Безкрайните огледала на Пухеният
Може би един от начините за възприемане на постановката на Явор Гърдев "Пухеният" е възможността на зрителите да се оглеждат. Сценичното пространство е заето от специално изграден павилион, в чията затвореност тече театралното действие. Зрителите са подредени около него и през огледалните му стъкла (подобни на тези в полицейските стаи за разпит, за разпознаване на заподозрян или за екзекуция) наблюдават разпита на заподозрян в убийството на няколко деца. Познатата и от други спектакли на Гърдев медийна парадигма отново присъства - медиата се явява както трансмисия, така и конотоция - звукът от разговорите достига посредством микрофони и високоговорители, сюжетът е интерпретиран кинематографично, тематиката е актуална и медийно обговорена.
Оглеждането обаче е многоаспектно. Преди и след началото на спектакъла зрителите могат да огледат себе си (през тъмнината на павилиона) в неговите стъклени стени. По време на действието осветеността на неговата статичност (така характерните за Никола Тороманов редици от висящи лампи) превръща вътрешността на стените в огледала, които до безкрайност мултиплицират образите на актьорите. Обратите в житейската биография на героите на Мартин МакДона се оглеждат в сходните си съдби и поведенчески реакции (проявеното родителско насилие спрямо заподозрения писател Катурян и неговия бавноразвиващ се брат Михал и спрямо единия от следователите Ариел и опита им за защита чрез отцеубийство, загубата на дете от другия следовател Туполски). Спецификите на повествованието пък превръщат фикционалната нереалност (разказите, които Катурян пише) в житейска драма (действителни убийства, извършвани от брат му Михал), плакатността на сюжета на "Пухеният" лесно се идентифицира в познати и у нас вестникарски заглавия.
"Пухеният" обаче формира няколко нива на осмисляне. Наглед най-въздействащ е този за насилието - насилието спрямо децата, спрямо правото на собствена идентичност, на държавата (тоталитарна или декларативно демократична) спрямо нейните граждани и свободата на техните действия и мисли. Проявление на насилието може да се търси и между изкуството и реалността (животът като пространство за изява или невъзможност за изява на изкуството, като среда за извличане на творчески инвенции, действителността като имитатор на сюжетите от изкуството) и между твореца и неговото творчество (творчеството като въплъщение на представата за Франкенщайн - "той е Друг и е жаден за другост", Бодрияр).
Другата съществена тема обаче е значително по-интерпретативна. При нея се изследва връзката между въображаемо - реално - виртуално. Действителността се оказва проекция на въображаемите персонални очаквания и представи, въплъщение на изградения/натрапения от медиите образен смисъл (медийно формираните стереотипи). Привидната реалистичност на сюжета на пиесата и на сценичната версия се оказват силно размити - изкуството може да се явява средство за вдъхновение с трагични последици от недобросъвестни почитатели. Медиата вторично онагледява индивидуалността, локалността на подобни действия (насилие над деца, убийства на деца от деца). А отделните личности (персонажите на пиесата) се оказват множествени като перцепция - всеки носи бремето на собствената си биография, никой не е откровено добър или лош, всички са безкрайно нещастни.
Наложената социална и информационна дисциплина рамкира поведението, естествената човешка природа на героите (а защо не и на оглеждащите се зрители), уникалността на персоналните действия (и на творчески акт при изграждането на спектакъла) определя способността за излизане отвъд обществените прегради (и отвъд границите на сценичното пространство). До голяма степен това е предопределено от многопластовия сценичен прочит, уникалното сценографско решение, дълбочината на ансамбловото актьорско изпълнение и плътността на електронната ритмичност на музикалния фон.
Действието завършва с очаквания разстрел на заподозрения - обществото налага своя морален код на поведение. Като че ли извън него остава единствено правото на творчество. Или както френският драматург Ерик-Еманюел Шмит пише: "Ако човек можеше да осъзнае далечния фон и безкрайния мрак на кулисите... Вече нищо няма тежест, когато човек знае, че всичко е само илюзия."

Мария Попова