Зимен оглед
Не искам да предизвиквам съдбата, но мисля, че това дори беше една от онези години, в които най-често съм бил с усещането за някакъв смисъл от малките ми усилия, с усещането за някаква цялост. През тези месеци, когато исках да си почина или да се разсея, четях само книги, несвързани с театър - проза, стихове, документалистика... Все по-често в тези свои "странични" занимания се наслаждавах на срещата между историята и географията и разбирах, че това е по-интересно от всичко останало. С една дума имаше мигове, когато може би бях щастлив. Дали същото или подобно преживяване можеше да ми даде театърът? Не знаех отговора. Бях чел Белински по въпроса, но вече знаех, че практиката е упорито отрезвяваща...

Нов сезон, нов късмет

В началото на новия сезон 2004/2005 се заканих да наваксам със старите спектакли и да не пропускам нищо от новите. През вечер бях на театър. От тишината и самотата на затворената малка стаичка, в която почти никой не идва, попаднах сякаш на площада на суетата, безсилието и несъсредоточеността. Неочаквано това вече изискваше определена пренастройка. Не знаех, че човек така бързо свиква с привилегиите на тишината и концентрацията.
От тогава до сега, за тези почти четири месеца съм гледал 35 спектакъла - драматични, танцови, куклени, концерти. Това са: спектакли, пропуснати от миналия сезон; премиерни; софийски и гастролиращи от страната. Мислех, че ще гледам спектаклите с зажаднели очи. Гледах ги спокойно, по-често обидно спокойно, понякога дори одосадено. Но пък вече мога да отговарям (според очакванията) на най-сложния и най-често поставяния ми въпрос: "Кажи какво да гледаме? Все се каним да отидем на някой театър..." Миналата година, когато най-честно отговарях: "Не знам, отдавна не съм ходил на театър", ме гледаха странно и сигурно си мислеха, че това е някаква нова снобщина или стара префърцуненост. Сега, откакто тръгнах отново, на всички казвам едно и също: "Разбира се "Хъшове" в Народния. Задължително. Освен това "Лазарица" - пак там..." Мога да изброя още няколко нови спектакъла, но повечето от гледаното не може да бъде препоръчано, без да рискуваме утре да ни кажат: "Ти сериозно ли си казал на жената (или - на моя) да гледаме еди-какво си?"
И тук възникват редица проблеми. Някои спектакли са толкова добри, че могат да проговорят на високо художествен език на всеки, който ги гледа. Други са интересни на хората, занимаващи се с театър, с нещо в тях, което е търсене, оттласкване от вече намереното, проба на нова пътека и т. н. - все неща, които интересуват малка (важна, но малка) част от публиката. Трети са интересни на широка публика, но са пошли, плоски, скучни в предвидимостта си като съпрузи след 30-годишен брак, като 117-а серия от телевизионен сериал, като оправдания на софийски кмет след първи сняг... Четвърти никого не интересуват, нито авторите си, нито публиката, нито професионалната критика. Никой не би ги забелязал, ако вестниците правиха поне някаква оценъчна разлика между спектаклите. Но ежедневната ни преса като правило не прави разлика между "Хъшове" и "Да си вземеш жена от село". Информациите са едни и същи, рецензии най-често няма...

За кого пишем?

Периодично (мине не мине някоя и друга година) си задавам въпроса: За кого пишем? Малко преди и особено след Десети ноември бях убеден, че най-належащата промяна в театралната ни критика ще е свързана с промяна в адресата й. Не за суетата на колегите, на съсловието трябва да се пише (така смятах тогава), а за хората, които са гледали, които се колебаят да гледат ли, или които може би след нашите думи ще решат да гледат ли даден спектакъл. Бях толкова сигурен, че това е изходът, че бързах да го пропагандирам с текстове, в които нямаше никакво съмнение, в които думите сякаш не бяха изписана с химикалка, а се изсичаха в гранит сред искри и мирис на прегоряло. Поне така ми се струваше... Имаше едно коварно мостче в инак широката пътека и то провали всичко. Горният "изход" би проработил при условие, че "текстовете ни бъдат четени". Не бяха. И комай все по-малко ще бъдат. И част, по-голямата част от вината за това положение си е наша, на хората, които пишехме тогава оперативна театрална критика. Мога - и съм го писал - да посоча и обективните трудности пред пишещите през тези 15 години, но тук само отбелязвам, че за да не се чете театрална критика е виновно най-вече малкото ни съсловие. Пишем скучно, не можем да се зарадваме на чуждия успех, не надскачаме човешката си дребност или самовлюбеност, не познаваме съмнението, робуваме на сметки и приятелства, недопустимо много снобеем, пишем не за да ориентираме публиката в обилието от спектакли, а за да попълни поредното прес-досие на поредния обществено незначим проект.
И така, въпросът "За кого пишем?" някак увисва без отговор.
Безсмислието роди умора или търсене на други ходове в заниманието с театър. Юрий Дачев, който пишеше толкова свободно, остроумно, образно, охладня към критиката и намери други по-интересни за себе си занимания. Рядко, до невъзможност да поглеждаш системно през очите на дадения критик, пишат инак толкова талантливите Аве Иванова и Димитър Чернев. Ето само три примера за оредяване на и без друго нестройните редиците на пишещите компетентна, смислена, ставаща за четене театрална критика. Но те като че ли дадоха по-мъдър отговор на въпроса "За кого пишем?". Те не пишеха или за театралите, или за публиката, а и за едните, и за другите. Но и те не успяха да променят отношението към театралната критика в посока на нейната незаменимост като финал и начало на театралния процес, като осъзната потребност на потенциалния зрител.

Щастието и театърът

Какво очакваме от изкуството? От театъра? Какво могат те да ни дадат, което не може да получим от другаде? Какво има в пресъздадените светове, което не можем да извлечем от съществуващия реален свят?
Нали не мислите, че ще отговарям на тези може би без-отговорни въпроси? Ще спомена само, че изкуствата не биха съществували, ако създавайки дадено произведение или "консумирайки" го, човек не можеше да усети и мигове на щастие - единствената му нелимитирана потребност.
В синтезирания опит на творбата човек в съкратено време и с по-голяма вероятност ще изпита един или повече мигове щастие, още повече, че очите му са в почуда отворени, тъй като са насочени не към баналния, ежедневния, приспиващия го заобикалящ свят, а към нов, авторски, чужд, по дефиниция непознат свят. Основните проблеми на този нов свят са: да не е банален (тогава няма нужда да се ходи на театър, по-добре да се отиде, например, до долината на Нишава край Разбойнишкия манастир) и да е достатъчно отворен и комуникативен, че човек да може да "навлезе" в него (някой повече, друг - по-малко). И още нещо дава шанс на театъра, както и на другите "съборни" изкуства. В залата човек може да остане насаме със себе си, без кошмара на мобилните връзки, без непресъхващото дуднене на хората около теб, без включените телевизор и/или радио, просто седнал удобно, разнежен от тишината, съсредоточен, готов за срещата... Ако стане - стане. Но, когато стане, е нещо незаменимо. При това под среща разбирам някой внезапно проблеснал миг от спектакъла (за цял спектакъл не си и помислям, защото подобни невъзможности са ми се случвали досега едва ли и десетина пъти), когато внезапно те обхваща странно въодушевление, когато забелязваш (миг след преминаването на мига), че целият си бил там, на сцената, свит в някой нейн ъгъл или скрит до някоя кулиса, и по нетърпението да поемеш дълбоко дъх, разбираш, че няколко секунди или минути не си дишал. (Последното обяснява защо не са възможни прекрасни цели спектакли - от хуманитарни съображения...) Усещането си струва. Случва се рядко, толкова рядко, колкото се чува ласкава дума от съпруга след дългогодишен брак, но си струва...

Умеем ли да се радваме на чуждите успехи?

Отговорът е: не. Не искаме и не умеем. При това под "умение" разбирам и способността ни да преодолеем суетата си, че не сме първооткриватели на дадено име (това е голямото и естественото изкушение на младите колеги, които се интересуват най-вече от връстниците си и състудентите си) и радостно и светло да пишем и за успехите на вече утвърдени колеги. Къде се появи текст за работата на Светлана Янчева в "Альоша" (режисьор Маргарита Младенова, ТР "Сфумато"). Това, че Светлана Янчева отново е невероятна в тревожната си неистовост, в циничното си безсърдечие, в усещането си за катастрофа - не е основание да не й отделим няколко заслужени и искрени думи. Или пък къде прочетохте, че пред очите ни израства друга голяма актриса Стефания Колева. Разбира се, колегите я знаят, зрителите я познават и от някакъв сериал. Но така знаят и други, незаслужаващи внимание актьори. А след като гледах - почти с година закъснение - "Фантасмагории" на Теди Москов в Театър "Българска армия", наляво и надясно досаждах с натрапчивите си разяснения, че вече съм убеден, че ще се радваме на още една изключителна актриса, ако работи с повече режисьори, ако отива по-смело в неизвестното, ако по-авантюристично изпробва границите си. Толкова се бях запалил, че дори сравнявах излъчването й с невероятното женско очарование на Мария Каварджикова, което е колкото непрофесионално, толкова и некоректно, а освен това е грях към Мария Каварджикова, пред която не само Елин Рахнев се прекланя.
Или друг пример. Как пресата ни посрещна "Хъшове" на Александър Морфов, спектакъл, който убедено смятам за изключителен успех на Народния театър, и въобще на българския театър. (Първо написах "убедено смятам за шедьовър". След това си казах: "Пак ще ти кажат, че се увличаш. Остави времето да им прецени", но съм сигурен, че преценката ще е тази. Сега от неудобство да изглеждам като гимназистка безкритично откриваща театралното обаяние на Мариус Куркински, използвам по-обиколна фигура за "Хъшове" - повтарям го на няколко места.) Най-масовият ни ежедневник невнятно изказа някакви съображения от патриотично-ученическо естество и толкова. Той предпочита каквито и да било изяви на други звезди от театъра и за тях пази позитивните си епитети и неподправения си патос. Слава богу, това мърморене беше единствено (което е още по-симптоматично!), другите вестници написаха ласкави думи за посрещане и... толкова. Не се публикуваха и други статии, не се предизвика полемика, никой не обърна внимание и не отговори на масовотиражираното безсмислие (казват, от гнусливост, и мога да ги разбера, но все пак...). Като контрапример ще посоча, че само в престижното списание "Петербургский театралный журнал" върху 10 страници голям формат са публикувани 5 текста от различни жанрове за "Дон Жуан" на същия този Александър Морфов. (Не ми се отваря дума какви са тези текстове и колко много може да се научи за спектакъла от тях, нещо, което при нас най-често е невъзможно...) Не е ли това една от най-важните причини Морфов да предпочита все повече да работи в чужбина?
-----
Нарекох този оглед "зимен", защото е вслушан в съмненията си, като човек вцепенено взрял се в огъня, защото в него има сигурно нещо от старческото промърморване, от сгушеността в спомените. На пролет, когато и ако разказваме впечатления за пролетния полусезон - всичко ще бъде по-ведро.

14.2.2005

Никола Вандов


Текстът продължава в следващ брой.
През сезон 2003/2004 ми се наложи да не ходя на театър. Почти. Не ми се беше случвало вече повече от 30 години и в началото смятах, че всичко в установеното ми битие ще се срути, че ще претърпя непоносими щети, че няма да издържа и т. н. За да не притесня случайния читател на тези не по-малко случайни бележки, веднага ще кажа, че нищо подобно не се случи.