Силният театър

Сюжетът
Изкуството и реалността съвпадат. При срещата реалностите колабират. На финала се разминават.
Тече полицейско разследване за убийство. Разпитват млад писател. Някъде в Източна Европа млад мъж пише разкази за убийства на деца. Някой ги реализира, убивайки по описания в тях начин. Три убийства. Като в три от разказите.
Кой е "Пухеният"? Разказ за човек, направен от пух, който изкушава малките деца да се самоубият, за да ги спаси от неизбежните гадости на реалността. Това е любимият разказ на брата на писателя - момче с проблемно развитие.
Полицията е прибрала и него. Срещат братята.
Оказва се, че братът е читателят-убиец. Писателят поема отговорността, убивайки брат си от ужас след узнаването на истината. Той пише "самопризнания" срещу обещанието да запазят разказите му.
Оказва се, че последното убийство не съвпада напълно с разказа. Малкото нямо момиче е живо. Следователят застрелва писателя. Сътрудникът му запазва разказите в досието.
Действието протича изцяло в кабинета на следователя.
Пиесата
Единство на време, място и действие. Свят на насилие и флуктуиращи реалности. Социални, екзистенциални и естетически проблеми. Добра пиеса.
Жанрът
Микстура от черна комедия, fiction и reality, кримка, трилър. В пиесите на МакДона виждат влияние на кого ли не - Линч, Тарантино, та дори Кафка, и Джойс.
Авторът
Роден в Лондон през 1971 г. Много поставян. Познат и у нас. Минава за емблематичен автор на постмодерната пиеса. Добър драматург.
Павилионът
За да няма недоразумения, реалността пред нас е затворена в "стъклен" павилион. В павилиона има бюро, стол за разпит, стол за изтезания, апарат за минерална вода. Черно-бяло. Следователят Туполски (Михаил Мутафов) и неговият помощник Ариел (Стоян Радев) са с черни костюми. Писателят Катурян (Пенко Господинов) е с дънки и тишъртка. Всички са с микрофони. От трите страни на павилиона е разположена публиката. Сценографът Никола Тороманов - тук като дизайнер. Прекрасна работа.
Актьорите
Никак не им е лесно. Поставени съвсем по Станиславски "в предложените обстоятелства", те създават образи "в крачка", а не представят роли. Техните образи постепенно придобиват интензивност и плътност, чрез която въздействат, вместо очертания на фигура, която да ви заплени с майсторство. "В предложените обстоятелства" са повече от добри. Точно, колкото е нужно.
Режисьорът
Явор Гърдев, който прави театър не като друга реалност, а като квазиреалност.
В тази реалност всичко за което вече стана дума, а именно сюжета, пиесата, жанрът и автора не се избират и изучават от режисьора, за да ги тълкува и ни представи своя естетическа версия по вълнуващ го/ни проблем. Нито - за да ги деконструира. Нито - за да се конфронтира с тях. Което съвсем не означава, че за него те са без значение. Напротив.
Павилионът ("сцената", построена от сценографа) и актьорите тук не е нужно да въплъщават режисьорската интерпретация или да изпълняват режисьорската акция.
Всички те са му съучастници, той ги включва като действащи лица в конструирането на реалност. Режисьорът е проектантът, инженерът, техническият отговорник на строителната площадка. Той е вдъхновителят и авторът.
Театърът
"Пухеният" е в състояние да предизвика у зрителя катарзис и да го забавлява. "Пухеният" е плътен, интензивен театър. Какъв театър?
Това не е театър, създаден в познатата конвенция на играене-и-гледане на миметичен свят или (тип) представяне, както и на нейното обратно - непредставянето като набавяне на живот, като автентичност на действието, "седене" в действието на границата живот/театър.
Също така не очаквайте да го разпознаете в някоя от най-познатите в театралното изкуство на ХХ век версии - свят, живот, акция, интеракция.
Той е реалност, възможна единствено квази. (Това е принципът, по който работи Франк Касторф). Което съвсем не означава, че не е изкуство. Точно обратното. Това е изкуството днес. Par excellence.
В случая театърът е конвенция на играене-и-гледане на две поместени една в друга реалности.
Реалността, която виждате, конструирана като квазиреалност, е поместена в реалността на всеки от гледащите.
Не е важна изненадата от интерпретацията, или от акцията, или от стъписващото откровение. "Как тези две реалности се отнасят една към друга?" е основният въпрос, който подхвърля режисьорът.
Този е въпросът. Той отключва всички останали.
Ако показаната реалност ви разтърси, потресе, развесели, развлече или ви накара просто да свиете рамене, значи си е струвало. Защото откровено, без да ви лъже, ви е накарала да застанете пред себе си, да рефлектирате реалността, в която живеете. Ако това ви интересува. Ако не - не.
Театърът има смисъл само ако ви интересува, ако ви кара да произвеждате емоции и смисли, докато сте там. А най-добре и за вкъщи.
Това е силният театър, защото изпитва границите - собствените си и нашите.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата