За различните видове визии
"...туризмът да допринесе много за културата, а културата да допринесе за тази цел - да се обединят и двете министерства. [Става дума за] визия, която далеч надхвърля останалите месеци до края на нашия мандат."
Симеон Сакскобургготски


Когато държиш в ръце този брой, драги читателю, сигурно вече ще си наясно как се казва това, в момента още бъдещо, министерство - на "културата и туризма" или на "туризма и културата". Не че тази дребна стилистична разлика би имала някакво особено значение, но пък ще е показателна. Както е без значение, но пък е показателна, подредбата във всички списъци на кабинетите от много, много години насам - в тях министерството (и министърът) на културата неизменно заемат последните места.
Както многократно е ставало дума, за партийните централи у нас културата е понятие със затихващи функции, културата не интересува партийните централи. И не защото Министерството на културата е мършаво и от него не могат да се доят пари. Не и защото политици и депутати не разбират какво е културата и значението на културата - те най-малкото се досещат за това.
Занимавайки се с култура, "управлявайки я", държавникът всъщност се занимава с народния живот - и по някакъв начин го направлява. Дали да обърне повече внимание на четенето (книгоиздаване, библиотеки, печатни медии и пр.) или на гледането (филми, пластични изкуства, телевизионно разпространение), това е дилема, която иска министърът да има визия за бъдещето. Какъв процент от бюджета да отделиш за паметниците на културата? Дали да проправяш път на "високата" или на "ниската" култура? Какъв глас да има (и който да се чува) Министерството на културата в проблемите на българите в чужбина, в облика на градовете ни, в обгръщащата ни музикална среда? Това са все въпроси, които политиците трябва да решат, като се опират на визия за бъдещето.
А те нямат визия за бъдещето, въпреки че тази дума не им слиза от устата.
Нещо повече, те не виждат смисъл от визия за бъдещето - светът не може да бъде променен. "Когато мислиш, че светът не може да бъде променен, единственото рационално поведение е опортюнистичното. Защото в крайна сметка ти или си опортюнист, или си луд." (Иван Кръстев, "Култура", бр. 5/2005) Нашите политици са нормални, а не луди. И затова са опортюнисти.
Но именно в опортюнизма, т.е. в послушния вървеж по извивките на терена е и драмата на "малките" култури. Както и в икономиката на "laisser faire", и в културата отвреме-навреме се случват изкривявания, водещи до вредни последици за личността, обществото, държавата. Икономиката и големите култури - къде с повече, къде с по-малко трусове - се справят с деформациите, успяват да излекуват болното тяло. При малките култури лечението е далеч по-трудно - никой не знае например как ще се отрази в бъдеще сегашното ниско ниво на грамотност и дали въобще тази явна деформация ще може да бъде преодоляна.
Българската култура не бива да чака заболяването, за да бъде лекувана. (Не трябва например да чакаме катастрофално спадане на нивото на водещите ни оркестри, за да се плеснем по главите и да почнем да мислим... нещо...)
Българската култура иска профилактика, т. е. Иска визия, колкото и това да противоречи, на пръв поглед, на действителността.
Дори действителността ни да иска опортюнизъм, ние трябва да имаме визия. "Истината е виновна" се беше провикнал Робеспиер. В нашия случай - истинна или лъжлива - действителността е виновна спрямо българската култура.
Та, в предизборния период, внимавайте във визиите на политиците.

21 февруари 2005

Христо Буцев