Гневният ритъм на сърцето
Рядко експерименталният театър у нас е интересен с нещо повече от опита си да разколебае познатия шаблон. Защото твърде често руши, без да съзижда; пренася дялани камъни от чужда постройка върху терена на собственото си естетическо лутане. Тази констатация обаче не е валидна за новата постановка на "Домът на Бернада Алба" от Лорка, показана в "Сфумато" с предстояща премиера през март. Тук експериментът е и сполучлив, и ярко заявяващ се като значим.
Спектакълът е обединение на техниката и естетиката на physical theatre и класическата драма, където едното не е за сметка на другото. Вероника Петрова, Ася Иванова, Росица Гевренова, Мила Одаджиева, Цветелина Господинова, Стела Кръстева, Милена Станойевич под режисурата на Елена Панайотова-Лист (художник Анна Кирилова) танцуват, пеят и говорят, специално подготвени от консултанта по фламенко Луиз Катан.
Текстът на Лорка е съкратен, сведен е до най-необходимото: испански дом в траур, вдовицата Бернарда Алба заедно с петте си дъщери се затваря в мъката на стените му за осемгодишно жалеене. Смъртта обаче не е завършек, а начало. Лорка казва, че ако другаде, когато смъртта "идва и завесата се спуска, в Испания завесата се вдига" - оттук започва борбата за живот. Борба, чието име е Любов. Една забранена, но мощна стихия, която преобраща всичко.
За да изобрази този поврат, Елена Панайотова се обръща към дуендето на фламенко, към ритъма, пулсацията на живота, който е непрекъснато изтръгване от нищото, топло дихание, вик от дълбините, молитва и красив гняв срещу "мразовития полъх на собствената ни преходност". Ето защо всъщност образите са изградени колкото през думите, толкова и през движението, през ритъма на стъпките, които следват пулса на сърцето. Затова думите се произнасят мелодично, често на испански, което засилва акустичното им въздействие; напяват се, защото смисълът им не е в значението, а в диханието, което ги извежда от телата. Така речта често прелива в песен. Музикално оформление липсва. Телата са единствените инструменти за музиката, гласовете са мелодите, съпроводени от гневния ритъм на краката и пляскането с ръце.
Всяка актриса е натоварена с характерно движение и стъпки - Бернарда Алба на Вероника Петрова е горда и достолепна, страховита в строгостта и величието на своята мъка; пазителка на традицията и могъща във властта си над живота и смъртта, с бастун в ръка тя отсъжда съдбата. Запомняща се е и слугинята Понсия на Ася Иванова, надарена с пъргавите стъпки на сплетничеството и угодничеството. Телата са обтегнати от страстта, деформирани от болезненото желание, напиращо да излезе от тях. Музиката извира от самото тяло, от недрата на непоносимата тишина. За спектакъла тишината е също толкова значеща, колкото и звука, често наподобяващ туптенето на сърцето. Началото, дадено от дълбоко и мрачно мълчание, е разкъсано от гневния пулс на потиснатия живот - от бунта срещу траура на влюбената в Пепе Адела, от говора на любовта и музиката на надеждата, за да се завърне пак в него на финала, когато движението вече не предизвиква звуци, а е нямо; то отново е опело, отново е сянка на живота. Финалната сцена на безшумните, заглъхващи се в мрака движения, е един от най-впечатляващите с дълбочината си моменти, визуално обобщение на екзистенциалното безсилие на човека, който гледа онемял смъртта право в лицето и единственото, което прави, е да махне за сбогом на живота и да се стопи безмълвно в мрака.
Елена Панайотова се докосва до трагичната същност на драмата на Лорка именно през танца, през духовното случване на движението. Силата на режисьорската концепция е в ритъма на постановката, в стилното свързване на различни сценични техники, в умението да се изгради ансамбъл и да се постигне цялостно и компактно внушение. Може би онова, което все още може да си изисква, е по-прецизно отношение към мелодиката и интонацията в говорните сцени - както като общо решение, така и като индивидуално изпълнение. На редица актриси силите сякаш не достигат да се справят с толкова много задачи - тяло в непрекъсната "гримаса", характерна походка и внимание към общия ритъм на ансамбъла, от една страна, а от друга - чисто говорно-вокална интерпретация. Осветлението, което единствено структурира празното сценично пространство, по-често е сполуливо, но на моменти личи, че се е получило случайно и затова изглежда неподходящо. Но това са дребни детайли на фона на амбициозното и успешно защитено въздействие на спектакъла. Красивият гняв, за който Лорка намеква често, когато мисли за танца, и който и тук е постигнат, е гневът на човешкото сърце, способно на красота и през болката, и през мимолетността. Красота, която не е украса, а жив проблясък на несекващо битие.

Петър Пламенов