(Пак) Риголето, (пак) за турнето

За да разбереш репертоарните намерения в Софийската опера, добре е да се допиташ не до нейното ръководство, а до импресариото, с което работи. Той знае. И знае, че няма начин неговото да не стане. И как няма да стане! Щом като който и директор да попиташ за репертоарната политика на първия ни театър, започва да говори за парното, тока и чистотата на клозетите. Този тип "творческа проблематика" по някакъв начин доведе институцията до равнището на една средна манифактура, в която девизът е сякаш да се избичи поредният продукт, да "го продадем, че да вържем двата края". За репертоарно, за естетическо развитие на института, на певците, които пеят в него, ако повдигнеш въпроса, те гледат като някакъв капризен, неживеещ тук човек. Заядливец някакъв, който просто пита ей така, да се намира на приказки. Открай време операта очаква да чуе своя репертоар от чужбина, от евентуалните контрагенти. Неслучайно в биографията на предишния й директор Пламен Карталов чета, че е единственият режисьор в света, който е реализирал като продукции на Националната опера и балет три опери на бразилския композитор Гомес. Да, реализира ги! И какво от това? Реализира ги за поредното турне. Нито се играят, нито се поддържат, нито се помнят! Значи кампаниите са за тази година, за идната година, а какво става с театъра, с публиката му, с музиката в него, с историята му - никой не се интересува. Няма изобщо такъв въпрос! Той не е на дневен ред. Много по-богати оперни къщи "пазят" свои постановки с десетилетия. Тук за 15-ина години минаха доста еднодневки, които са изкарали няколко хиляди долара в чужбина и после са пратени в кьошето, защото, естествено, нито провокират публиката, нито са интересни за престижа на театъра, нито...
И сега дойде поредната премиера, посветена на поредното турне. Трябваше японците да ни съобщят, че искат "Риголето", за да се обнови един спектакъл, който много, много отдавна плачеше за подновяване - и това се коментираше на всеки конкурс за млади оперни певци, където тази опера ставаше много необходима. След поредицата театрални режисьори, които опитаха (някои много успешно, някои недотам) вкуса на пеещия театър, днес операта отново заложи на сигурното и покани Пламен Карталов да "нарисува сценично" музиката на Верди. Добър избор, Карталов е опитен човек, професионалист. Освен това знае как се продава една стока, знае вкуса на японската публика. И трябва да кажа, че всъщност премиерата се е състояла единствено по отношение на сцената. Всичко е много по-блестящо, богато, с фантазия; с изкусно преформиране на пространствата, с провокации (на места малко в повечко и отвличащи вниманието от музиката) и с едно-две изключения - общо взето с вкус в рамките на една традиционна естетика на сценичното обзавеждане и на ефектния костюм. В режисьорското поведение на Карталов артикулирам винаги един момент, който приветствам, и това е изискването към певците да бъдат по-пластични, по-подвижни, да излизат от остарелите канони на операта, към които те изпитват голямо влечение и в този смисъл всяка негова постановка ги поставя в доста по-комплексни условия на артисти и певци. (Само Бойко Богданов от театралите също показа търпение и инат да се пребори със статичността на оперния театър в "Бохеми".)
И дотук беше премиерата.
Защото по отношение на музиката - като форма, темпоритъм, като съотнасяща се със сцената, като някакъв нов момент на изискване в сравнение, да кажем, с показването на операта на Новогодишния фестивал - в старата "дреха", нямаше нищо премиерно. Изкушавам се да допълня - нищо празнично, но не би било справедливо спрямо повечето от солистите. Александър Крунев (Риголето) се следи с интерес, музикален, с култура, със сценично присъствие. Ако има нещо, което може да добавя оттук нататък в спектаклите, е малко повече освободеност, но не в смисъла на Румен Дойков (Херцога). Последният вече е стигнал дотам, че се държи като рокзвезда на сцената; той решава къде да скъса фраза, къде да прави безумни портаменти; къде да "напява" - изобщо някакви музикални "идеи", които слушаш с недоумение. Да не говорим за актьорската му пластика, която свидетелства за липсата на каквото и да е замисляне в "отработването" на някакво движение, на естествените реакции на героя му. И жалко, защото Дойков постигна и красиви вокални моменти, които за съжаление не бяха удържани поради лош вкус. Джилда на Анна Иванова-Тодорова още напипва основните параметри на героинята си, но музицира изящно, макар и все още плахо, с красиви пианисими, с финес, който рядко се чува от тази сцена. Опитът ще й подскаже още нюанси към ролята - и вокални, и актьорски.
Много стабилни, с открояващи се актьорски и певчески профили бяха Елена Чавдарова-Иса (Мадалена), Светозар Рангелов (Спарафучиле), Димитър Станчев (Монтероне) и Стефка Минева (Джована) - не второстепенни роли, а съществени за драматургията на произведението полифонични музикални линии. Хорът (диригенти - Христо Казанджиев и Анна Христоскова) бе почти изряден, с ясен щрих изравнена динамика и почти балансирани взаимоотношения с оркестъра.
И всичко щеше да бъде доста по-изпълнено с музика, ако диригентът Борислав Иванов не се беше задоволил единствено и само с ролята на безличен акомпанятор. Нищо по-различно не се чу от оркестъра, който дори не получи енергията да съучаства по-активно от човека на пулта. Че оркестрантите познават музикалния текст до втръсване, това се чува от първия такт. Но че никакви други изисквания не са му поставени над или вътре в текста - това също се чуваше, за съжаление.
В резултат - "Риголето" има вече по-смислената и ефектна, шарена театралност; има и певци, които могат да дадат обем на музикалната драма; остава да се намери единната музикална линия, да се изгради формата, да се осмисли нейното развитие - без рутина, без инертност и останал в миналото вкус към оперното.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо