Невъзмутимото правене на история
Определянето на всякакви глупотевини за "исторически", активно битувало като национален спорт до преди три петилетки и не съвсем лишено от актуалност днес, направи мислещите хора у нас алергични към този тип класификации. Успоредно с многото положителни ефекти от това заболяване, следва да се забележи обаче и произведената неспособност за усет при срещата с малкото факти, действително правещи история. С риск да стана смешен за някого, заявявам, че спектакълът "Пухеният" на Варненския театър е точно такова събитие.
Всяко историческо събитие, протичащо пред очите ни, има неприятното свойство да се изплъзва от непосредствен анализ, да отлага говоренето за себе си във времето. С оглед на вече казаното обаче, аз съм длъжен да се аргументирам поне накратко.
"Историческото" на "Пухеният" е безспорно най-вече във формата. Гърдев и Тороманов се опитват да "окрадат" на актьорите и публиката като че всичко, считано досега за "незиблемо" в театъра или даже за представляващо самия театър. Не става дума за овехтелости като прочутата "четвърта стена", а за неща, действително схващани като технически аксиоми. Става дума например за радикалното тук откъсване на публиката и актьорите, отказването от "съвместното дишане", от "коректива на залата" (и на "сцената"). Актъорите дори не могат да знаят дали зад стъклата изобщо има някого. Те са "оставени" на самите себе си.
Със самото това са отстранени фамозните 120 сантиметра височина на сцената, с които театърът досега се е съобразявал неизменно, дори когато актьорът говори право в лицето на зрителя си. (Ако имах повече място, щях да обясня, че тези сантиметри на приповдигнатостта се произвеждат тъкмо от живия театрален контакт, комбиниран с "аксиоматичната" условност на театралното, а не от реалното пространствено разположение.)
Така на актьора безпощадно се отказва всичко онова, което бива определяно като "театрална техника": микрофонът е само на сантиметри от устата му и публиката чува даже равното/неравното му дишане (което той самият не чува), така че "сценичното слово" се отменя за по-добри времена; погледите са от всякъде (осветлението, сценографията и мизансценът не са способни да "тонират" изпълнението, актьорът не може "да се вижда" отстрани, всяко "театрално" телодвижение зазвучава гротескно) и т.н.
Гърдев и Тороманов постигат в оптималност това, което би могло да се нарече "reality show", определяно много по-успешно от самите тях като театър на "безусловното пространство". След геометричната театралност на "Бастард" и кинематографичната кадрираност на "Марат/Сад", сега те постигат един театрален хипер-реализъм, който по скромното ми мнение дава резултати, много по-ценни от тези на едноименното течение в изобразителните изкуства.
Казано накратко: с "Пухеният" пред театралното изкуство се поставят работещи критерии, при които то не може да остане просто и само това, което е било. Ако читателят не възразява, аз бих допуснал това определение като базисно описание за "историческо събитие".
Само мога да си представям, какво е означавало спазването на тези критерии за актьорите. Те като че ли е трябвало да забравят всичко, което са знаели. Казвам "като че ли", понеже блестящо съумяват да проявят всичко, което са научили. Давам тази оценка, защото в последна сметка тъкмо тяхната работа позволява разпознаването на събитието като събитие.
Иначе имам в главата си някоя и друга бележка, както и една лична класация, която точно съвпада с подреждането на имената в програмата. Особено бих искал да насоча вниманието към Михаил Мутафов. Този актьор преподава своя нелицеприятен урок по десетилетно устояване далеч от увеличителните стъкла на общата популярност и още по-далеч от официалните поощрения. Урок не само по съхраняване, но и по разгръщане на възможностите. Няма съмнение, че чрез работата си с Явор Гърдев той зае едно много високо място в артистичното съсловие. Още по-важно е, че то е място, което не може да се заеме от никой друг.
От тази перспектива непременно трябва да се забележи, че иде реч за постановка на Варненския театър. Напук на глупаво скроената, централизираната българска култура, този театър, в завера с Гърдев и Тороманов, невъзмутимо прави в последно време културна история, сякаш за него многооплакваната българска (икономическа, културна, политическа) ситуация не съществува. Съществува, разбира се, просто безогледността към ситуацията е същностна характеристика на автентичния исторически жест.
Бих искал да кажа нещо и за текста, което, мисля, трябва да започне така: Никога досега не съм харесвал МакДона, макар че съм харесвал постановки по негови писания. Хулиганстващото преекспониране на някакви механично същити авто-митове на ирландското, се изливаше в откровен цинизъм, комбиниран с инфантилност. Дори тази пиеса да не е писана преди две години, тя все пак рязко се различава от другите му съчинения.
Тук МакДона се обръща в някакъв смисъл срещу самия себе си и поставя въпроса за отговорността (най-напред на писателя, фабулатора, но и в по-общ план). Той откровено и много успешно морализаторства, при което имам предвид най-високите регистри на тази дума. Симтоматично е, че Гърдев не само не тушира това, ами го и поставя в центъра (особено видимо във втората част), поемайки сериозния риск да се конфронтира на места с формалната структура на спектакъла. Тя е толкова стабилна обаче, че издържа и този натиск, превръщайки го в свое качество.
Накрая искам да кажа нещо, което не е комплимент, а констатация, но бих желал да прозвучи и като предупреждение. С работата си през последните години (и особено благодарение на цитираните спектакли) Явор Гърдев и Никола Тороманов нямат с кого да си съперничат поне в българския театър. Предстои им да се надпреварват със самите себе си.

16 февруари 2005

Георги Каприев