За Левски, светостта
и българския Христос
Почитта на българите към личността на Левски се разраства в култ, култът - в "канонизация", тя пък на свой ред - в "месианизация". По този начин същността на революционната личност се подменя с нещо, което тя не е - "святост". След това, върху веднъж изградената неистина започва наддаване, което продължава вече 130 години и през различните периоди достига до кощунствени измерения, включително и в наше време. Така стана и при последните чествания на 19 февруари.
Самата дата "19 февруари" също е плод на недоразумение. Левски не е обесен на тази дата. Разликата между юлианския и григорианския календар през ХIХ век е 12 дни. Денят на обесването е бил по юлианския календар 6 февруари, а по григорианския 18 февруари. Датата "19 февруари" и едноименната софийска улица честват съвсем друго събитие: подписването на Санстефанския договор през 1878 г., по юлианския календар. По григорианския тази дата е 3 март. Невярната дата е дребна подробност. Ала тя показва как нашите грешки от незнание могат да придобият всенароден официален статут.
Но нека се върнем на "канонизациите". В "канонизационното наддаване" участват и поети-класици (Ботев, Вазов), и драматурзи (Стефан Цанев, Константин Илиев), и публицисти (Захари Стоянов, Мерсия Макдермот, Велислава Дърева), и шамани (Йоло Денев, Ваклуш Толев), та дори и цял разколнически лъжесинод.
Тъкмо "канонизацията" откъм лъжесинода най-ясно доказа лъжовността на самия почин. Защото всички, включително членуващите в лъже-синода, знаеха, че той не е истински. Всички знаеха, че "канонизацията" не е истинска. Дори като уж популистки ход тя беше провал, защото народът никога не е смятал, че Левски е светец.


Предложенията за "канонизация" на Левски, риторично адресирани към истинската Църква, всъщност никога не са отправени реално към нея (с писмо до църковната общност, енорията, до епископа или до Патриарха, с доводи и пр.). Те винаги се появяват в медиите и са за медийна консумация, а произлизат от невъцърковени интелектуалци, т. е. от люде чужди на Църквата, а следователно и на самата святост. Люде, които не вярват в Христа Бога, настояват, че Левски бил "българският Христос".
Подобни несъстоятелни, но настойчиви внушения не бива да останат без отговор. Защото има мяра, която художникът, публицистът и общественикът са длъжни да спазват - и това е мярата на истината. Всеки път, когато историческата истина бъде пренасилвана отвъд тази мяра, тя вече не е истина, а лъжа.
Но що е святост? Кой е способен да я разпознава? Поетите и писателите ли? Революционерите ли? Или може би "народът"?
Не е вярно, че мнението на мнозинството е критерий за истината. Поговорката "Глас народен - глас Божий" е езическа и неистинна. Защото нали "И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека да бъде върху нас и върху чедата ни" (Мат. 27:25). Какъв критерий за святост е "целият народ" в подобни случаи?
Не е дадено на поетите, белетристите, драматурзите, есеистите и шаманите да произвеждат светци и месии. Приобщаването към лика на светиите изобщо не е някаква човешка награда за заслуги. Венецът на светостта не се дава от човеците, а от Бога. И едва след Божията прослава земната Църква извършва канонизацията.
Самият Иисус Христос не е някакъв поетичен символ или идеал, както се привижда на невъцърковените идеалисти. Той не само че е реален. Той е изворът на реалността.
Христос не е революционер и не проповядва революция. Той проповядва мир и ненасилие. Христос не е републиканец и не проповядва република. Той е Цар и проповядва Царството. Христос не проповядва политическо освобождение, а духовно.
Националните и социалните революции, с които е изпълнена европейската история през ХIХ век, са светски по своята същност дори когато в тях участват църковници и когато използват църковна фразеология. Опитите да се приравни революцията с Христос са основани на принципно неразбиране и подмяна.
Господстващата днес световна култура е изградена въз основа на западноевропейския светоглед, произтичащ от създадените след Френската революция идеологии. Те се основават на светското начало в обществото и са обагрени с революционна романтика.
През втората половина на ХIХ век у нас нахлуват почти без съпротива революционните идеи от Западна Европа и Русия. Тази революционност е залегнала в най-активните ни тогавашни политически и културни дейци, проникнала е в техните деяния и творения, в песните, стихотворенията, историческите съчинения, а оттам в читанките и учебниците, в умовете и сърцата на поколения българи до ден днешен. Всички ние сме закърмени с революционност от нашите класици, които твърдят: "Свободата не ще екзарх, иска Караджата" (Л. Каравелов), "О, мой Боже, прави Боже! Не Ти, Що си в небесата... Не Ти, Комуто се кланят калугери и попове..." (Хр. Ботев), "Монастирът тесен за мойта душа е..." (Ив. Вазов) и т. н.
Най-ярко такова кощунствено отношение към вярата и Църквата, съчетано с присвояване на "светостта" срещаме във "веруюто", прочетено от поп Грую Бански на събранието в Оборище: "Верую во единаго хъша балканскаго, яко той ест твой бог и спасител..." (по Захари Стоянов). Превръщането на революционерите в национални "икони" е пряко продължение на това "верую".
Всъщност при подобно подменяне на истинската святост с революционността християнството остава само средство, инструмент, който се използва за целите на революцията. Най-нагледно тази подмяна личи при самата клетва на революционните комитети, при която камата и пищовът зачеркват Евангелието.
Невярна и нехристиянска е теорията, че въоръжената революция, чиито идеолози са Каравелов, Левски и Ботев, е била единственият, висш и най-правилен начин за освобождението на България от петвековната власт на Османската империя. Христовото учение и историческата практика сочат съвсем друг, противоположен начин на действие. Християните, които в началото бяха само няколко десетки човека, следваха учението на Бога и не вдигнаха оръжие срещу империята. Те не проливаха кръвта на своите врагове, но успяха за три века да завладеят - т. е. наистина да освободят - цялата Римска империя в разцвета на нейното неоспорвано всемогъщество.
Този начин на действие - чрез мирна проповед, духовна просвета, ненасилие и личен пример - е естествен за църковните сърца, но изглежда безумен за разцърковения разум, който вярва не в Бога, а в човечеството. А именно вярата в човечеството, подменяща вярата в Бога, е в основата на всяка революционност.
Пътят на светеца и пътят на революционера са противоположни. Смелият Дантон, "неподкупният" Робеспиер, "приятелят на народа" Марат отдават живота си за своя идеал и за каузата на френския народ така, както те я разбират. Но не саможертвата, не смелостта, неподкупността, честността и пр. подобни качества сами по себе си правят светостта, а животът и смъртта в Бога и чрез Бога, в Църквата и чрез Църквата.
Всеки път, когато някой автор понечи да въздига Левски до светостта и да го сравнява с Христос, можем да сме сигурни, че този автор няма църковен живот. В много случаи подобни автори имат враждебно отношение към Църквата. Първата лъжеканонизация на Левски е извършена от най-яркия противоцърковник в предосвобожденска България - Христо Ботев. В съставения и издаден от него стенен календар за 1875 г. с християнските празници за всеки ден, той по свое усмотрение включва на датата 9 март и Васил Левски като "мъченик". Това не е някаква поетична метафора, а реален църковен календар, който всеки да ползва през годината.
Иван Вазов в своята ода "Левски", писана през 1881 г., доразвива във високопарни стихове темата за светостта на Левски и пръв въвежда преки сравнения на Левски с Христос:
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона...
...
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха...
...
Той биде обесен. О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!

С лекомислието на модерен човек младият Вазов допуска, подвигът на Христа да бъде сравнен с този на еретика Ян Хус или на революционера Васил Левски, който бил готов не просто веднъж да повтори саможертвата на Богочовека, а "сто пъти"...
Вазов също е част от онова революционно и модерно поколение, което вече губи сетива за истинската духовност. Само с това можем да си обясним стихове като: "Монастирът тесен за мойта душа е...". Каравелов, Ботев, З. Стоянов често хулят Църквата и църковниците. Вазов я обича и уважава. Но той също като тях е вече модерен светски човек и ако цени Църквата, то не е заради нейната душеспасителна същност, а основно заради нейната нравствена, културна и патриотична роля. За него и Самият Христос вече не е Вседържителят, а по-скоро съвършен нравствен образец за човек.
Подобно отношение към Христа, което Го свежда до велик герой и нравствен идеал, но само в човешки измерения, е господстващо у българската интелигенция и до ден днешен. Само примитивните партийни функционери по време на атеистичния режим твърдяха, че Христос е мит. По-умните и талантливи левичари Го възприемат като прекрасен човек, мечтател, идеалист, герой на духа.
За тях такъв герой е Левски и в творчеството си те не само ги сравняват, а ги изравняват.
Най-големи "постижения" в това отношение имат в най-ново време Стефан Цанев с неговата "Тайна вечеря..." и Велислава Дърева с нейната "Литургия...".
Навремето Мерсия Макдермот твърдеше, че българите нямали нужда от Христос, те имали Левски... Днес Велислава Дърева в своите писания и интервюта настойчиво поддържа идеята за Левски като "българския Христос". Според това твърдение животът на Левски уж бил съвсем успореден на живота на Христа. Цялата тази теория е основана на най-добри намерения, но в основата си е съвсем неистинна. За да бъде изградена, тя има нужда от съчиняването на множество съпровождащи я митове. Такива са митовете за "предателството" на поп Кръстю, за "празния гроб", който майката на Левски намерила, когато отишла в София да дири къде е погребан...
Стефан Цанев в своята пиеса събира на "тайна вечеря" Левски с неговите съратници-предатели. Драматургът чрез своите герои също поддържа и доукрасява митовете: и за "празния гроб", и за "предателството", и за българите, които по онова време уж "се молели" пред образа на Левски... Всичко това не е вярно. Простите хорица никога не са се молили пред образа на Левски не само защото става дума за жив човек, но и защото просто не са разполагали с подобен образ. Митът за "предателството" на поп Кръстю вече е отречен от непредубедените историци. А заиграването с "празния гроб" е несъстоятелно. Празни гробове по безброй причини има много, но смисълът на тяхната празнота е съвсем различен от тази на Гроба Господен.
Всеки народ има своите герои, които иска да възвеличае. Обясним е и стремежът да се прекали с това възвеличаване, като се навлезе в териториите на светостта. Но такова навлизане не може да се приеме нито на шега, нито сериозно. Гърците са дали свое решение на този проблем, като различават "свещеномъчениците" от "народомъчениците". Подобно разделение е на пръв поглед коректно, но всъщност подвежда. То предполага, че сякаш има един по-общ род "мъченици", който се разделя на два вида - мъченици за вярата и мъченици за народа. Дори да приемем, че вярата е по-високото понятие, то един вид "народомъчениците" излизат нещо като по-нисш чин в една и съща йерархия.
Всъщност Христовото учение винаги разграничава двете начала - Божието и светското. Всяка идеология (включително национализмът, народничеството, фашизмът, комунизмът) може да създаде люде, които жертват живота си за другите. Тази саможертва, когато е в името на нещо друго, а не на Самия Господ, не може да превърне светското в Божие.
Левски, Ботев, Ангел Кънчев, Кочо Чистеменски, Бенковски и пр. са дейци на националната революция, отдали живота си за една алтруистична светска кауза - политическото освобождение на своя народ. Тази им дейност обаче, както и цялата създадена от тях организация (БРЦК и пр.) не се вместваха в празно място.
По същото време, когато те действаха, в България действаше и една друга организация - Православната църква - която беше наистина всенародна. Тя беше легитимна спрямо държавата и действието й не беше тайно. То беше тайнствено, защото се основаваше върху тайнствата. Левски създаде стотина от своите революционни комитети. А България много преди него вече беше покрита с мрежа от хиляди "комитети" - храмове с храмови настоятелства, манастири и пр. Цялата тази държава в държавата ("Държавата на Св. Дух") беше легитимна, призната и уважавана от властите. Нещо повече - представителите на тази българска институция заседаваха от българско име в самата столица на империята Цариград.
Може би йеродякон Игнатий е погребал своя златен талант, даден му от Бога за свещенослужител и дори архиерей на Българската църква...
Не ни е дадено да съдим Левски. Само сърцеведецът Господ познава съкрушението на сърцето му в последния миг преди смъртта и може да прости предишните му човешки грехове. Съдът принадлежи на Бога, осъждането принадлежи на Бога, прошката принадлежи на Бога и славата принадлежи на Бога. Славата, която ние "даваме" от себе си, няма никаква стойност.
Сега, когато революционерът е покойник, можем само да се молим - да се молим не на него, а за него. Да се молим на Христа да го помилва. Да измие кръвта от ръцете му, да опрости отстъпленията и престъпленията му, да приеме в обятията Си блудния син, да упокои бунтовната му душа и да я причисли към сонма на праведниците.
Тъкмо така ще проявим най-добре любовта си към Левски. Защото душата му се намира в такова състояние, че не може с нищо да бъде излъгана. Тя ще приеме от нас само едно - истината. И въз основа на тази истина - нашата гореща и искрена молитва към Бога.
Ако варосаме греховете му с нашите измамни славословия, ние бихме тръгнали срещу спасението на душата му. Защото няма да можем да виждаме тези грехове и да се молим за тяхното опрощаване.
Ако греховно "канонизираме" или "месианизираме" Левски, ние не само лъжем себе си, не само светотатстваме и гневим Бога, но и съблазняваме подрастващите поколения с подмяна на основните ценности.
България няма нужда от "нов" Месия и "нов" Спасител. България има изначало и до края на света своя Христос. Той е нашият Господ, Синът Божий и Спасителят на човечеството. Той ще бъде наш дотогава, докогато и ние сме Негови.

Георги Тодоров


В следващия брой - Митът за "предателството" на поп Кръстю
Ако греховно "канонизираме" или "месианизираме" Левски, ние не само лъжем себе си, не само светотатстваме и гневим Бога, но и съблазняваме подрастващите поколения с подмяна на основните ценности. България няма нужда от "нов" Месия и "нов" Спасител. България има изначало и до края на света своя Христос.