Поколенческият въпрос
в съвременната българска политика
Нека първо си спомним, че преходът започна, разви се и даде своите плодове под влиянието на един основен проблем, обгърнал кризата на късния живковизъм - липсата на механизми за нормална смяна на поколенията във властта. Разбира се, българският 10 ноември има много бащи, както в почти буквалния генетичен смисъл, така и в преносното значение на много кандидат-обяснения. Но именно поколенческата смяна провокира доста от сътресенията, последвали по-късно, допусна кризата, разразила се на тази основа, и подготви разпада, надвиснал над обществените и политическите структури.
България не беше готова за радикална смяна на поколенията във властта, поне от типа, който се извърши у нас за броени месеци между есента на 1989 и лятото на 1990. Независимо от борбите, водени между чавдарци и антонивановци, между едни активни борци и други, между вътрешни комунисти и емигранти от Съюза, това бяха сблъсъци в рамките на горе-долу едно поколение, навлязло във властта на страната през 40-те и 50-те години и наближаващо залеза си през 80-те. Физическият упадък на това поколение имаше лошия късмет да съвпадне с икономическия упадък на страната, започнал да добива все по-реални очертания след енергийната криза от началото на 80-те и най-вече по време на перестройката. По такъв начин смяната на поколенията трябваше да се състои на фона на задълбочаваща се нестабилност на страната, на позабравена временно по тия ширини нестабилност, която с възродителния процес и голямата екскурзия изби в граждански вълнения.
Известно е, че в режимите, в които Първият е наистина Първи, за Втори няма място. България, в качеството си на верен сателит на Големия брат и на остров на стабилност в Югоизточна Европа, дълги години предлагаше доста постно меню за любителите на сериозни политически интриги, където комай единственото блюдо се оказваше събарянето на един евентуален наследник за Живковите постове и издигането на друг. Когато казваме събаряне и издигане, съвсем ясно е, че Живков си ги издигаше и Живков си ги събаряше, щом сметнеше, че си въобразяват прекалено много. И когато накрая бе поставен въпроса за събарянето на самия Живков и издигането на друг, нашият пръв партиен и държавен ръководител внезапно осъзна, че няма на кого да предаде властта. Неговото поколение бе изчерпано и то действително си залезе през следващите една-две години, а на новото поколение той не се доверяваше.
Имаме два страшно различни случая на решаване на поколенческия въпрос. България и Китай. Пълно несъответствие и като мащаби, и като култура, и като политически предизвикателства, и като всичко. С важното изключение, че и в България, и в Китай едно поколение бе овладяло командните височини на властта през 40-те и 50-те години и към края на 80-те трябваше да си ходи. Знаем как решиха въпроса китайците - смяната на поколенията във властта стартира почти едновременно с нашата и завърши едва миналата година, когато Цзян Цзъмин напусна и последните си постове. Политическото ръководство на Китай се подмени изцяло за 15 години, без да позволи трусове във властта и без да излъчи китайски Горбачов. Онова, което други народи и при други условия правят за 15 години, ние успяхме да осъществим за време от 15 седмици до 15 месеца. Съвсем неслучайно някои анализатори смятат българския преход за най-тежкия в Източна Европа, като се имат предвид изходните позиции и като се има предвид, че все пак не живеем в Югославия.
Наскоро мой професор от университета обърна внимание именно върху очевидния генерационен аспект на властовата смяна у нас. Тодор Живков, наричан Тато, съвсем спокойно можеше да бъде баща на своите наследници. Когато ноемврийският пленум набързо финализира кариерата му, той е навършил 78 години. Пенчо Кубадински, Милко Балев, Йордан Йотов, Добри Джуров, Станко Тодоров, Димитър Станишев, Гриша Филипов, като се замислим, също не са Бог знае колко по-млади. А по време на пленума Петър Младенов е на 53 години, Андрей Луканов младее със своите 51 години, Лилов далеч не е стар на 56 години. Погледнем ли другия лагер, откриваме същите възрастови особености. Желю Желев тогава е на 54 години. Последният лидер на казионния БЗНС Виктор Вълков чества 53 години. Лесно обяснимо е, че в старанието си да се дистанцират от живковизма, новите властници специално подчертаха историческия характер на промяната, която е промяна не просто на едни фигури с други, не просто на едни идеи с други, не просто на един режим с друг, а промяна на старото с новото. Старото по стар навик се оказа ретроградно, лошо, прогнило. Новото прие прогресивни измерения и въплъти надеждата за по-добър живот. Откритието не е на десетоноемврийци, не е и на Маркс. Линията на скрито или явно противопоставяне на поколенията пронизва практически цялата цивилизована история на човечеството. Развита е дори специфична политическа идеология, ейджизмът, която трябва да превърне двата компонента на дилемата ново-старо в самостоятелни източници на ценност и значение, да обоснове геронтокрацията и геронтофобията, ювентокрацията и ювентофобията.
Такъв процес не само бе успешно посят на българска почва, но той покълна и даде плодове, за които сеячите може би вече искат да забравят. Образите на "червените бабички" и "сините дядовци" в първите години на прехода изразяваха ненавистта и презрението към партийните агитки от третата възраст. Внушаваше се, че само ретроградните пенсионери могат да подкрепят партия като тази, на която ние опонираме. Прословутият образ на "червените мобифони" пък целеше да дискредитира социалистите в активна възраст, да придаде мафиотски облик на социалиста-непенсионер.
Научно-техническата революция се развива с такива темпове, че сега ни се струва глупаво как преди по-малко от десетилетие притежанието на мобилен телефон се смяташе едва ли не сигурен атестат за незаконни милиони. Но такова беше времето. Малко по-късно израсна друг негативен образ, вече съвсем младежки - този на "комсомолците". Освен всичко друго, образът на комсомолците идваше да подскаже, че се реализира нова смяна (в рамките на една петилетка!) на поколенията във властта. Злощастен символ на смяната се оказа Жан Виденов, който по 10 ноември едва-що бе навършил 30 години. Самото обстоятелство, че в петилетката след свалянето на Живков партиите почти изцяло обновиха (някои неведнъж) ръководните си органи, демонстрира, че имаме работа не с предпенсионната възраст на кадрите, а със скоротечното изхабяване на поколенията във властта. Политическата динамика в хода на прехода за мнозина излезе непосилна. Политиците не смогваха да издържат на бясно галопиращата конюнктура - нито физически, нито политически. Ставаха жертва на загубена воля, управленски провали, вътрешнопартийни игрички, икономически натиск, извадени досиета, медийно ликвидиране, психически тормоз. Постепенно поколенческият въпрос прие други форми. Новото и старото се позагубиха в гората от положителни и отрицателни значения. Традицията на парламентаризма биваше скрепена със старостта (мъдростта, опита). Най-старият депутат откриваше всеки нов парламент. И с право, понеже именно най-старите бяха тези, които гласуват и крепят въпросния парламентаризъм. Заедно с това демографската криза обвързваше въпроса за бъдещето с младостта. Императивите за грижа за младите и бъдеще за децата напълниха лозунгите и програмите на партиите, за да надвиснат над политическия живот като Дамоклевия меч на застаряващата нация. Хората от средната възраст, удряни най-тежко от махалото на прехода и обречени да продължават да издържат децата и родителите си, също поискаха представителството, което мислеха, че заслужават.
Публиката привиждаше ту в едни, ту в други политически сили естествените защитници на дадена възрастова група. Схемата, която на този етап поема формалните генерационни различия, вероятно изглежда по следния начин. ВМРО, "Гергьовден", "Новото време" се експонират като партии на младите, които заявяват желанието си да присъстват в политиката и да предложат свежи, необременени от рутината и договорките на миналото решения. Преобладаващата част от разпокъсаната десница (ако не броим екстремистки ориентираните радетели за силна България) наред с формацията на бившия монарх насочват посланията си към средната възраст и средната класа, към средната умереност и умерената посредственост, въобще към средата, разбирана в цялата широта и обтекаемост на понятието. И вече в дъното на класацията се нареждат благоевско-димитровската партия заедно с крилцата и перцата на земеделските фракции, на които се пада честта да защитават най-възрастните слоеве - нещо съвсем очаквано, при положение, че олицетворяват и политическата конфигурация на Стария режим.
Скицираната схема има редица достойнства (най-малкото е приемлива за общественото съзнание), но не отразява в необходимата степен реалностите такива, каквито се очертават в началото на ХХI век. Първото възражение. Факторът политическо изхабяване претърпя такова развитие, че излезе от границите на генерационния подход. Неизхабен вече не значи по-млад, а просто неучаствал в нашенската политика, независимо от датата на раждане. Второто възражение. Подреждането в таблици с графи млади, средни, стари е силно ценностно натоварено и приписва априорно по-високи стойности било на младите, било на старите. А това вече значи идеология, но не критерий за политическа и професионална компетентност. Третото възражение. Не е нужно да си редовен наблюдател на българския политически живот, за да разбереш, че политиката у нас не е в полза нито на младите, нито на средната възраст, нито на старите. Следователно трудно може да се говори за политика на едно поколение в полза на същото това поколение, достатъчно е да видим широкия възрастов диапазон на партийните лидери, за да си разсеем първоначалното впечатление от зората на демокрацията. Изводът. В българското общество няма ясно структурирани интереси на поколенчески принцип. Партиите провеждат други интереси, не интересите на някакви конкретни поколения.
И въпреки всичко, няма ли място генерационният фактор, толкова важен преди 15 години, в разбирането на политиката? Има място, стига да не влагаме в термина "поколение" чисто физическия белег на време, разположено между две дати. Времето, което мери политическата тежест на поколенията, не е астрономическото време, а социално-структурното време. Поколенията във властта често се състоят от хора на много различни възрасти, обединени от това, че представляват някакъв (успешен или не) персонален отговор на мащабни предизвикателства пред политическата общност. В случая с Живковото поколение, това е поколение, дало (своя) отговор на предизвикателството по радикална трансформация на обществото и строителство на социализъм. По ред причини в недрата на българското общество не бе подготвено и не се зароди поколение, способно да разреши успешно предизвикателството на демократичното строителство. Ако хвърлим бегъл поглед върху историята на западните общества, ще се убедим, че поколенията във властта там следват същата логика на конституиране и промяна. Предизвикателството на следвоенното възстановяване даде поколението на Де Гаспери, Дьо Гол, Аденауер. Предизвикателството на 1968 наложи смяна на поколенията.
Предизвикателството на победата в Студената война и тържеството на либералната демокрация утвърди поколението на Митеран, Тачър, Кол, Рейгън. Предизвикателството по изграждането на европейски политически съюз формира ново поколение "европейски" политици. Последното предизвикателство е и наше, българско предизвикателство.
Поколенческият проблем в България сега се превръща в част от проблема за ефективната европейска интеграция, за европейския политически шанс. И ми се струва, че това е шанс предимно за младите. По-възрастните са почти готови за интеграцията, те вече са се интегрирали в СИВ и за тях Европейският съюз е Съветският съюз. Средната възраст пострада най-много от водовъртежите на прехода и нейната задача ще бъде приспособяване към европейските изисквания, както по-рано към тежките условия на 90-те. Докато за младите, както веднъж говорихме с един колега, въпросът е дали европейската интеграция ще се окаже на висотата на техните изисквания; те очакват много от Европа и далеч не е ясно, че Европа е в състояние да им го даде. Така или иначе, това е общ проблем за всички европейски млади, конструирането на собственото по-добро бъдеще. Ако се излъчат специфични генерационни елити, това ще бъде през призмата на европейското предизвикателство, а не според конюнктурата на досегашния български политически пазар. И европейското поколение в политиката, независимо от възрастта на отделните му представители, ще носи тази отвореност към новите върхове и новите цели, която характеризира младостта у нас и навсякъде по света.

Борис Попиванов



Поколенческият въпрос съществува винаги, при всяка политика. Но когато визираме настоящия етап от развитие на българския политически живот, по необходимост се сещаме за явлението преход, замисляме се (напоследък е модно) завършил ли е преходът, и в крайна сметка опираме до началото му, колкото да имаме база за сравнение. А това начало ни предоставя чудесната възможност да обсъдим наново поколенческия въпрос, естествено, с по няколко думи, защото за поколенията може да се говори поколения време.