Киномимикрия на Николай Ламбринов всъщност е роман с продължение заради обединяващото присъствие на един и същ главен герой - откровен до порнография, циничен, превъзбуден, потаен, с много повече от две лица. Бих нарекла този роман "противоестествен" именно заради образа, който шета вътре, громи, руши, разчиства и създава свои светове и идеали, съдира чужди маски или пък диша тежко зад своята. Няма какво да крием, героят на Николай е част от самия него - този познат нам екзалтиран тип, дето зад предизвикателно и неестествено поведение, помежду драмата или перченето, гръмките вопли и печални прокламации, прокрадва твърде уникално чувство за хумор. То не уязвява, но смъди. Не зная дали точно такъв е героят на нашето време, но времето ни наистина е уморително смешно. В него зад всяка драма е заложена бомба-усмивка и пред всяка усмивка стои прозрачна сълза. Затова сигурно героят все не може да си намери място из страниците - пърди, повръща, яде яко, буни се и, хванат натясно, театрално къса усмирителната си риза, за да покаже слабините си като ексхибиционист. Да, някои писатели борят демоните си, други дори ги подхранват... След това този герой-писател търси да напипа нашите слаби места, а там той е майстор, особено щом иска да сложи от собствената си отрова в раните ни. Но така учудващо съживява имунната ни система, така ни "ваксинира" с добре премерената доза, че се замисляме дали има по-добър начин за профилактика на опасни масови заболявания.
Винаги съм се чудила, четейки за пореден конкурс за първа книга, защо няма конкурс за последна. Книга, в която като в последната дума на осъден някой да вложи всичко, дето би искал да каже, с цялата страст и талант, на които е способен. После да изпуши последната си цигара на смъртник, след това да се порадва на неестествено увеличеното си либидо, което твърдят, се демонстрирало при обречените да умрат с примка на шията. И най-накрая да премълчи, важничейки, сетното си желание, преди това изповядал така охотно целия свой живот. Малко са писателите, които пишат като за последно и енергията, влагана в такова писане, няма как да е обикновена. Дори и присъдата над тях да е справедлива, а това съвсем не е ясно, времето ще покаже.

Пенка Монова