Примерно: "мнозинството от избирателите в Амстердам през 2015 г. ще бъдат мюсюлмани"... Този тип демографско въображение променя начина, по който гласуваш. Убийството на Ван Гог беше индивидуален акт и реакцията на холандската общност не е свързано конкретно с този факт, а с новата чувствителност, която са развили мнозинствата на базата на всички тези фактори. Ако това нещо се беше случило преди 10-15 години, то нямаше да породи такава реакция. Нещо повече: интересно е, че, за разлика примерно от бомбения атентат в Испания, който никога не можа да се превърне в европейския 11 септември (по много причини той си остана испански феномен; солидарност имаше, но никога не стигна нивото на европейско събитие), по странен начин убийството на Ван Гог отекна много силно в Германия. Много коментари, много преводни материали. И това ми се вижда изключително важно, за да разберем тази нова чувствителност.
- Въпросът с това натрупващо се напрежение, което не може да бъде скрито, е дали Европа би могла да управлява една евентуална бъдеща - и европейска - криза с подобен (да кажем, религиозен) характер?
- Мисля, че най-трудното вече минава... Разбира се, развитията могат да бъдат повече от едно, но колкото и да е странно, в различните страни тази криза ще разделя, но и ще обединява хората около европейската идея, около Европа. Именно защото се случва вътре в Европа. Този вътрешен дебат ще се случва вече не само в рамките на националната държава; тези, които решават проблема, ще действат в по-широко пространство. От друга страна, ще бъдат търсени различни решения и в този смисъл - парадоксално - Европейският съюз ще се откаже от идеята за някакъв тип унифицирани решения. Може да се окаже, че за новите предизвикателства Европа разполага със (и използва) различните си традиции... Да кажем, републиканската традиция във Франция предполага едно решение; колониалната традиция във Великобритания предлага напълно различно решение на същия проблем, независимо че чувствителността е сходна. И - да продължим с парадокса - с решаването на подобни "вътрешни" кризи Европа ще се връща към националните специфики...
- Тоест, етно-религиозни напрежения ще припламват, но да гледаме оптимистично. Обаче има и песимистични погледи - че рано сме погребали културната принадлежност и т.н.
- Не мисля, че от тази гледна точка има някаква причина да бъдем по-скоро оптимисти, отколкото по-скоро песимисти. По много причини. Европейският съюз има реални проблеми, които са и демографски, и икономически. Видяна през тези проблеми, Европа не е най-доброто място на света. Застаряването на едно общество винаги е било много голям въпрос. Много от икономическите плюсове, които Европа има, в същото време са съпътствани от безспорното икономическо надигане на други региони в света. И Китай, и Индия... дори ако се погледнат последните резултати от успеха по математика, ще се види, че Азия се представя много по-добре от Европейския съюз. Европа продължава да бъде супербюрократизирана, супербавна в една ситуация, когато започват необратими промени в социалната държава. Много важен е и начинът, по който новата периферия на Европа реагира на промените или на проблемите на общността. Кризата на солидарност в Източна Европа е чудовищна. Източна Европа няма усещането, че дължи някому нещо. Източноевропеецът се самопоставя като някакъв човек, комуто трябва да се дава. Източноевропеецът не е солидарен дори в рамките на собствената си група. Това е другата криза и тя е реално съществуваща. За да може политическо образование като Европейския съюз да функционира, очевидно трябва да има съобщност. Това значи, че на мен, като европеец, шведът ми е по-важен от африканеца. Странното е, че ЕС продължава да бъде солидарен на ниво институции, при преразпределяне на пари. Но на ниво интерес на европееца към другия европеец, особено към - както се казва - новия европеец, солидарността не е факт. Интересът към Източна Европа беше по-силен в началото на 90-те, отколкото е сега.

Бунтът на аполитичните мнозинства

- Защото сме още в преход...
- А докога ще сме "в преход"? Единствената утопия в Източна Европа, която оживяваше и преживя в това последно десетилетие, е утопията на нормалността: всичките си кризи продължаваме да ги изживяваме като кризи на прехода. (По същия начин, колкото и да е странно, социализмът се справяше с проблемите си. Всяко нещо, което после се оказа, че е същност на социализма - като да кажем феномена на връзките, засилената консумативност и интерес към материални ценности - беше обявявано за буржоазна отживелица.) В момента всичко, което е същност на модерната демокрация в XXI век, се обявява като особеност на прехода. Например: били се размили в България заради прехода границите между ляво и дясно. Къде те не са размити? В Германия ли не са размити, във Франция ли, във Великобритания ли? После, политическите партии били в криза заради прехода. А къде не са? Всякакви такива лесни обяснения. Че българското общество ще се либерализира вследствие на влизането си в ЕС... Но отварянето към ЕС ще либерализира едни групи и ще ксенофобира други групи. По много странен начин класическият прогресизъм от края на XIX век в България оживя преди влизането й в Европейския съюз. Това, което на българина му предстои да разбере, е, че влизането в Европейския съюз няма да му реши тези ключови проблеми. Всъщност всичко, което е мислил за ненормалност, е нормалност; и непоносимата лекота на нормалността на тия проблеми е това, пред което ще се изправим. Обществото ще трябва за започне да се държи сериозно със себе си. Защото докато мисли себе си в категорията на патология и норма, човек не се държи сериозно със себе си. Това е инфантилно. То не е само български феномен, това според мен се случва в цялата периферия. В по-малка степен и унгарци, и поляци, и пр. стоят в парадигмата нормално-ненормално. Добре, но след 10 години пак ли ще мислим, че някак си всичко, което на нас ни се случва, е ненормално. И коя е нормата?
- Различният изминат път винаги си казва думата. Гледам примерно телевизионен дебат с участието на латвийци и французи - виждам различни хора. Французите слушат и гледат смаяно едва прикрити националистични настроения.
- Разбира се. Прибалтика просто търси суверенитета си. Едва намерила го, изведнъж попада в система, в която суверенитетът е споделен. Това се знае на теория, но теорията не променя начина, по който човек изживява суверенитета си. Тия 50 години различна история няма да изчезнат. И въпросът е, че от влизането в ЕС не следва автоматично, че можеш да конструираш западноевропейска норма и да мислиш, че си в процес на нормализация. Това е същият проблем като с модернизационните теории - това, че се модернизираш, не значи, че един ден ще завършиш като английско общество. Няма как да стане...
Все си мисля, че първото, което ще се случи след влизането ни в Европейския съюз, е, че допълнително ще се циментира пропастта между елитите и обществото като цяло... Появява се някакъв нов популизъм. Не обаче като популистките партии в Западна Европа, т.е. не става дума нито за Льо Пен, нито за Хайдер. Нещо друго се формира. Ако използваме езика, който говори за постмодерната ситуация, бих го нарекъл популистката ситуация, populist condition. Защо? Защото популизмът не е стил на поведение, не е някаква специфична идеология, това е структуриране на политическото като конфликт между две хомогенни антагонистични групи. От едната страна е "корумпираният" елит, от другата - "чистият" народ. Когато мислиш в категорията елит - народ, или си популист, или си елитарист. По принцип популизмът започва да става все по-масов, защото европейската интеграция определено създава независимост на елитите... В същото време елитите си дават сметка, че колкото и да са силни политически в своята страна, това не е достатъчно, за да променят дадена политика, защото тя не се регулира от вътрешния политически процес. И резултатът е следният: уплашени от тази нова ситуация, елитите отговарят с поведения, които ми се виждат дълбоко сгрешени. Едното проповядва мита за прозрачността - видите ли, ако направим взимането на решения прозрачно, това ще ни легитимира и ще ни направи приемливи за хората. (Ще дам най-простия пример: Ако някой не приема приватизацията като такава, дали вие приватизирате по прозрачен или непрозрачен начин, това нищо не променя. Нещо повече: няма нищо по-подозрително от прозрачността. Ако ти си склонен да не им вярваш, това, че те се опитват да бъдат по-прозрачни, само увеличава твоето подозрение, че нещо страшно ти се готви. Затова има пряка зависимост между стремежа на елитите към прозрачност и разцъфтяването на конспиративното мислене, конспиративните теории.) А тъй като повечето хора от тия елити са социализирани през 60-те години, те мислят, че антиелитното настроение е породено от желанието на хората за политическо участие. И затова са всичките тия плебисцитарни и всякакви други форми за въвличане на населението да участва във вземането на решения. Но този тип нови мълчаливи - или невидими - мнозинства, които виждаме и в Западна, и в Източна Европа, не искат участие. Те искат лидер, който да прави това, което искат. Това е бунтът на аполитичните мнозинства, а не бунтът на политизираните от 60-те години. През 60-те години се появяват хора (включително и контраелити), които искат да реформират населението, то не им харесва такова, каквото е. Говори се за еманципация... Това е по-скоро популизъм, идващ от ляво. Популизмът, който идва от дясно, казва друго: хората са си добри и са си прави. Но ние нямаме лидери, които да правят това, което хората искат. И най-абсурдното е, че докато всички теоретично съобщават, че едва ли не умирали лидерски партии и лидерски позиции, в Западна Европа и в Източна Европа виждаме точно обратното. Ако нещо е във възход, това въобще не са програмните партии. От тази гледна точка според мен този век ще се окаже популисткият век.
И причините за надигането на тоя популизъм са много. Едната, най-коментираната, е, разбира се, съвременната медиа, която поради огромната конкуренция е силно таблоидна. За разлика от медиата на ХIХ и началото на ХХ век, тя не е педагогическа, не е идеологическа в този смисъл. Тя иска да обслужи предразсъдъците на мнозинството или на това, което тя си мисли, че е мнозинството. Втората причина е образованието - масите вече се оказват точно толкова образовани, колкото т.нар. елити. И третата е, че всъщност елитите никога не са били по-свободни, отколкото са сега. Колкото и да е странно, Европейският съюз и глобализацията могат да се разглеждат и като движение за освобождение на елитите от отговорност към населението. По няколко причини:
Икономическите елити са вече много по-малко заложници на територии. Поради смяната на типа капитализъм, те стават много по-подвижни. А и в момента, в който изчезва страхът от национализация, те няма как да бъдат контролирани... Политическите елити непрекъснато играят на две сцени. От една страна, те казват на международния фактор: не можем да направим това, защото населението не ни дава. От друга, казват на населението: трябва да направим това, защото ни кара международният фактор. И всъщност си правят онова, което искат - или не правят онова, което не искат да направят. Това е абсолютна свобода.
Така че социалната държава, която се е занимавала с това да преразпределя рискове, е заменена (ако използваме Хегеловата идея за хитростта на разума) с хитрата държава, която през цялото време преразпределя отговорности. Тя през цялото време казва: това не зависи от мен, онова не зависи от мен... "Освобождението на елитите" води до тотална криза на идеята за елит. Защото самата идея за елит е да мислиш привилегията като отговорност. (Това, че си образован по-добре, това, че си имал друга възможност за развитие, те кара - както е в класическия английски вариант от XIX век - патерналистично да се чувстваш отговорен.) Парадоксът е, че меритокрацията унищожава елитите, а не ги заздравява. Именно защото някой е постигнал своя успех благодарение на това, че е бил по-умен, по-бърз на пазара, по-образован... той не мисли, че дължи на някого нещо. Тези, които живеят много добре - и семействата им живеят добре, и децата им - те вече не мислят това като привилегия. Мислят го като естествено състояние. В момента, в който мислиш, че всичко хубаво, което ти се случва, не е привилегия, ти не мислиш в категория на социални отговорности.

Парламент, избиран на лотария

- И така, наблюдаваме едни напълно опортюнистично настроени елити... Няма цел, която да се гони, само "поправяш" реалността. На дребно.
- Е, това са "постутопичните" елити. Когато има голям проект или утопия... тогава ти или си отговорен пред някаква група, или си отговорен пред историята. "Утопичните" елити, поради това, че се чувстват отговорни към някаква отвъдност, се държат по определен начин - те имат идеи за алтернативни общества. Проблемът днес е, че има безалтернативност, в смисъл, че лявото е левият фланг на реалността, нищо повече. Днес няма алтернатива на свят. И в момента, в който приемаш света такъв, какъвто е; в момента, в който започваш да мислиш, че светът не може да бъде променен, единственото рационално поведение е опортюнистичното. Защото в крайна сметка ти или си опортюнист, или си луд. И това създава, разбира се, криза, това е един от големите проблеми на съвременността. Оттук има две линии на мислене. Едната е да констатираме, че елитите са нелегитимни в очите на обществото, но да приемем, че това вече е тяхното естествено състояние. Другата линия е да се мисли нелегитимността на елитите като проблем, който има решение. Всъщност класическата популистка ситуация наистина е "Биг брадър" - в нея да си елит означава просто да си номиниран за изгонване, разрешено ти е само да се разходиш по сцената. Нещо повече: разрешено ти е да се разходиш по сцената не защото си по-добър от другите, а защото си като другите. И завършекът на тази ситуация би трябвало да бъде един парламент, който се избира на лотария. Защото това е друга форма на представителност, статистическа представителност. Между другото, има такива предложения - да има втора камара, която "се избира" на принципа на лотарията; и така в управлението да се сблъскват политическа представителност със статистическа представителност. Това е утопията на общество без елити.

Разговора води Христо Буцев



Разговор с
Иван Кръстев



По традиция в началото на годината в. "Култура" кани известния ни политолог Иван Кръстев да сподели наблюдения и размисли за случващото се в Европа и света.