Как сцената изяде театралите

"Ръгби" е доста постна приказка. Добрият и хуманен Артър (Кръстю Лафазанов) се хваща на бас с лошия и агресивен треньор (Христо Чешмеджиев) на най-добрия отбор по ръгби в Англия, че може да превърне всеки слаб отбор в по-добър от неговия и да го победи. В името на жанровата чистота приказката е илюстрирана с паралелна видео-приказка на заден план. Това е старата приказка за крал Артур и неговите рицари, които винаги печелят във fair play. Мобилизиран от Доброто, най-скапаният отбор по ръгби достига до желанието да се бори. Желанието - това е то победата. Завеса.
"Животът е ръгби, но не се отчайвайте" ви казват и показват в прав текст.
Илюстрацията е основен код на спектакъла. Казаното е винаги показано. Импровизациите с топката за ръгби зациклят в хрумването, което дори да не е неочакван фойерверк на фантазията, съвсем не е нужно да се повтаря многократно, за да илюстрира самото себе си. Накратко представлението в желанието си да покаже "нещата от живота" илюстрира не особено ласкавия за изкуството извод, че на сцената няма много неща, които вие да не можете, ако поискате.
Въпросът "Какво правите там при това положение?" скромно е оставен за вас.
Възможно е успехът на "Охранители" в МГТ "Зад канала" да е подвел режисьора. Не само е възможно, но непрестанно се случва принципно добрите намерения да се разминат със конкретната сценична реализация. Не би трябвало обаче толкова да е избледняла способността за критическа саморефлексия и професионалната преценка на възможния професионален риск.
Пиесата е непретенциозна. Без сложни драматургични синусoиди в действието тя разчита на известна интимност, подобна на тази, която излъчва общуването между спортистите в съблекалните преди или след мача в спортните новини. В полупубличните, банални, ежедневни пространства на тренировките играта винаги продължава и това е избрания от Годбър ход. В този смисъл текстът "играе" на въздействието в близък план, създава по-камерно пространство, в което семплите образи на спортистите не се нуждаят от някакви сложни и дълбинни актьорски интерпретации. Пиесата се опитва забавно да разказва история, предлагаща след представлението тема за разговор "как живеем", докато седите в някой пъб на чаша черна бира.
Голямата сцена на Народния театър е погълнала непретенциозната конструкция на Годбър и в перспективата, която тя задава, бледите и без друго персонажи изглеждат като изрезки от комикс, плуващи в триизмерно пространство. При това положение, нито вдигането и падането на части от сцената, нито видеостената в дъното могат да спасят нещо. Те илюстрират единствено искреното удоволствие на детето от възможностите на скъпата играчка, която е получило като подарък.
Театралното пространство не е по-малко или по-голямо място, в което са попаднали група актьори. То е основен смислообразуващ елемент в сценичния език, на който режисьорът в модерния театър създава своето произведение. Не съм допускала, че по повод представление тъкмо на Народния театър ще се наложи да напомням основни правила на театралната теория. И съжалявам да видя как сцената изяжда театралите, докато те безгрижно и самонадеяно си играят на театър.

Виолета Дечева







Реплика
от ложата

Ръгби от Джон Годбър. Превод Гергана Аякова. Постановка Съни Сънински. Сценография Слави Кокалов. Костюми Петя Стойкова. Музика Владимир Ампов-Графа. Хореография Иво Сираков. Участват Кръстю Лафазанов, Теодор Елмазов, Димитър Рачков, Емануела Шкодрева, Христо Чешмеджиев, Калин Яворов, Стоян Пепеланов, Георги Спасов. Народен театър "Иван Вазов". Премиера - 11 февруари 2005.