Духовният труд вече не е на мода
- Звучи ли днес в Русия съвременна музика?
- Не мога да нарека оптимистична ситуацията с изпълнението на съвременната музика. И за това има няколко причини. Първата е свързана с традицията в нейното изпълнение. За съжаление в нашата страна тя не е толкова силна, колкото е в част от Западна Европа - например Германия или Скандинавските страни. Втората е свързана с публиката. Да се слуша съвременна музика не е така просто. За това са необходими усилия, а това на публиката не и е приятно. Ако в оперния театър се играе "Кармен" или "Травиата" - разбира се, залата ще бъде пълна, а ако е дори "Кардилак" на Хиндемит, няма да намериш публика. И тази ситуация за жалост продължава да се задълбочава. Въпреки че в големите музикални центрове у нас - Москва и Петербург - все пак може да се каже, че се организират фестивали и концерти, на които се изпълнява съвременна музика. Но в провинцията, в регионите нещата не са добри. Има музиканти-ентусиасти - диригенти или солисти, които правят такава музика, без да мислят за пари или за това дали ще пълнят залите. Но те не са много. Разбира се, ние разполагаме още със старите привързаности, те още съществуват - например приятелите на Шнитке, на Денисов, приятелите на други композитори, които и днес в тяхна памет изпълняват музиката им или организират фестивали. Но това има локален характер; съвременната музика не е мейнстрийм в момента.
- Мислите ли, че комерсиализацията завладя изпълнителската практика?
- Абсолютно. Абсолютно комерсиален стана животът и... не можеш да кажеш, че някой е виновен или пък върши нещо лошо. За съжаление всички оркестри, всички музиканти са поставени в условия, които ги задължават да печелят пари, а с изпълнение на съвременна музика никъде няма да спечелиш. В Русия няма такива фондове, нито специални организации, които, като в Германия, дават пари за популяризирането й. При нас това го няма. При нас има някакви спонсори, които дават пари, но епизодично, защото няма традиция. Преди няколко години Британският съвет в Москва организира фестивал на английската музика. Между другото, не само съвременна, започна се с Елгар и по-късни композитори. Експериментът не беше много успешен, защото в залата имаше не повече от 20 - 30% публика. Концертите бяха шест, при това с много добри изпълнители - дойде челистът Стивън Изърлис, също диригентът Хауард Грифитс и още някои английски диригенти, участва и Руският национален оркестър - в общи линии, силен състав. И въпреки това неизвестните фамилии на съвременните композитори изплашиха публиката.
Фестивалите на Шнитке, които се провеждат всяка година, и юбилейният фестивал, който се състоя неотдавна - те са по-скоро "дан към паметта", отколкото внезапно избликнал интерес. Така мисля. Разбира се, появата на вдовицата на Шнитке - Ирина, и участието на големи артисти на този фестивал - Спиваков и Башмет, доведе публика. Тези артисти, каквото и да свирят, винаги предизвикват интерес. И хора винаги ще има. Но аз смея да предположа, че ако фестивалът "Шнитке" се организира от по-неизвестни артисти или млади музиканти, навалицата няма да е такава.

- А какво прави държавата в тази насока? Има ли някаква политика, някаква стратегия по отношение на съвременната руска музика?
- Трудно е да се каже. Знаете ли, по целия свят, когото и да питате, винаги ще ви каже, че държавата дава малко пари за култура. Но не бих могъл да твърдя, че в Русия ситуацията е катастрофална. Защо? Защото все пак, поне за момента, цените на нефта са високи. И някакви пари влизат в държавата. Така че днес тя не може да каже, че няма пари. Никой няма да й повярва. И затова сега се отделят пари за култура. Не само за култура, но и за наука, за образование, за медицина - в последните една-две години има сериозно раздвижване в тази посока. Но, както винаги, това е недостатъчно. Първо! И второ - не трябва да забравяме, че не е минало чак толкова време от разпада на Съветския съюз. Затова винаги ще има някой, който ще разпределя парите. Тези пари, които държавата отделя, някой трябва да ги раздаде. И точно в този пункт има проблем. Един решава, че много пари се дават на тази организация, друг решава обратното... И винаги има обидени, и винаги има такива, на които стигат и на които не стигат. По тази причина положението е доста трудно.
В Консерваторията в Москва сега има нещо като център, който организират концерти със съвременна музика, всякакви малки фестивали от 2-3 концерта. Не твърдя, че винаги пълнят залите, но мога да кажа, че има ентусиасти. И слава Богу.

- Как, според вас, стои днес въпросът с културната идентификация на артиста?
- Ние живеем в глобализиран свят - за съжаление или за щастие (все още не е ясно). И толкова тясно сме преплетени с целия свят, че да се говори за самосъхранение на руската култура, е трудно. По-рано, когато пътуването от Москва до Париж е било дълго, информацията е идвала много бавно. Сега имаме Интернет и можем да правим каквото искаме; сега можем да седнем в самолета и след часове сме в Бразилия или където и да е; тоест появи се възможността да се свързваш с целия свят. Процесът на взаимопроникване на културите, на изпълнителите, на музикантите, композиторите, диригентите е качено на съвсем друга степен. Не мисля, че Вадим Репин или Максим Венгеров днес се чувстват като староверци или като предимно руски цигулари. Мисля, че те сега са европейски или световни звезди, които, разбира се, помнят, че са се родили в Русия. И с удоволствие експлоатират този факт. Те свирят Чайковски, Прокофиев, Шостакович като руснаци, но живеят на Запад, живеят в Европа и там съвсем не се чувстват зле. За тях проблемът да се съхранят като руски цигулари не съществува, за тях проблемът е колкото може повече да останат на концертния подиум, колкото може повече - на всяка цена.
- А по отношение на композиторското творчество?
- Трудно е да се нарече Шнитке руски композитор или чисто руски композитор. Шнитке е такъв микс, такава изключителна сплав, че без да искаш, започваш да се питаш: "Кое е по-добре - да си руски композитор, или да си композитор като Шнитке?". В Русия има отряд композитори, които продължават да пишат в онези почвенически руски традиции... Има ги. И трябва да кажа, че отношението сред музикантите към този отряд е... да го наречем най-меко, философско. Много от сериозните музиканти дори малко се подсмихват, някак е несериозно в началото на ХХI век да пишеш някакви "ай-люли" с балалайки. Всичко това звучи странно. Но от друга страна, авангардът няма руски корени. Той дойде от Европа, Шнитке - също... Всякаквите елементи на авангарда, появили се през 50-те и 60-те години, Денисов, Губайдулина - всичко това не е руско. Композиторите от средното поколение - Владимир Тарнополски, Юри Каспаров, Александър Вустин... - те са част от школата, която се формира под влияние на Шнитке, Денисов и Губайдулина. Всички работят активно и не мога да кажа, че са загрижени за самоидентификацията си като руски композитори. Не това е проблемът. Мисля, че те търсят поръчки, за да печелят пари. Това е главната им цел. А не да са руски композитори - не си поставят тази задача. Освен това се появиха и много млади - вчерашни студенти, които сега са на по 25-30 години. Но те пътуват по Европа, изпълняват ги на европейски фестивали и вече чувстват, че са станали композитори. Честно казано, и за тях не съм сигурен, че са си поставили целта да си пуснат бради и да ходят обути в "лапти", за да бъдат изконно руски.
- Какво е образованието в Московската консерватория по отношение на съвременния композиционен език. А и вашият Съюз на композиторите - как се отнася той към съвременната музика, има ли своя политика в тази насока?
- Преди двайсет - трийсет години нямахме никаква информация за тогавашната съвременна музика. Имаше обаче ентусиасти. Ето, през 70-те в Консерваторията работеше Шнитке. Но той не преподаваше композиция, преподаваше "Четене на партитури". На неговите уроци студентите се запознаваха с партитури, които му донасяха или изпращаха, или случайно му попадаха от Европа. Това обаче не беше масово, не беше някаква политика на обучение. Защото в библиотеката на Консерваторията нямаше нищо. Никакви нововиенци, никакви Берио или Ноно, нищо такова. Всичко опираше до ентусиастите. Денисов започна да работи в Консерваторията, той също започна да носи партитури, но пак - всичко в тесен приятелски кръг. А в регионите? Там ги нямаше Шнитке или Денисов, професорите не поддържаха контакти със Запада и положението беше катастрофално. Нямаше абсолютно никаква информация. Москва и Ленинград бяха щастливото изключение, където гастролираха чужди артисти - те носеха плочи, ноти. Знам, че Генадий Рождественски от всеки свой гастрол извън граница е донасял куфари с ноти, куфари с партитури; но това не се е раздавало, всичко е било в дома му и приятелите му са можели да дойдат и да слушат. Казват, че голяма част от парите си харчел за това. Това е било времето на Тихон Хренников и неговата компания, затова на всички международни гастроли по онова време Госконцерт е предлагал на изпълнителите да свирят музика от Хренников, разбира се, не от Шнитке и Денисов. За най-различни комични истории от онова време може да се прочете в книгите на Гидон Кремер, Башмет и Спиваков. Ето, по тези причини толкова плавно се придвижвам към въпроса за Съюза на композиторите. Какво представлява той сега? Мисля, че подобна структура е вече изживян период. Тя не провежда никаква ясна политика. Нещо повече - членовете на този Съюз трудно произвеждат дори предмета на своята дейност - музиката. Съюзът на композиторите съществува сам за себе си. И доколкото му останаха малко недвижими имоти, в него сега няма и скандали. Разните вили, санаториуми около Москва или по морето - всичко това го разпродадоха и вече няма за какво да се карат. В Москва остана само Домът на композиторите, който също наполовина е продаден или раздаден. Последното, което им остана, са квартирите, които все още могат да бъдат разпределяни или преразпределяни. Мисля, че в това се състои по-голямата част от работата на Съюза на руските композитори.
- Какви са прогнозите ви за ситуацията в Русия?
- Живеем във време на много бърза професионализация. Много бързо музиката престава да бъде развлечение и се превръща в работа или професия. Това - от една страна. От друга, обаче, на публиката й става все по-трудно да догонва този процес, това бързо изменение на качественото състояние на съвременната музика. Мислел съм си, че ако човек от началото на XIX век можеше да чуе симфония от Малер, все нещо щеше да разбере. Но ако на наш съвременник покажеш симфония на Хенце, малко ще проумее от нея. Говоря за широката публика. За съжаление върви такъв процес: за да разбере една съвременна композиция, публиката трябва да положи усилия. Може да се чете "Одисей" на Джеймс Джойс, може да се чете и най-долна кримка. Това са различни неща. Но за да четеш Джойс, трябва да включиш главата си. За да слушаш Хенце, също трябва да включиш главата си. Не може да го слушаш просто така, като да ядеш пуканки. За съжаление, мързелът е голям. Духовният труд, работата - това сега не е на мода. Сега всички гледат на музиката като на нещо за развлечение, за почивка.. А, поне според мен, тя има други задачи. Публиката обаче не е готова да работи върху себе си, да се самоусъвършенства, за гони друго равнище. Тя предпочита за 1025-ти път да слуша симфония от Чайковски (много красива) и нищо да не прави. Просто да седи в залата и да слуша. И съвсем не я интересува да чуе произведение, което не познава. Няма да говоря защо е така, какви са причините за този процес. Но мисля, че той тепърва предстои да се разгръща. Перспективите в този смисъл не ми изглеждат прекрасни. За съжаление.

Разговора водиха Маня Попова
и Екатерина Дочева




Разговор с
руския диригент Марк Кадин



Марк Кадин е 38-годишен. Работил е с Едисон Денисов, Михаил Плетньов и Владимир Спиваков. Гастролира в много страни по света - Германия, Полша, Унгария, Турция, Южна Корея и др. От миналия сезон е музикален директор и главен диригент на Симфоничния оркестър на Красноярск. В България Кадин гостува на Симфоничния оркестър на Българското национално радио през 2003 и 2004; участва като гост-диригент на оркестъра и на фестивала "Мартенски музикални дни" - Русе, 2004 (вж. бр. 42/2003; бр.13 и бр. 45/2004 на вестника). При последното си гостуване в София той прие поканата на предаването "Контрапункт" на програма "Христо Ботев" за разговор по теми, които интересуват културната публика и музикантите и които се отнасят, естествено, и до музикантите в Русия, за които информацията е твърде оскъдна в настоящия момент. Публикуваме тук по-същественото от разговора с Марк Кадин.