Апетит за възкресение

В края на годината, в която чествахме Далчев, се случи нещо, на пръв поглед изумително, имайки предвид мощния порив на 90-те към преоткриване и препрочитане на българската литература от междувоенния период: излезе малка книжка с избрано от (почти) забравен Далчев връстник - поет, преводач и дипломат. Завършил Екол Нормал Сюперийор, публикувал в "Златорог", предизвикал скандал с предговора към една антология... Това би трябвало да е достатъчно, за да възбуди апетита на отегчените от класиците български литератори. "Купол. Стихове и литературна критика" от Георги-Асен Дзивгов едва ли ще се превърне в събитие, но за тази книга със сигурност си струва да се говори. Новосъграденият "Купол" видимо е проектиран с мерак и щипка носталгия: представителна подборка стихове, статия за Юго, предговора към "Poetes Bulgares", избрани страници от самата антология. И встъпителна студия от съставителката Радка Пенчева, анонсирана още на корицата. Всичко това - щедро гарнирано с пощенски картички, които да улеснят вчувстването в епохата. На пръв поглед - естетско (без да е луксозно) издание, при това на добра цена. Георги-Асен Дзивгов дебютира 16-годишен със стихове, представени като превод от английски. Пенчославейковският жест успява да заблуди и съвременни изследователи, макар да е демистифициран още на корицата на "Жицата на Клото" (1925). Следват "Етюди" (1927) и няколко цикъла в "Златорог". И толкоз. Може би не само заради скромния обем на лирическото си творчество, Дзивгов печели слава най-вече като преводач. Антологията "Poetes Bulgares" излиза през 1927 г. и, както споменахме, предизвиква бурни възражения. Затова пък с нея той влиза в "Ларус". После - множество преводи от и на френски, сред които "Тютюн" и още две антологии - на съвременната българска поезия и проза.
Макар да не е включен нито в "История на българската литература" от Светлозар Игов, нито в "Речник по нова българска литература", Дзивгов не е напълно забравен от специалистите, за които остава познат повече като преводач. Самият той изглежда не е правел отчетлива разлика между писане и превеждане, след като втората му книга включва пет собствени стихотворения и "Етюд за Нарцис" от Валери. За преводаческото му майсторство ми е трудно да съдя, но като поет ме интригува с пресъздаването на изцяло градски опит и мотиви, предчувстващи Вапцаров, Вутимски, ранния Богомил Райнов, Валери Петров. "Етюди" добре помнят Лилиев, но вече проявяват далчевска чувствителност към предметното и всекидневно диаболичното. В поезията си Дзивгов е по-словоохотлив от Далчев, по-екстериорен и екстровертен, но и, подобно на Багряна, силно впечатлен от технологизацията на модерния град: пушеци, релси, ръжди, кинематографи, кафенета. "Барнабак бар", "Фуга", "Ню Йорк" и "Булеварди" заслужават да бъдат четени поне в университетските курсове. Другата изненада е ясно заявената религиозност на Дзивгов. Ако се доверим на Далчев, това не е необичайно за онова време. И все пак, стихотворения като представителното "Купол" осезаемо недостигат в академичните програми и изследвания. За съжаление религиозното чувство у Дзивгов на моменти преминава в набожност и битова ритуалност, а и стихотворенията са доста неравни като качество. Но почти всяко от тях има с какво да събуди литературоведското любопитство.
Онова, с което Дзивгов буди моето любопитство обаче са критическите му текстове, особено предговора към прословутата антология от 1927 г., в който мотивира личния си канон: Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и Лилиев. Интересен е не подборът, а рационалната аргументация. Впечатляващ е и подходът, с който Дзивгов се надява да заинтригува разглезения френски читател: вместо "И ний сме дали нещо на света" - особено съчетание на скромност и достойнство, което днес бихме нарекли "постколониално", усещане за и на маргиналията, звучащо изключително актуално - и непопулярно - в нашето съвремие.
Ако толкова дълго отлагам необходимите думи за съставителството и т.нар. встъпителна студия, то е, защото благодарността, която дължим на Радка Пенчева и ИК "ЛИК", не може да потисне раздразнението ми от начина, по който е развалено иначе хубавото начинание. Това, че съставителката предпочита преразказа с елементи на назидание пред сериозния аналитичен инструментариум, като че ли е част от българската литературноисторическа култура. Но това, че предпочита публикуването на картички, вместо на стихотворения (от цялото творчество на Дзивгов в книгата липсват десетина), че не смята за нужно подробното съдържание и отбелязването на отделните стихотворни цикли, че никъде не е споменала авторите, включени в "Poetes Bulgares", че... също не е само нейна вина и сигурно заслужава отделна статия.
Важното е, че в годината, в която би трябвало да честваме Лилиев, най-после имаме възможност да се насладим на един от талантливите му ученици и последователи - поет с така рядката в българската литература градска чувствителност, критик с изненадващо съвременни възгледи, интелектуалец с европейско възпитание, който приема родното у себе си без излишни страсти. И по този начин отчасти да запълним празното пространство между два от върховете в българската поезия - Лилиев и Далчев. Това е достатъчно за пир.

Лора Шумкова





Георги-Асен Дзивгов. Купол. Стихове и литературна критика. С., ИК ЛИК, 2004, 139 с., 5 лв.