В дирене на съвестта
Няколко дребни разсъждения около един огромен проблем.
Не съм особено сигурен, че въпросът, който ме занимава, продължава да е в сила, но не спирам да се чудя каква е функцията на театъра в наши дни. И, може да са глупости на стар човек, все пак се питам - какво е значението на Бродуей за живота на съвременния свят?
Една приятелка, нашата квартална аптекарка, и нейният съпруг, предприеха двучасово пътешествие от Кънектикът до града, за да може тяхното момченце да гледа "Крал Лъв", и много го харесаха. Предполагам, че и на другите спектакли е претъпкано с удивителен брой хора от всички краища на страната, но... добре де, не би ли следвало в такъв случай вероятният край на познатия ни дотук свят да има поне някакво отражение върху чистото забавление, наречено Бродуей? Колкото повече си блъскам главата над този проблем, толкова повече ми се струва, че, докато киното и телевизията се опитват да се преборят с големите теми, засягащи всички ни, театърът - или поне неговият бродуейски бранш - с няколко изключително малобройни изключения, напълно се е предал на шумния, лъскав шоу-бизнес.
Аз не ходя много на театър, така че последната пиеса, която успях да гледам и в която сериозно и красиво беше подходено към човешкия жребий, бе "Копенхаген". Тъй като е писана от англичанин, Майкъл Фрейн, имаше ограничен брой представления. Британският театър отдавна открито прие социалната критика като възможна тема, може би поради обстоятелството, че Англия се чувства като провал в сравнение с Америка, която е успехът. Провалилите се са склонни да претеглят внимателно своите хипотези за живота, успелите по-скоро се отдават на самодоволство и тупане в гърдите. Ние никога не сме имали, поне не на Бродуей, кой знае какви остри социални коментари, но от време на време се е случвало да се чуят язвителни подмятания. Сега те са напълно заглъхнали. Не се сещам откога тесногръдието, предразсъдъците, глупостта и мракобесието вече не могат да се почувстват докачени от нещо, поставено на бродуейска сцена.
Да не би същината на Америка, самата й природа да се е изродила от доброкачествена демокрация в империя? Защо толкова много хора отвъд океана се страхуват от нашите управници и ги презират? Не прекалихме ли с тържествуващата си арогантност? Разтърсват ни противоречия, възникнали от безпрецедентната световна позиция на Америка на върха. Значенията на думите се промениха... Наистина ли фактът, че едновременно водим две войни е повод за гръмко самохвалство, или трябва да го оплакваме като крах на Обединените нации, американското творение, което уж щеше да гарантира колективна сигурност? Понякога се чудя дали изкуството да наричаш нещата с техните имена не е безвъзвратно остаряло. Не би ли трябвало нашето най-публично изкуство да отразява смутното настояще, вместо да прави същото като преди 60, 70 години? Или на Бродуей това му стига?
Една от неприятните черти на дълголетието е, че имаш време да осъзнаеш, че човечеството непрекъснато преоткрива колелото. Допотопна военна реторика - нещо от древноримското послушание и конформизъм - звучи от устата на най-висшите представители на правителството, които заявяват, че несъгласието с техните идеи означава непатриотична подкрепа за тероризма. Преди почти 50 години изпитах неустоима нужда да напиша в речта на съдията Данфорд в "Салемските вещици" следното: "Вие трябва да разберете, сър - човек или е с този съд, или против него, няма междинно положение. Настанаха ясни, точни времена - ние вече не живеем в някогашния мъждив полумрак, когато злото се смесваше с доброто и замайваше света. Сега, слава Богу, слънцето сияе във висинето и онези, които не се боят от светлината, със сигурност ще го оценят по достойнство. Надявам се да сте един от тях." Колко пъти трябва търпеливо да изслушваме едни и същи идиотщини, от които по-късно ще се срамуваме?
Възможно ли е живата, съдържателна, мислеща драма да е вече отвъд нашите способности, нашето въображение?
Осъзнават ли изобщо силите, които властват над този примитивен театър, че има много наистина интересни, забавни неща, за които може да се говори от сцената и те трябва да бъдат окуражавани? Дори ако понякога това предполага повече от двама или четирима актьори? Днешен Бродуей не е в състояние да произведе нещо като "Салемските вещици" или "Смъртта на търговския пътник", нито дори "Трамвай "Желание", най-малкото защото просто му се струва голям броят на изпълнителите. Но нима подобно положение може да е удовлетворително за най-голямата сцена на най-богатата страна в човешката история?

(С незначителни съкращения)
23 февруари 2003
в. Ню Йорк Таймс


Артър Милър

Материалите преведе Нева Мичева