Словесен град
"Кой говори пред вас", е въпросът, на който се налага да отговоря в самото начало. И почтеният отговор ще гарантира двусмислеността на размишленията ми: от една страна, съм журналист, литературен редактор или редактор литература, на малотиражен специализиран вестник, смятан за образец на качествената преса у нас; от друга страна, участвам - малко-отмалко - като поет в съвременната българска литература (сиреч в една от микролитературите й). Когато едната ми самоличност се усети уязвена, то появилата се пукнатина тутакси бива запълнена от другата. Ала раздвоеността между двата словесни медиума тупти. Каквато и литература, каквато и металитература да пиша, аз съм пристрастен тук-и-сега, тук-и-сега дискутирам с другите и себе си на вестникарските страници, диктуващи темпото на писателското всекидневие. Медиата е моята втора родина, тя - за щастие - ме прави видим. Не съм наблюдателят, който спазва еднаква критична дистанция спрямо фактите, нямам привилегированата гледна точка на уседналия извън литературата. Такъв съм, такъв е и най-често срещаният редакторски типаж в литературните и културните издания на хартия в България към днешна дата. (И ако нещо в този статут истински ме тормози, то е нуждата да четеш и пишеш не с оглед на собствените си интереси, а според новопоявилото се изневиделица на пазара.) От тази съмнителна, прочее, позиция днес обръщам поглед назад по пътя на книгата - и се изправям лице в лице с издателствата.
С демократизацията след 1989, с бавната и болезнена автономизация на литературното поле отношението към книгата като към общо културно предприятие диференцира и структурира издателствата и изданията в две по своему нещастни брачни двойки: 1) издателства + малотиражни медии, и едните, и другите свързани предимно с чистото производство и репрезентация на културните ценности; 2) издателства, свързани предимно с масовото производство на забавление и информация + високотиражни (да ги наречем с огромни уговорки специално в този случай "хибридни") медии.
Един пример. Бихте ли си представили във вестник "Дневен Труд" да се появи какъвто и да било информативен или интерпретативен текст относно публикуваната от прекрасното издателство "Критика и хуманизъм" книга "Постнационалната констелация" от Юрген Хабермас? Нима политическите есета на немския философ, посветени на публичната употреба на историята или на моралните граници в медицинското възпроизводство, не влизат в тематичните интереси на най-мощния български вестник? Влизат, разбира се, но по-скоро в интересите на неговата аудитория, отколкото на списващите го. Подозирам, че на Антоанета Колева, директор на издателството, и през ум не й минава да предложи на "Труд" своето издание - и то не от високомерие, а за да избегне безцеремонното отхвърляне. В най-добрия случай текст за "новия Хабермас" ще се появи в "Труд", ако книгата излезе току преди световният учен дойде в България за някой от форумите на проф. Ивайло Знеполски. (Точно така, прочее, се случи неотдавна с проф. Умберто Еко.)
По силата на същата логика предназначените за масовия читател книги изобщо не биват предлагани за рецензиране в литературната преса - като че ли съществуват в съвсем друг универсум, където е в сила коренно различен набор от критерии; като че ли читателите на трилъри, да речем, и читателите на т.нар. "изящна словесност" са две несводими и никога непресичащи се множества. Разбира се, това разделение е илюзорно - дори дадена книга да е избрана преди всичко заради евентуалния си пазарен успех, тя все пак е изградена с литературни средства; а дори най-прецизният роман все пак има корична цена, разпространение и пр. Те се срещат и в издателствата (които публикуват и едните, и другите), и в библиотеките на читателите, но въпреки това стратегиите на тяхното рецензиране се оказват коренно различни - поради простата логика, че издателите се стремят да получат положителни рецензии за своите продукти и затова ги предлагат в медиите, които им се струват максимално близки до регистъра на книгата. Дори издатели, които публикуват и единия, и другия тип заглавия, предприемат съвсем различни ходове за тяхното оповестяване - било в плана на високата мисия (за по-бавноликвидните заглавия), било в плана на търсената и доставяна стока. Причина за тези два подхода е профилираното поведение на самите вестници, в често предсказуемото и никога неутрално звучене на рецензиите. Любопитното в случая е, че и двата типа критерии - елитарният и пазарният - биват налагани със сходно чувство за мисия. Съвсем естествено е издателите добре да жонглират с тази предсказуемост и да използват масовите медии, за да си осигурят масови продажби, а литературните - за да удържат престижа на марката си.
Само че по силата на тази логика "литературните" книги си остават бавноликвидни (след като на практика не биват адекватно отразени във високотиражната преса), а масовата литература изобщо не бива рецензирана per se. Това може да урежда издателите на двата типа литература, но подобна межда поставя в патова позиция профилирани издателства като "Стигмати" на поетесата Малина Томова например, които нямат такова вътрешно разделение. Тъй като не могат да очакват от авторите си скандалното поведение, което би им осигурило присъствие в ежедневната преса - или поне политически предизвикателни изказвания като Дубравка Угрешич например, - те трябва да се примирят, че изданията им ще бъдат разгласени само в специализираната преса. И съответно няма да получат ефективна реклама, а само похвала: нещо, което може и да е полезно за читателите, но няма да финансира бъдещите издания. Стремящите се предимно към комерсиален успех издатели пък изобщо загърбват функциите на рецензиите като коментар за качеството на дадена книга и така на практика не получават вътрешножанрово оразличаване в пресата - тоест читателят трудно може да получи информация дали даден научнофантастичен роман е написан по-оригинално от друг, дали един трилър е по-добре издържан в литературно отношение от друг. Това също е липса, макар и не толкова очевидна като финансовата; липса, причинена от несъществуващото сечение на двата вида преса.
И тази празнина става най-видима тогава, когато някой издател (или по-скоро автор, доколкото авторите по-често се опитват да рекламират книгите си пряко съществуващите граници) реши да прекрачи тези неписани правила и предложи за рецензия (положителна, предполага се!) книгата си по приятелска линия. Неловкият тон на увъртане демонстрира непривичността на ситуацията, в която отрицателни рецензии просто не се пишат, а самият факт на упоменаване в дадена медиa премества книгата в списък на избрани заглавия. Мълчанието в този контекст е не знак за съгласие, а знак за принципно отхвърляне - и когато то бъде нарушено поради извънлитературни съображения, родените от този конфуз двусмислени текстове ясно показват абсурда на ситуацията.
И ето, че искам - не искам стигнах до наплевателства спрямо мощните издатели (своите малки и бедни издателски братя ще критикувам по семейному, насаме). Няма, разбира се, наедро да заявя, че през книгите издателските акули виждат пазара, а ние пък, от божем качествените издания - културата. Какво обаче сочи опитът ми досега?
Когато някой крупен издателски бос издаде книга, с която действително може да се похвали пред общество, той изисква от вестника спешна и ласкава "рецензия", тук евфемизъм на реклама. Босът не общува с мен, той ми праща невинно момиче от своя PR отдел, което, разбира се, не е чело въпросната книга, но надуто ми я обяснява. А дамата сопната, знаете - тропа, нервира се, даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словесна атака. - Почакайте - казвам, - почакайте, нека... Тази книга е достатъчно важна и следователно трябва да бъде рецензирана от възможно най-компетентния (обикновено външен за редакцията) автор, нещо повече, не възнамерявам да се меся в оценката му, да го пришпорвам, отказвам да предопределям хвалебния тон... Простете за проявеното чувство за хумор, но само то може да тушира сблъсъка между две представи за книга, за култура, само то може да тушира острото усещане, че моята представа е пазарно излишната. Съгласен съм, разбира се, че моето редакторско поведение в разрез с развръщаната от издателството кампания около дадената книга, защото разпространителите, книжарите и читателите трябва да бъдат уловени веднага... А нюансираните интерпретации, а очарованието на литературното непреходно в медийната преходност? Зарежи...
Затова при публикуването на следващата издателите няма да се обърнат към мен, а към по-съглашенско издание, което ще оповести подготвените в издателството PR съобщения, при това нерядко преписани от чуждестранната преса. Не мислете, че въпросните съобщения са в режима "Платена публикация" - обичайно те са подписани с името на ресорния журналист и се хоноруват.
Да, обаче - изненадан и от самия себе си - продължавам да бъда добросъвестен литературен журналист. И за да мога да представям и книги, публикувани от издателства, с които вече не ни свързва или няма защо да ни свързва приятелство, съм длъжен да практикувам пешеходството си между столичните книжарници, съчетано с всекидневен подробен преглед на новите издания. Това най-често е мястото на книгата между издателството и вестника, да не мислите, че портиерката на "Култура" е засипана от колети книги. И когато съм твърдо убеден, че: 1) една книга трябва да бъде представена; 2) издателството няма да ми я предостави: а) поради цената й и б) поради непредсказуемостта на представянето й, просто вадя портфейла си и я купувам със собствените си джобни, или с джобните за няколко дни. Но ако джобните ми пари не достигат, ако мой другар или колега не се е сдобил с въпросното издание, то има сериозен риск то да изпадне от страниците от вестника, все едно не се е случило. Поради тази причина от страниците на "Култура" изпадна самата "Българска книга. Енциклопедия", издание на "Пенсофт", цена над 60 лв. И тъй като не възнамерявам да я изгладувам, повечето от размишленията ми върху книгоиздаването, книгопечатането, книгоразпространението, библиотечно-информационното осигуряване, библиографията и информационния трансфер са съчинение по преживяно. Разрешете ми обаче да помечтая как т.нар. качествена преса рецензира и критикува съгласно своите собствени мерки и т.нар. некачествена литература. Как т.нар. таблоиди пишат, пак съгласно собствените им мерки, и за нискотиражни издания, в които се по-лесно напипва действителната новост, експериментът, размахът на специфичните интелектуалци (ако отново се доверим на Бурдийо). Тази утопия предполага не само вътрешни дебати в едно издание, но и светкавици между големи и малки вестници, между различни идеи за литератури и книги, защото в крайна сметка масовата преса също е специализирана - тя е специализирана в своята масовост. Тя предполага както появата на по-широко скроени и внятни автори в специализираните издания, автори, зарязващи академичните си обуща, така и на по-компетентни странични наблюдатели в масовите издания, но в крайна сметка - на автори, които да се чуват едни други, когато пишат за едно и също ново издание. Иначе таблоидите ще си бъдат таблоиди, а качествената преса само ще се нарича така и ще става все по-херметична, академична, анемична, енигматична... Пък и "високото" и "ниското" в литературата и културата всекидневно се предоговарят помежду си...
Тази утопия предполага да вярваме, че ние - издатели и вестникари - имаме обща работа. Че представянето на книгата не е самоцел - всяка книга може да мотивира размисъл върху смисъла и нуждата от лична и публична промяна. Затова на светло, в медиите трябва да излезе и издателят, независимо голям или малък, за да ни обясни защо публикува това и това, а не това и това, и какво всъщност иска. Да не хленчи, да не се надува, да не стиска себеотрицателно зъби, а да поведе директен разговор с публиката през вестникарските страници. За да стане това обаче, вестниците, именно вестниците трябва да преодолеят частичната си визия за читателя.
Точно с тази настойчива подкана възнамерявам от двусмислената си позиция недвусмислено да завърша.

Марин Бодаков



Утопични размишления върху пътя на книгата между издателството и вестника


Изказване пред семинара "Бизнессреда в книгоиздаването и книготърговията", организиран от Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (23 ноември 2004) - вж. "Култура", бр. 46, с.4. Изказването може да бъде прочетено и на адрес http://www.litclub.com/
library /nbpr/bodakov/
city.html.

В следващ брой ще публикуваме и изказването на д-р Владимир Трендафилов "Мястото на високата литература в днешния пазарен контекст".