Съвременен израз на действителността
По повод 110-годишнината от рождението на Жорж Папазов през 2004 българските критици и галеристи предприеха мащабна кампания за задълбочено представяне на неговото творчество и мястото му в световното изкуство. През изминалата година се организираха три ретроспективи на Папазов. Галерията за чуждестранно изкуство показа негови офорти. Националната художествена галерия неотдавна подреди цялостна българска сбирка на творчеството му. ХГ "Жорж Папазов" в Ямбол дори публикува превода на книгата "Паскен... Паскен... Аз съм!" по повод изложбата на художника в града. Текстът е написан скоро след трагичната смърт на добрия приятел на Папазов, който го въвежда в елитните кръгове на френската художествена сцена.
Открай време се говори за влиянието на ранните художествени търсения на Папазов върху сериозни европейски направления като сюрреализма и футуризма. За това свидетелства автобиографичното наследство на художника. В този аспект са и повечето коментари на западните автори, писали за неговото изкуство, между които са Маринети, Оскар Кокошка, Жан-Пол Креспел, а в последно време и Гастон Дийл (Diehl, Gaston. Papazoff, P., 1995).
Интерес представлява обаче и проблемът за изкуството на Жорж Папазов в съпоставка с българския художествен контекст през годините. На пръв поглед няма място за паралели, особено през зрелия и късния му период, които съвпадат с налагането на съветския модел у нас. Изкуството му е било осъдено на забрава, поради отсъствието в него на "социалната действителност". Въпреки че за тогавашната конюнктура той изглежда чужд, неразбираем и далечен, в коментарите на редица западни критици, а и според самооценката на Папазов, неговите композиции са изпълнени с балкански заряд. Кирил Цонев отбелязва дори, че в "колорита си той е по-българин от много българи".
Прави впечатление, че някои от основните серии на Жорж Папазов, като например "Носители на светлина" и "Кораби в беда", са вдъхновени от исторически епизоди, при това от родната, българска действителност. Тези сюрреалистични баталии свидетелстват, от една страна, за дълбоката привързаност към българското, а от друга - демонстрират съвременна, оригинална интерпретация на действителността. Носталгията на Жорж Папазов не е плод на разочарование от живота в странство и не е само на думи. Известно е, че той участва като доброволец в Балканската война.
За силния копнеж по дома и вдъхновението, което черпи от родната култура, свидетелстват и някои ранни творби, все още близки до фигуративната изразност като "Портрет на майка ми" (1919). В тази композиция се забелязва свободно, разкрепостено отношение към натурата. Тя може да се отнесе към темата за "родното", вълнувала през същия период българските художници.
Войната, която редица художници са "мобилизирани" да отразят, не вдъхновява българските автори да рисуват битки и сражения. Налага се тенденцията да се изобразяват "по-мирни" сцени от живота на фронта. Преобладават битови сюжети, представящи персонажите по-скоро в тяхната чисто човешка светлина, отколкото в тази на воини. Като цяло за периода е характерна хуманистичната художествена нагласа.
Именно във връзка с нея биха могли да се проследят някои паралели в отношението към действителността в произведенията на Жорж Папазов. Той рано се откъсва от фигуративния изказ и улавя авангардния дух на своето съвремие. Както сам се изразява, той е човек със здрави корени - не може да скъса с миналото си, а черпи от него витална енергия. Извеждайки темата за войната до стилизиран, закодиран образ-символ, той успява да постигне забележително психологическо внушение чрез експресивните средства на една по-скоро плакатно изчистена и категорична композиция.
Малцина негови сънародници - изтъкнати български интелектуалци - успяват да оценят Жорж Папазов още приживе. Сирак Скитник, Кирил Цонев, Симеон Радев, Иван Пенков се изказват положително за представянето му с общо четирите "злополучни" изложби, които прави в София (в Тръпковата галерия, 1919 г., в "Галерия на 6-те", 1928 г. и двете изложби в галерия "КООП" от 1934 г. и 1935 г.). Други познават произведенията на Папазов от откъслечни впечатления при редки срещи в Париж. Такава възможност имат специализиралите на Запад Никола Танев, Илия Бешков, Борис Делчев и др. Между верните му поддръжници са Владимир Полянов, Елисавета Багряна, Иван Генадиев, Иван Попов, както и неговият съгражданин Кирил Кръстев, публикувал единствената засега монография на български език за художника. Поради специфичните разбирания на властимащите сънародници на Папазов по време на тоталитарния режим, неговото предложение да дари 20-25 свои картини, представящи художественото му развитие, бива дълго време отхвърляно. Осуетено е и желанието му да дари своята колекция от произведения на световноизвестни автори. Днес творчеството на Жорж Папазов е притежание на редица световни музеи и частни колекции, най-богатата от които е гостувалата в София през 1988 (на Оскар Гез, която се съхранява в Пти-пале, Женева).
Световният успех на Папазов е впечатляващ, още повече като се има предвид неговата академична необразованост. Този факт само подчертава природния гении на художника. Славата му трае кратко, поради неговия дълбоко свободолюбив и волен нрав, но постиженията му имат повратен характер.

Яна Костова