Митът за предателството
на поп Кръстю
В последните години периодически наново се възбужда общественият интерес към темата за "предаването" на Васил Левски. Излязоха няколко книги, които доказват, че поп Кръстю Никифоров не е предал Левски. Те обаче все още не са в състояние да обърнат общественото мнение, което продължава да вярва в мита за "предателството", утвърден в произведенията на такива авторитети като Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Димитър Страшимиров, Антон Страшимиров, Александър Бурмов, Иван Унджиев, Константин Илиев и др.
Всъщност истинските митотворци са първите трима. След Каравелов, Вазов и Захари Стоянов митът за "предателя" поп Кръстю е напълно изграден. Мисленето на последващите историци, изследователи и литератори е предварително формирано от този мит и в своите творби те само го утвърждават и надграждат.
Първосъздателят на обвинението в предателство срещу отец Кръстю Никифоров е Любен Каравелов. До Освобождението той е единственият, който публикува версии за "предаването" на Левски. Прави го чрез няколко публикации в различни броеве на вестник "Независимост" в периода 1873-1874 г.
Първата публикация е от юни 1873 г.: "Научаваме се из достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчелие. Един из тях, по име Добре, е механджия; а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство".
Тази публикация е принципно важна, но е подценена от изследователите. В нея редакторът Каравелов, цитирайки "достоверен източник" и потвърждение "с множество факти", пряко обвинява поименно двама души в предателството. Публикацията излиза близо половин година след залавянето на Левски и четири месеца след неговата екзекуция. Без съмнение през това време съзнанието на Каравелов е било обзето от станалата трагедия, която предизвиква прелом в неговия живот. По всякакъв начин той е търсил да се добере до истината как е станал провалът. И когато най-сетне излиза с публикация по този въпрос, тя се оказва напълно неистинна: двама души са публично, писмено и поименно обвинени в деяние, което не само не са извършили, но и с което нямат нищо общо.
Така е сътворен митът за "предателството", който ще има голямо бъдеще. Предателството се предпоставя, а тепърва се търси някой, на когото то да се припише. Обикновено тази дописка се прескача като нещо недостоверно и несериозно, но тя е извънредно важна. В нея виждаме в зародиш всичко, което ще ни се поднесе по-нататък - и "достоверни източници", и "множество факти", и самата тема за "предателството", и "помешването" на "един поп"...
Публикацията не е безобидна клюка. Тя е престъпление. Извършено е с умисъл. Клеветата за предателството на Добре механджията и Пано Петков е преднамерено съчинена от някой, който знае, че това не е истина. Каравелов не е нейният източник, но той е нейният автор и съзнателен съучастник в оклеветяването. Никога впоследствие той не отпечатва извинение спрямо лъжливо обвинените...
Втората версия за "предателството" е публикувана през август 1873 г. пак от Каравелов в "Независимост": "Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие, а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати..."
Защо Каравелов има нужда от "предателството"?
Идеята за предателството съхранява свръхчовешкия статус на Левски. Ако не е имало предателство, значи "Демонът на империята" се е оставил аджамийски да бъде заловен жив от уж некадърните и немотивирани провинциални турски заптиета при рутинно изпълнение на техните служебни задължения. Уловен е при нулеви предпазни мерки и при смущаващо слаба съпротива. Очаква се Демонът или да измисли нещо свръххитро и да се измъкне като невидим фантом, или поне геройски да избие половин дузина нападатели. Той не измисля нищо, а не успява да убие и един. От революционно-конспиративна гледна точка провалът на Левски е пълен.
Може ли Каравелов да погледне истината в очите? За него настава "мрак по пладне", защото той е заложил всичко на Левски, вярвайки в неговите свръхчовешки способности. Ако неговият герой не е могъл интелектуално и физически да се справи с толкова стандартна ситуация, имал ли е качествата да се справи с далеч по-тежката отговорност на едно всенародно въстание? Ако не е имал такива качества, тогава Каравелов ще трябва да понесе отговорността за погрешния си избор, за сляпата си вяра в този човек и за това, че като сляп водач води народа към пропаст.
Несправянето на Левски означава тотален личен провал за Каравелов.
И тук идва на помощ версията за "предателството", която психологически върши три неща:
1. Съхранява донякъде геройския статус: героят не се е провалил в стандартна ситуация; срещу него се е действало подло, не по правилата.
2. Каравелов, както по-късно и априлските въстаници, навсякъде твърди, че Османската империя е прогнила и че турците са некадърни. И днес в нашето съзнание турското заптие е карикатурен образ; то бива въртяно на пръст от хитроумния Левски, а почне ли стрелбата, то бяга от страх или пада сразено. Версията за "предателството" крепи представата за малоценност на турците.
3. "Предателството" пренасочва отрицателните чувства, породени от провала (включително екзистенциалната депресия у Каравелов) не към провалилите се Левски и Каравелов, а към трето лице - "предателя".
С провала на Васил Левски рухва цялата организация, а заедно с нея и революционната мечта на Каравелов. Митът за "предателството" му служи, за да успокои съвестта си, да съхрани вярата си във възможността на тази мечта и в своята правота. Веднъж сътворен, митът ще бъде доразвит от други талантливи творци.
Иван Вазов е човекът, който е оказал най-голямо въздействие върху възпитанието и светогледа на българския народ през последните векове. Най-влиятелната му стихосбирка е "Епопея на забравените", която започва именно с одата "Левски", една от най-ярките и разтърсващи поетични творби на народния поет. В нея той заявява:
Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй петно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и Божи служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълна с яд и злост,
изреваха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши, и гръм не строши я,
и чието име аз не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверня,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда,
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Никога в българската поезия и проза на всички времена не е изричана по-вдъхновена, по-злословна, многоречива, изрична, поетична и незабравима хула спрямо един човек.
Ясно е защо Вазов има нужда от мита за предателството. Причините са художествени. Нужна му е драматургия, нужна му е антитеза, за да подчертае тезата, нужно му е черно, за да подчертае бялото. Той изгражда художествен образ на свръхчовек, а свръхчовекът не може да бъде хванат жив при обикновена полицейска хайка и то само десет реда след като поетът вече ни е заявил, че турската власт:
обсаждаше двайсет града изведнъж
да улови тоя демон вездесъщ.

Одата "Левски" е публикувана в стихосбирката "Гусла". Предисловието на книгата носи дата 2 октомври 1881 г. 11 дни преди това, на 21 септември 1881 г., поп Кръстю вече е бил покойник.
Преди да напише тези убийствени редове, Вазов не е направил опит да установи истината. Ако беше отишъл до Ловеч и беше говорил със смъртноболния по това време поп Кръстю, подобни стихове нямаше да бъдат написани. Народният поет е приел за чиста монета вече създадения мит, пришпорил е въображението си и е изваял ненадминат шедьовър на клеветническото изкуство.
Народната приказка за "лошата дума" съдържа съзнание за огромната сила на словото. Великата словесна дарба, която поетът е имал, не е била съпроводена, уви, със също така велико съзнание за отговорност при боравене със словото. Вече се доказва, че всички тези стихове са вдъхновени от една лъжа. Но една лъжа, когато е повторена чрез четене и рецитация милиони пъти, замества истината. Какво се прави оттук нататък? Не можем да махнем "сатанинските строфи" от одата. Не можем да отменим омразата и презрението, които, заедно с поета, милиони българи са изпитвали към "предателя" свещеник.
Със силата на какъв талант ще изтрием срама, който е тегнал върху паметта на този човек? А на неговите потомци? И ще можем ли след това още да вярваме на народния поет в другите му писания?
Можем ли впрочем да вярваме на Захари Стоянов? През 1883 г. той публикува своята книга "Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му". Тук под формата на историческо биографично изследване той надгражда върху създадения вече мит, като внася и свой принос. Дописката в "Независимост" говореше за "малко парици и някои други неща". Стоянов наддава: "У него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предателството на Левски."
Но с какво да си обясним тази безкритичност на автора към мита за "предателството"? От една страна, и тук имаме художествени причини. В края на книгата авторът нарича себе си "горещ обожател" на Левски, а в самото й начало той обявява целите си, продиктувани от "национален егоизъм". Като коментира почестите, които се оказват след Освободителната война на "чуждите гробове и величия", Стоянов възкликва: "А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужават горните почести?" Той не е търсач на истината, а целенасочено изгражда образ на херой-свръхчовек.
Изследвания показват, че Захари Стоянов необяснимо защо не е използвал Ловчанския архив, който му е бил даден от Никола Цветков специално за писането на тази биография. А пък в нея изрично се оплаква от липсата на архиви... Както и в други свои творби, авторът смесва достоверните исторически факти със свои измислици, които изопачават истината или поне я "доукрасяват" в желаната от него посока.
От писанията на Захари Стоянов личи неговата страстна неприязън към Църквата и църковниците (освен духовниците-революционери). Тази неприязън със сигурност се е увеличила след Освобождението, когато той влиза в първата българска масонска ложа "Балканска звезда" в Русе, просъществувала от март 1880 г. поне до края на 1882 г., а може би и до пролетта на 1883 г. Точно това е времето, когато Стоянов събира материалите за своята биография на Левски, обмисля книгата и работи по нея. Антиправославната идеология на масонството несъмнено е мотивирала допълнително автора в доизграждането на клеветническия мит срещу поп Кръстю. Примерите за това са безброй, като например определението за "примките на предателя, примки, които се състояли от патрахил, от черна капа и от черковен требник."
По мнението на всички сериозни съвременни изследователи няма доказателства, че Левски е бил предаден от поп Кръстю. Налице са само косвени улики, някои от които са доказано изфабрикувани. Относно самото залавяне на Левски фактите говорят, че то не се дължи на предателство, а на поредица от грешки...
Съществуват сериозни основания да се смята, че поп Кръстю е жертва на съзнателна кампания за оклеветяване от страна на участници в комитетската дейност, главно в Ловеч и Плевен.
Почтеният историк, както и всеки почтен човек е длъжен да приеме, че отец Кръстю Никифоров е невинен по тези обвинения - до доказване на противното.
Впрочем все още липсва фундаментално научно изследване по този въпрос, което да обобщи всичко постигнато от науката на настоящия етап. Може би най-полезната част от това изследване би била да се проучат движещите сили на клеветата и личната отговорност на всеки от участниците в тази вече 130-годишна драма на българската съвест.
От друга страна, едва ли имат основание опитите за героизиране на поп Кръстю. Нямаме сведения той да е велик духовник или мъченик за вярата, а е бил по-скоро жертва на велика несправедливост. Не е толкова забележителен с това, което е направил, колкото с това, което са му направили другите. Ловчанският свещеник е най-ярката жертва на клевета в цялата българска история. Идеята да му се издигне паметник е по-скоро търсене на обществено-психологически реванш за 130-годишното му очерняне. Самият той няма нужда от възвеличаване, а от реабилитация по отношение на несправедливите обвинения и очистване на името му.
Верният път към това очистване посочва паметната плоча, поставена на входа на храма "Успение Богородично" в Ловеч с надпис: "В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838-1881 г., борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години."
Нравственото и духовното здраве на България изисква от нас да продължим работата си по тази тема. Но целта на нашите действия и изследвания не бива да бъде предпоставеното оправдаване или обвиняване на когото и да било, а само една - истината. Защото казано е: "И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни" (Йоан. 6:32).

Георги Тодоров



Не лъжесвиде-телствай против ближния си.
(Изх. 20:16)