Изгубихме човешкия трагизъм...
- При отличен прием сред публиката и критиката, на Бродуей се играе "Салемските вещици"...
- Отскоро започнахме и репетициите на още едно представление, "Човекът с големия късмет". Затова съм в Ню Йорк.
- Става дума за две пиеси на по над петдесет години, които очевидно продължават да имат какво да кажат на зрителите. На какво се дължи тяхната непреходност?
- Това би трябвало да го кажат зрителите и предполагам, че обясненията им биха били най-разнообразни. Аз лично смятам, че засегнатите в тези произведения теми просто си останаха нерешени, иначе казано - без окончателен отговор. Често ме питат същото за "Смъртта на търговския пътник". Моето обяснение е, че там се повдигат редица въпроси, които могат да се възприемат съвършено индивидуално от всеки зрители, но в същината си са породени от изначален конфликт като този между поколенията, между бащи и деца, същият, който се повтаря в театъра от "Едип цар" до "Хамлет" и който със сигурност ще продължи да представлява интерес за бъдещите драматурзи...
- Когато бях студент и гледах за пръв път "Смъртта...", се идентифицирах с Хепи, сега вече съм баща и откривам повече прилики с Уили...
- То се знае, годините минават и всички еволюираме, променяме се. Ще се почувствате по същия начин, ако препрочетете което и да е произведение. Така или иначе, мисля, че в тази пиеса са уловени парадоксите на живота и това кара зрителите да се чувстват част от нея. Все едно къде я поставят - в Испания, Щатите или Китай. Човешките терзания не са толкова различни на различните места. "Смъртта на търговския пътник" сега се играе повече от всякога, благодарение на факта, че все повече хора се идентифицират с Уили. А по времето на премиерата те бяха малцинство. Работните проблеми и притесненията, че на другия ден можеш да осъмнеш без работа сега са много по-реални, отколкото преди години. Освен другото, усещането, че индивидът няма собствена тежест в рамките на системата от ден на ден става все по-осезаемо, по-недвусмислено.
- Вашите герои са универсални...
- Що е то, универсалният герой? Будиш се сутрин, закусваш и си викаш: "Дай да създам един универсален герой!"? В други случаи ги наричат "атемпорални" - Уили сякаш е по-актуален сега, отколкото по времето на премиерата. Не знам, може и да е универсален и атемпорален... За мен възприемането, разбирането на творбата и нейните герои е нещо интимно, подлежащо на всеки отделен зрител, при това в най-различни форма. До човека е. Много от моите произведения са били приемани по коренно противоположен начин в зависимост от момента, в който са били поставяни.
- Как се промени вашият театър от първите ви произведения насам?
- Сега пиша по-кратки пиеси.
- Какъв е генезисът на вашите театрални творби, творческият процес, предхождащ постановката?
- Най-важно е да намеря тема, която да ме заинтригува и да ме стимулира да пиша. Всяка една досега се е раждала от конкретна ситуация, от случка. Започвам да пиша и не спирам, докато не ми се изясни, докъде мога да стигна. Ако се уверя, че напипвам драматичен нерв, изписвам стотици страници и, въз основа на тях, започвам да шлайфам, да отмахвам повърхностното и да пробирам събитията, които най-добре биха паснали на посоката, която ми се ще да задам на пиесата. В този процес определям сложността на персонажите, формата и общия тон, те зависят главно от развръзката, и разбира се, времето. Накрая нищо не може да се сравни с емоцията да видиш персонажите си от кръв и плът на сцената.
- Като говорим за времето - при вас е особено важно неговото структуриране, както в реминисценциите от "Смъртта на търговския пътник"...
- Там няма буквално връщане назад. Пиесата започва с действие в своето настояще. Времето е фундаментално за тази творба, но от друга гледна точка - времената са три: психологическо, социално и театрално. В "Смъртта..." се използва минало време в сегашното и това не е точно "реминисценция", макар и понякога да се тълкува така. Както и да е, има доста други нововъведения в построяването именно на тази пиеса.
- Уили като че ли е най-сложният ви персонаж. Кой от всички изпълнявали го актьори е най-добър в кожата му, според вас?
- Не бих се ангажирал да определям Уили като "най-сложен персонаж", каквото и да означава това. А колкото до най-добрият му изпълнител, бих посочил Лий Коб, а също и Дъстин Хофман или Джордж Скот.
- Славите се като драматург-реалист, но няма съмнение, че не друго, а психологическата убедителност на действащите ви лица е в основата на успеха на вашите трагедии.
- Не обичам да ги наричам "трагедии" - в "Смъртта на търговския пътник" има поне няколко момента, в които публиката има възможност да се посмее. Не понасям етикетите. В пиесите си се опитвам да претворя ситуации от ежедневния живот, в които се озоваваме на кръстопът и трябва да избираме между редното и нередното. Дълбоко ме вълнува моралното измерение на нещата, които пиша. Искам да предам бита, но не и битовизмите, а единствено събитията, които имат истинско значение. В същото време психологическият заряд, психиката на персонажите, е основополагащ, насъщен. В противен случай произведението се олюлява, не се получава.
- Как може да се пригоди структурата на класическата трагедия към актуалните драми?
- Интересен, по моему нерешим въпрос... Питам се дали типът чувство, което наричаме "трагично" въобще има място в съвременния речник. Не ми е ясно. Сигурно прекалено много сме убивали. Струва ми се, че не е мислено достатъчно над това как историята на човечеството от последните трийсет, четиридесет, петдесет години измени съзнанието на хората и повлия на усещането, че човекът вече няма кой знае каква стойност и лесно може да бъде низвергнат и забравен... Като последица от тази липса на рефлексия, трагизмът, присъщ на човешкото същество се разми... В крайна сметка, Хамлет може да бъде заместен от който и да е друг принц. Но в него се пазеше непокътнат именно този безценен човешки трагизъм, който ние сме изгубили... Едно време трагедията щедро е черпела елементи от религиозните вярвания, било древногръцките, било христианските. Не мисля, че имаме нещо подобно сега.

8 май 2002
Седмичното приложение за култура на Ел Мундо

Хосе Антонио Гупреги



Разговор с
писателя



През последните седмици Милър снове между Кънектикът, където живее, и Ню Йорк, където се репетира неговата пиеса "Човекът с големия късмет", писана през 1944-а, и където всеки момент очаква новото си внуче, дете на дъщеря му Ребека Милър и актьора Даниел Дей-Луис. От смъртта на съпругата си, фотографката Инге Морат преди шест месеца, Милър се старае да е в постоянно движение - продължава да пише, а програмата му включва пътувания до Европа, срещи, конференции.